Може би Екатерина II е хулена за управлението си неоснователно

„Страх ме е за човечеството.“ Това е присъдата на Николай Карамзин за управлението на Екатерина Велика. Карамзин – който в началото на 19 век написва обширна история на Русия – не е единственият историк, който не одобрява поведението на императрицата. Всъщност, откакто Екатерина почива през 1796 г., изглежда, че критиците й се подреждат на опашка, за да атакуват нейната репутация.

И така, как Екатерина кара Карамзин да се притеснява? От всичките много критики, отправени към нея, се открояват четири: че узурпира руския трон от съпруга си; че е силно развратна, преследвайки поредица от по-млади мъже; че се представя като просветен монарх, докато същевременно прави малко, за да облекчи страданията на бедните; и че води аресивна външна политика.

Това наистина е богат списък. Но издържа ли самият той на критика? Може би не. Екатерина несъмнено има своите недостатъци, но ако разгледаме поведението й в контекста на нейното време, е трудно да се избегне заключението, че тя заслужава да бъде съдена с повече съчувствие.

Да погледнем първото от нейните големи „престъпления“: завземането на властта. Вярно е, че Екатерина няма претенции за руския трон – тя идва от германско княжеско семейство, паднало под тежка съдба. Вярно е също така, че възходът й – от анонимна аристократка до императрица на Русия на едва 33-годишна възраст – е изключително забележителен. И все пак нейното издигане е резултат, освен от нейната гола амбиция, и от опортюнизма на майка й, дипломатическите интриги на кралския двор и способността й да впечатли руския владетел.

Ключът към възхода на Екатерина е сгодяването й с наследника на императрица Елизабет, Петър (Карл Петер Улрих фон Холщайн-Готорп). Те се женят през 1745 г., а Петър става цар през 1761 г. Бракът на двойката е бурен и малко повече от шест месеца след като Петър става цар (като Петър III), той е свален от Екатерина с подкрепата на армейски офицери от елитните гвардейски полкове , включително собственият й любовник, Григорий Орлов. Няколко дни след преврата царят е убит от брата на Орлов, предполага се в пиянска свада.

Екатерина със сигурност се възползва от падението на съпруга си, но тя далеч не е единствената. Често се казва за руското царство, че то е „автокрация, смекчавана от убийство“; тоест владетелят има почти неограничени правомощия, но всякога е уязвим да бъде детрониран, ако по някакъв начин отблъсне елита. Петър III прави точно това и по-специално обижда патриотичните чувства на офицерския корпус, като сменя страните в Седемгодишната война, подписва мирно споразумение с Фридрих Велики и изоставя руските завоевания в Източна Прусия. Императорът изглежда капризен и нестабилен, което довежда до заговори срещу него от висши служители. Самата Екатерина е изложена на риск, тъй като съпругът й се заканва да се разведе, да се ожени за любовницата си и да лиши от наследство сина им.

Невъзможно е да се разбере как би се развило управлението на Петър, но офицерите и служителите, които проектират преврата, могат в по-късните години да погледнат назад към архивите на Екатерина и да вярват, с известна обосновка, че са действали в най-добрия интерес на страната, както и собствен.

Петър III

Добър владетел ли е Екатерина II Велика?

Действително цветният любовен живот на Екатерина е манна небесна за европейските сценаристи и карикатуристи. Но поредната основна критика към нея – че е лицемер – със сигурност е разрушителна за нейния исторически образ. Въпросната критика се базира на твърденията на Екатерина, че е просветена монарх, която обаче, критикуват я, не прави това, което проповядва.

В началото на управлението си Екатерина свиква събрание, наречено Законодателна комисия, което включва почти 600 избрани представители от много от социалните групи, съставляващи руското население. Няма представители на крепостни селяни, но членовете включваха държавни селяни (селяни на неблагородна земя), граждани, неруси – и, разбира се, благородници.

Тя представи на събранието т. нар. Инструкция, която предлага либерални, хуманитарни политически теории. Тя използва най-модерните писания за политика и право от френски и италиански мислители от онова време, за да предизвика дебат.

В една автокрация като Русия това наистина са радикални предложения. Но до голяма степен си и остават само предложения. Инструкцията има слабо въздействие върху земята в Русия – не предизвика еманципация на крепостните селяни. Нещо повече, Екатерина плагиатства голяма част от Инструкцията от други текстове, включително „Духът на законите“ от френския философ Монтескьо, и умишлено изкривява анализа си, за да може да опише Русия като „абсолютна монархия“, а не като „деспотия“. Накратко, продължават критиките, макар да се представя като модерна владетелка от Просвещението, тя не е нищо подобно.

Но справедливо ли е това обвинение? Със сигурност има голяма пропаст между стремежите на Екатерина в нейните инструкции и нейните постижения. Това може да се обясни преди всичко не с лицемерието й, а с реалността на нейната власт и естеството на руската държава. Законодателната комисия разкрива, че има слабо желание да се ангажира с идеите в Инструкцията или с модернизирането на Русия. Благородниците ясно дават да се разбере, че основното им желание е да запазят изключителното си право да притежават крепостни селяни – и без тяхната подкрепа е невъзможно Екатерина да модифицира, камо ли да премахне крепостничеството.

Там, където тя може да приложи реформи, го и прави. Тя е важен покровител на изкуствата; насърчава преводи на чужди книги; създава първата национална система за образование в Русия, основана на най-добрите модели на времето; премахва изтезанията (поне по принцип); и подобрява съдебни процедури и местната администрация. През 1785 г. обнародва две важни харти за градовете и благородниците: първата се опитва да подобри статута на градовете и гражданите, чрез създаване на нови органи за самоуправление и съвременни занаятчийски гилдии; втората изяснява и потвърждава правата и привилегиите на дворянството в опит да приведе статута му в съответствие със статута на колегите му от Централна и Западна Европа.

„Русия е европейска държава“, са встъпителните думи на Екатерина в първата глава на нейното Инструкция. Това е културно, а не географско твърдение и императрицата искрено вярва в него. В рамките, в които може да работи, тя се опитва да въведе руската култура и руските социални елити в „просветена“ европейска рамка.