Тежестта на короната: Стефан IV Урош Душан – последният господар на Средновековните Балкани
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Много хора погрешно вярват, че златото е метала, който движи средновековната икономика в Европа. Истината е, че най-важният метал е среброто. Именно сребро донасят испанците от Перу, за да трансформират своята иберийска държава в първата световна империя. Но Испания не е единствената империя, родена от силата на среброто. По време на т. нар. Възходящо Средновековие в сърцето на Балканите – дн. република Косово, тогавашните сръбски владетели установяват, че под нозете им се крие несметно богатство.
Сребърните находища на областта Монастир се превръщат в извор на могъщество и стабилност за сръбската държава. Сигурното богатство, защитено не само от здрави крепости, но и от планинския релеф на Централните Балкани, се превръща в основа за изграждане на средновековната сръбска държава. Владетелите от династията на Неманичите бавно и търпеливо трупат сили и ресурси, водейки ловка и пресметлива дипломация с по-могъщите си съседи – Унгария, България и Византия. Сърбия търпеливо чака своя звезден миг. Съдбата й отрежда времената на слава да дойдат в навечерието на две страховити бедствия – Черната смърт и османското завоевание. В тези преломни години, на трона на Сърбия застава последният балкански владетел от Средните векове, който заслужава прозвището „Велик“ – Стефан IV Урош Душан.
Историята на Душан започва в самото начало на XIV в. Историците все още спорят за рождената му година. Според по-старата теория, той е роден през 1308 г. Според по-съвременни изследвания, базирани на нови дубровнишки и византийски извори, Душан се ражда в началото на 1312 г. За разлика от рождената година, родословието му е добре известно. Бащата на Душан е Стефан III Дечански (1321-1331 г.) – съобразителен и амбициозен принц, който не крие апетитите си към бащиния престол.
Дядото на Душан – Стефан II Милутин (1282-1321 г.) от своя страна се опасява от своя амбициозен син и дори заповядва Дечански да бъде ослепен и пратен в изгнание в Константинопол, заедно с цялото му семейство. По майчина линия Душан произхожда от българския болярски род Смилец. Майка му Теодора е дъщеря на българския владетел Смилец (1292-1298 г.). Любопитното е, че и бабата на Душан по бащина линия – майката на Стефан Дечански, също е българка – Ана Тертер, дъщеря на Георги I Тертер и сестра на българският цар Теодор Светослав.
Следвайки баща си в изгнанието му, Стефан Душан израства в Константинопол – космополитната столица на Византийската империя, в която си дават среща Изтока и Запада. Смята се, че тези първи години от живота му създават у Душан силно желание за величие и слава, които да претвори в собствената си родина. Съдбата му дава този шанс. През 1320 г., посредством ходатайството на сръбското духовенство, Стефан Милутин разрешава на Стефан Дечански и семейството му да се завърнат в Сърбия. За да е уверен че синът му ще се държи прилично, Милутин нарежда младия му внук – Душан, да живее при него в кралския двор. Този нов и безценен политически опит се оказва много важен за бъдещето на сръбския принц.
Случайно или не, няколко месеца след завръщането на Дечански в Сърбия, Милутин се разболява и умира. Кралството е хвърлено в кратък период на анархия, в който за трона се борят няколко претенденти. Верен на своята амбиция, Стефан Дечански ликвидира опонентите си, в това число и своя брат Стефан Константин и през 1321 г. се възкачва на сръбския престол като Стефан III Урош. За да подсигури позицията си на трона, на 6 януари (Коледа) 1322 г., престолонаследникът Стефан Душан е коронован за „младши крал“, получавайки в свое владение областите Зета (дн. Черна Гора) и Задхълмието (Южна Босна). Център на неговата власт става град Шкодра, а пълното владение над областите му е предадено през 1326 г., когато навършва пълнолетие според тогавашните закони.
Скоро след възшествието му като младши крал, Душан се впуска в първото си изпитание – Хумската война, избухнала между Сърбия, от една страна и съюзът на Банство Босна и Република Дубровник, от друга. Душан се включва активно във военните действия и през 1329 г. нанася решително поражение на босненския владетел Стефан IV Котроманич. Година по-късно Стефан Душан се сражава в битката при Велбъжд (1330 г.), в която сърбите разгромяват войските на цар Михаил Шишман. Победата позволява на Стефан III Дечански да постави на българския престол Йоан Стефан – негов племенник, син на сръбската принцеса Ана Неда.
Насред тази победа, Дечански допуска сериозна грешка. Вместо да продължи войната срещу Византия, която стои в основата на Велбъждката битка, кралят решава да се договори с ромеите. Това предизвиква остра реакция на про-военната партия в Сърбия, оглавявана от престолонаследника Душан. Като резултат от това напрежение, през 1331 г. между баща и син избухва борба за трона. Тя завършва с крайна победа на Стефан Душан, който пленява баща си и го праща в тъмницата.
В началото на септември 1331 г. Душан е коронясан за крал на Сърбия. По същото време неговият братовчед Йоан Стефан е свален от българския престол и заменен с Йоан Александър. Александър иска да постигне бърз мир със Сърбия, за да гарантира короната си. Душан, който се стреми към експанзия на юг и не търси война с българите, се съгласява на мир и сключва брак със сестрата на Йоан Александър – българската принцеса Елена Страцимир. Подсигурявайки източните си граници, Стефан Душан се концентрира към основната си цел – Македония.
След като потушава бунт на черногорските благородници в Зета през 1332 г., Душан насочва войските си срещу византийските владения в Македония. От 1334 г. насетне сърбите започват постоянна експанзия на юг. В отчаянието си да ги спрат, византийците все по-често докарват османски наемници на Балканите. Същевременно Византия е обхваната от поредната гражданска война – между младият Йоан V Палеолог и генерал Йоан Кантакузин. Сърбия и България, макар да застават на срещуположни страни, се възползват от слабостта на Византия и завладяват части то нейната територия в Тракия и Македония. Успоредно с успешните си походи в Македония, Стефан Душан успява да отрази няколко нашествия на унгарците от север и запад. В резултат сърбите завладяват Браничевска област и части от Босна, отхвърляйки унгарската заплаха. Тези събития се развиват на фона на стабилни взаимоотношения с България.
Върхът на сръбско-българската дружба идва през 1346 г., когато с благословията на търновският патриарх Симеон, сръбската църква се провъзгласява за автокефална патриаршия с център Печ. По същото време Стефан Душан изявява своята претенция за императорска титла, назовавайки се „цар на сърби и ромеи“. И двете претенции са отхвърлени от Византия, а след като сръбското духовенство прогонва представителите на Цариградската патриаршия от Македония, Вселенският патриарх отлъчва сръбската църква като еретична.
Това не спира Душан да се възползва от имперската си титла, за да издигне в ранг основните представители на сръбската аристокрация и верни помощници на неговата политика. Престолонаследникът Стефан Урош V е обявен за „крал на сърби и ромеи“. Двама от най-приближените пълководци на Душан – Прелюб и Воин са обявени за кесари, а редица близки до владетеля първенци получават титлата севастократор (т.е. принц), сред тях и Йоан Асен Комнин – брат на българския цар Йоан Александър и сръбската царица Елена.
Опирайки се на новопридобитите си титли и власт, Душан подновява войната с Византия и през 1346 и 1347 г. сърбите завладяват Албания, Северна Гърция и Тесалия, достигайки чак до Атика и Коринт. Душан преразпределя земите помежду най-верните си генерали и роднини, създавайки система от деспотства и феодални владения, устроени по тогавашния европейски образец. Самият сръбски цар заема върха на тази йерархична пирамида, властвайки над държава, в която съжителстват сърби, босненци, черногорци, албанци, власи, българи, гърци и потомците на част от рицарските държави, създадени след Четвъртия кръстоносен поход.
Вълната от завоевания е рязко прекъсната през 1348 г. от разпространението на чумата в Европа. Значителна част от населението на Балканите загива, което предизвиква социален и икономически колапс. За да спаси своята империя, Душан слага временно край на своите кампании и се посвещава на консолидирането на държавата си. В тази посока на бял свят се появява и първия кодекс от писани закони в сръбската история – т. нар. Душанов кодекс. Работата по него започва по-рано, но е ускорена от чумната епидемия. Неслучайно кодексът е вкаран в сила още насред пандемията – в началото на 1349 г. Кодексът допълва по-ранните сръбски законници – Номоканонът на Св. Сава и частите от Юстиниановия кодекс, влезли в сръбското право чрез византийските „Василики“. Душановият кодекс регулира нормите както на светското, така и на религиозното право, затвърждавайки върховенството на държавата над църквата.
Освен със законодателството си, Стефан Душан остава в историята с множеството си строителни проекти. По негово време са завършени редица църкви и манастири. Сред тях най-известен е манастира Високи Дечани, който днес е сред обектите на ЮНЕСКО. Пак с негова подкрепа се разраства и Хилендарският манастир в Атон. Душан полага сериозни грижи за развитието на градовете, дарявайки ги с грамоти, които подсилват градската автономия спрямо поземлените феодали.
По негово време се изграждат редица крепости в граничните области и се разширяват пристанищата по Адриатическото крайбрежие. Отдаден на идеята за добри търговски връзки, Душан отделя специално внимание на отношенията на Сърбия с Венеция и Дубровник. Двете републики се очертават като основни търговски партньори на сръбската държава, а представителите им създават редица кантори и представителства във всички краища на Душановото царство.
След постепенното затихване на Черната смърт през 1350 г., Душан подновява своята по-агресивна политика на Балканите. Нови войни с Византия водят до укрепване на границите в Тесалия и Македония. Същевременно през 1353 г. сърбите успяват да наложат върховенството си над по-голямата част от Босна. По същото време Душан се справя и с ново нашествия на унгарците от север. В таз обстановка, той започва да планира провеждането на голям поход на изток, чиято цел е да завладее византийските владения в Тракия и да изгони османците от Балканите.
Съдбата обаче е отредила друго. Все още ненавършил и 50 години, царят на сърбите се разболява и умира на 20.XII.1355 г. Според някои изследователи съществуват съмнения, че болестта е причинена от отрова, а версиите за възможните поръчители на убийството варират от полубрата на Душан – Симеон Урош, деспот на Тесалия, до византийските управленски кръгове, които се боят от продължаващата сръбска експанзия.
Единствен наследник на Душановото царство остава сина му Стефан Урош V. За разлика то баща си, той не притежава нито енергията, нито харизмата, нужни, за да се удържи голямото царство и да се контролират самоволните деспоти, принцове и дребни феодали. Между 1356 и 1371 г. Душановата империя се разпада напълно, раздробена на десетки малки феодални владения, които впоследствие се превръщат в лесна плячка за настъпващите войски на Османската държава.
Въпреки че завоеванията му не го надживяват с много, Душановото наследство оставя трайна следа в сръбската култура и политически идеи. През XIX и XX в сръбската национална идея ще се възроди и изгради около стремежа за възстановяване на Душановото царство и възкресяването на средновековната имперска слава.
Снимки: Wikipedia
