Станислав Асяев и животът в окупиран Донецк – 7 години по-рано
Подозираме, че малцина могат да си представят как точно изглежда животът в една окупирана територия. За щастие това се е случвало на малцина и най-добрата новина е, че имаме свободата поне да четем историите, докато сме на безопасно място и обръщаме повече внимание на всекидневните проблеми, без дори да подозираме какви късметлии можем да бъдем. Ако се върнем към Стивън Кинг и „Пътна мрежа“, най-вероятно ще си спомним как завъшрваше всичко:
„И тогава от къщата бълва огромно оранжево огнено кълбо и всичките й стени се издуват навън невъобразимо, напомняйки за анимационен филм, при което се чува и оглушителен гръм, а камерата потреперва, като че ли от ужас. С периферното си зрение зрителят улавя, че гаражът просто изчезва.
За момент на окото се струва (а забавеното повторение доказва, че това е точно така), че целият покрив на къщата се отделя от нея и тръгва нагоре като космическа ракета Сатурн. После цялата къща се издува и пръска навън и нагоре, вдигайки във въздуха отломки, парчета дърво, нещо, което прилича на покривка се вие мързеливо над земята като вълшебно килимче, докато всичко се стоварва обратно на земята в дълга, барабанена кода… а ние в безопасност пак сме прехвърлени обратно към житейските дела“
Разбира се, Станислав Асяев има малко по-различен поглед към Донецк и разказва своя живот, показвайки една малко по-различна картина. През цялата окупация през 2015 г. той води дневник и описва всичко ден след ден. Въпросният откъс е от 4 февруари 2015 г.
„В тази картина искам да споделя, че ситуацията се промени значително с поставянето на сепаратистки контролни точки из цял Донецк. Всеки един пост имаше свои закони и ред. Много искам да ви кажа, че в тази история на човека, чиято съдба ще се реши с войната в Донбас, е много по-различна от познатите черно-бели афери.
По-скоро е един много комплексен калейдоскоп с най-различни цветове. Крепостната структура, която отцепцните започнаха да поставят в региона беше започнала още през пролетта на миналата година и продължават да бъдат символа на сепаратисткото движение. Точно тези постове говорят за „свободен Донбас“ започнаха тяхната по-мащабна кампания, тогава бяха въоръжени само с бухалки и камъни.
След това започнаха да се разпростират по главните пътища и кръстовища на града, контролните пунктове започнаха да се месят по-бързо в интереса на обикновените хора и все още се намираха значително далече от идеологическите цели.
Повечето пунктове днес се контролират от войници от Восток и така наречените Меч батальони, броят на членовете от Оплот – никой от тях не носеше отличителните нашивки – също проявяваха едно свещено чувство за дълг и идеализъм към войната. Често местните сепаратисти се подсмихваха иронично, сякаш бяха последната стъпка, преди да започнат военните операции в предградията на Донецк или Макивка.
Според тях имаше шанс да се появи някаква заплаха и да се активират саботьори и евентуални диверсионни групи от украинските въоръжени сили. Те стояха по различните КПП-та и печелеха значително от своята дейност, прикривайки всичко с идеологията за безопасност, предлагайки защита на хората от Донецк срещу пари.
Неофициално се смятаха за първото военно министерство, като всички взети средства от пътуващите нещастници за работа, можеше да се разглежда като дарение. По това време най-големите дарители бяха хората с чужди регистрации. Традицията започна, когато повечето сепаратисти работеха без никакво заплащане и наистина им се налагаше да се молят за милостиня от колите, които спираха.
Днес вече не се молят. Повечето от тях разполагаха с много различно минало, а що се отнася до идеология и дори война, те нямаха думата. Към началото на септември миналата година, повечето такива центрове се наричаха пазари, бойците вече нямаха нищо против да събират всичко ценно от автомобилите, които преминават покрай тях и ако не могат да го използват за себе си, най-вероятно щяха да го продадат.
Магистралите бяха място, където човек може да се раздели бързо със своето имущество. Понякога събираха прясно месо, пушени продукти, бутилки вино или квас, конфискуваха аптечките на автомобилите, както и камионите с лекарства. Ако преминаващият не можеше да дари за армията, той автоматично щеше да дари нещо в натура. Всичко, което може да задоволи някакви нужди в автомобила имаше пълния потенциал да бъде дарение, макар и самият акт на безвъзмездно предоставяне на предмет с чисти мисли и цели, да не се изпълняваше изцяло.
Не е необходимо да споделям, че на тези места имаше ред за обискиране на автомобилите и установяване на човекът, който днес ще извършва даровитите обири. Има дори таблица, която трябва да изчисли колко предмета трябва да се вземат от автомобила. И шофьорите заплащаха, особено след като искаха да напуснат града или просто да отидат някъде, където пътуването ще е значително по-евтино, защото данъците им заплащат инфраструктурата. Обикновено се спираха повече личните автомобили, докато маршрутките преминаваха свободно, особено след като шофьорът е успял да подкупи всеки пост с малко повече водка.
Нека ви разкажа историята за човекът, който ще откриете на един от тези постове или пазари, както по-късно ще еволюират в рамките на няколко месеца. Обикновено той ще бъде с автомат в ръката си, облечен в яке от агнешка кожа и кожена шапка на главата. Ако видите такъв човек, най-вероятно ще помислите, че точно той трябва да играе ролята на врага, но не е – той играе ролята на спасителя.
Това е човек, който още в началото е избрал своята точка, за да забогатее бързо, а ако го попитате за Народна република Донбас, то най-вероятно и сега е скептичен. По това време всички мои приятели и близки вече стояха на кръстопът и се чудеха дали да започнат пътешествието с автомобил или да се возят на танк до летището в Донецк, докато този герой продължаваше да работи в мината за въглища и след като се откриха позициите за КПП-та, реши да приеме една по-доходна работна позиция.
Не трябва да забравяме, че въпросният защитник на КПП-то не е виновен за своя избор, може да се каже, че е принуден да се отдаде на революция. Денят, в който отива да заеме своята смяна, колегите му едва успяват да го измъкнат от развалините, след като работното му място е обстрелвано с батарея. На следващия ден мината затваря и остава всички без работа. Няма никакви пари и разбира се, няма как да си намери друга работа, дори като хамал, защото в този регион вече и пазарът на труда замираше.
След една седмица в тежки алкохолни маратони, той ще се намери в районното управление с белезници, закопчан за дървените палети. Не далече от него стояха първите бойци в камуфлажи, които започваха да копаят своите окопи. Казали му, че е безполезен алкохолик или най-вероятно наркоман, който е арестуван като ненужен кадър, но все още може да има някаква полза от него, особено в командването на Макивка.
Ще прекара следващите си два дена в копаене на окопи и ще трябва да заслужи своя статус отново. Издигането му от боклук до човек с лопата, изисква толкова време. Не е щастлив от интерпретациите на бойните другари, но Артем – така се казваше, обяви, че повече няма да копае и иска да бъде освободен. За изненада, сепаратистите свалиха неговите белезници и след това го биха като животно до степен, в която ще лежи в безсъзнание на същата пейка, на която преди няколко дни е докаран.
Като разумен човек и мъж, Артем ще заяви, че няма тръпка в неравната битка – 5 срещу 1. Заради този коментар е пребит отново, но за да не се изморяват, сепаратистите решиха да заложат на прикладите на автоматите си. Артем не се отказваше и докато можеше да говори, продължаваше да казва, че няма чест и равенство. Като добре набит човек, Артем получи своя трофей – лопата и покана за копаене, в противен случай ще бъде погребан завинаги, може би жив. До края на деня, Артем копаеше и през нощта получи стая в хотела с милион звезди – под открито небе на същата студена пейка.
На следващия ден, без пукната пара в своя портфейл, покрит с кръв и мръсотия, той обиколи града от край до край. Наложи му се да пие само булюн през сламка в следващите две седмици. Както се досещате, такива инциденти не винаги увеличават симпатията за Донбанската Народна република, днес Артем живее в Централна Украйна. Преди да замине, успя да събере пари за своето пътешествие, използвайки КПП-то на гарата. Този пост беше зает след като успя да се излекува и се криеше близо до мината за въглища. Накрая беше принуден да се зачисли към сепаратистите, за да не умре от глад.
Срещнах се с Артем в батальона Восток и го попитах какво мисли за войната и за ДНР, той призна с лека усмивка, че е жив благодарение на тази война и няма никаква представа какво щеше да прави, ако трябваше да оцелява без мината. Очевидно е, че той не може да се смята за „Враг на Украйна“, след като работи на КПП – единствената длъжност, която остава свободна по това време. Това не ме изненадва, но някои от моите читатели доста дълго не вярваха как точно се създава границата между хората – на „ние“ и „вие“. Понякога беше изненада за мнозина, а друг път просто се оказваше, че принудата прави чудеса. Артем не беше единствен, други също последваха примера му и се превърнаха в борци за свобода или по-скоро в борци за оцеляване.“
Станислав Асяев пише дълго време своите материали по време на про-руската окупация в Донбас. Той живее близо до тази гара и дълго време публикува своите истории на официалния си профил във Фейсбук. Неговата последна история по темата се публикува на 2 юни 2017 г. и се смята, че апартамента му е разбит и той самият е изпратен в затвор. На 16 юни 2017 г. е осъден от новото министерство на сигурността за шпионаж и развитие на независима медия в региона на ДНР.
През 2018 г. Станислав започва своята гладна стачка, докато е в затвора, а съдът пише обвинението за организиране на екстремистка партизанска група, шпионаж и публична дейност за нарушаването на териториалната цялост. Присъдата му от 15 години в затвора създава фурор в цял свят. На 15 ноември 2019 г. започват демонстрации в цяла Украйна и света. В последствие Стас ще бъде освободен на 29 декември 2019 г.
