„Лошите“ момичета на историята: Царица Елеонора – „коронованият ангел“ на България
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.
През Х-ХI в. в подножието на Витоша е изградена малка кръстокуполна църква. Два века по-късно тя е разширена с притвор и малък параклис. Тогава църквата е изписана изцяло като са вписани имената на ктиторите и на българския и сръбския цар. В нея може да се види първото изображение на свети Иван Рилски. Майсторът, който я изографисва е неизвестен, но неговата детайлна работа, многообразие и дълбочина на трактовката са част от причините през 1979 г. църквата да бъде включена в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Историята на Боянската църква „Св. св. Никола и Пантелеймон“ можеше и да не се развие така.
През пролетта на 1912 г. жителите на Бояна искат да съборят храма. Те знаят, че е от времето на Асеневци, но належащите нужди са за по-голяма църква, която да побира увеличилото се население. Това, което я спасява е едно триредово перлено колие с цвят пепел от рози. Когато разбира какво се канят да направят жителите на Бояна, неговата притежателка, втората съпруга на цар Фердинанд – царица Елеонора, го продава. С парите тя купува друг парцел, на който жителите да строят нов храм. Отново с лични средства тя кани реставратор, който да върне блясъка на Боянската църква. Това нито е първото, нито последното добро дело на тази впечатляваща дама.
Снимка: By Георги Евстатиев – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=63562741
Описват я като висока и стройна, с малка гръд, безупречна походка и тънки глезени. Косата й е кестенява с червеникави отблясъци, очите й са умни, а гласът й – силен. Не е красавица, но очарова всички със своя висок интелект, доброта и харизма. В превод името й означава „милосърдна“, „състрадателна“ и през годините тя ще се прояви именно като такава. Поданиците я уважават, войниците я обичат, а поетите я величаят. Самият Вазов казва за нея:
„Жена венценосна, сестра милосърдна
Сестра на героите из боя жестоки,
Царице, ти цяла любов си победна,
Душа изтъкана от чувства високи…”
Царица Елеонора не е от дамите, които се опияняват от блясъка. Европейският печат я слага на едно от последните места по изразходвани средства за тоалети. Тя не обича пищността. Покоите й в България са с бели, голи стени и приличат повече на монашеска обител, отколкото на царствени помещения. Елеонора предпочита обикновена, безмесна храна и една от особеностите й е, че обича да спи на отворен прозорец. Скромна, внимателна и интелигентна, тя печели сърцата на всички, дори на доведените си деца, но не и на своя съпруг. Въпреки благородното си потекло тя се обучава за медицинска сестра и е на фронта по време на три войни. Когато не е в униформа, царицата всеотдайно се занимава с благотворителна дейност и помага на деца и възрастни в нужда.
Елеонора Каролина Гаспарина Луиза е родена на 22 август 1860 г. в Требшен (дн. Полша). Баща й Хайнрих IV е княз на Ройс-Кьостриц и кралски пруски генерал от кавалерията. Майка й Луиза е принцеса на Саксония-Алтенбург и на Ройс-Кьостриц. Фамилията Ройс е от малките благороднически родове в Европа и не притежава нито голямо политическо влияние, нито значително състояние. Елеонора има брат – Хайнрих и по-малка сестра – Елисавета. У дома всички й казват на галено – „Ела“. Още от малка тя се проявява като изключително добра ученичка.
Снимка: By Едуард Уленхут – http://forum.alexanderpalace.org/index.php?topic=2160.210, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19125706
Усвоява френски, немски, английски и руски език. Обучението й включва както часове по музика, литература и рисуване, така и по езда и бродиране. В родът й, както и при други благороднически фамилии, било негласно правило, че братовчедите се женят помежду си. Тази традиция ужасява Елеонора още от ранна детска възраст. За първи път тя отказва брак, когато е на 14 години, а по-късно тя отхвърля и още две предложения, всички от които са отправени от братовчеди. На 17 години обаче Елеонора среща голямата си и единствена любов – граф Марк Александрович Оспени, докато е на гости на своята братовчедка Мария Павловна, съпруга на Великия княз Владимир. Тя и Марк се сгодяват, но само няколко месеца по-късно той загива край Плевен по време на Руско-турската война (1877-1878).
Дали поради факта, че граф Оспени загива от раните си или заради вродената си склонност да се грижи за другите, Елеонора решава да се посвети на грижата за болните. Тя завършва курс за милосърдни сестри и се записва в редиците на Червения кръст. Когато се дипломира, тя създава към двореца Фон Ройс импровизирана болница за сирачета. Пресата започва да я описва като „милостива“ и „милосърдна“, а портретът й в униформа на Червения кръст стига дори до британските печатни издания. Когато през 1904 г. избухва Руско-японската война (1904-1905) Елеонора заминава на фронта като старша сестра. Тя полага всеотдайни грижи за войниците и впечатлява всички с качествата си. След войната тя е наградена за безкористната си работа от руския император Николай II с ордена „св. Анна“.
В началото на ХХ в. по тогавашните стандарти Елеонора е вече стара мома, но братовчедка й Мария Павловна не мисли да остави нещата по този начин. Тя се възползва от своя визита в България и предлага Ела за годеница на наскоро овдовелия български княз Фердинанд. Той не е очарован и не възнамерява да минава отново под венчило. Тук решаваща роля изиграва майка му – княгиня Клементина Бурбон-Орлеанска, която настоява, че невръстните му деца имат нужда от майка, а и той от съпруга. Елеонора също не е доволна от действията на братовчедка си и от предстоящия съюз.
През 1908 г. Фердинанд и Елеонора се вричат един на друг извън пределите на България по време на две церемонии – една католическа и една протестантска. Тя е облечена семпло, но носи върху роклята си ордена „св. Анна“ и огърлица, подарък от граф Оспени. За цялата българска история, още от времето на Първото българско царство, Елеонора е първата съпруга, която не носи никаква значима зестра, встъпвайки в брак с български владетел. Тя няма наследствени земи, нито големи богатства. Когато пристига в България, Ела дори не води със себе си нито една придворна дама.
Багажът й се състои от личните вещи, семейните бижута и един великолепен роял, който днес се намира в двореца Евксиноград. Има множество сведения за това колко нещастен е бил бракът й с Фердинанд. Той не проявява мило отношение към новата си съпруга и по всичко си личи, че съюзът им е чиста формалност. Още от първата брачна нощ, двамата живеят в противоположните краища на двореца и се срещат само по време на официални събития. За разлика от него, децата обикват и уважават доведената си майка.
По време на венчавката на Фердинанд с Елеонора, Мария Павловна отбелязва, че „Фердинанд се жени за Елеонора, а Елеонора се омъжва за България”, без да подозира колко пророчески ще се окажат думи й. От Елеонора се е очаквало да бъде само добра съпруга и да поеме грижата за четирите деца: престолонаследника Борис, княз Кирил Преславски и княгините Евдокия и Надежда. Още от самото начало тя показва, че има много по-широки цели. Когато на 22 септември 1908 г. е обявена независимостта на България, Елеонора получава титлата „царица“, с която остава в българската история. Сватбеният подарък на Елеонора от българския народ е в размер на 150 000 лв., които са й предоставени от Министерския съвет. Тя учудва всички като дарява цялата сума за построяване на детски санаториум за лечение на костна туберкулоза край Варна.
Това не е единственият й благотворителен акт по време на нейното царуване. През 1910 г. е учреден благотворителен фонд на нейно име. С нейна помощ се построяват сиропиталища и ясли, безплатни ученически и детски трапезарии, болници, и сестрински училища. Тя дарява и 30 000 лв. за изграждането на Интернат за слепи и глухонеми деца. Пак през 1910 г. в големия салон на Офицерския клуб в София Елеонора учредява първата благотворителна структура в България – дружество „Самарянка“. В него вземат участие над 400 жени, а целите му са предоставяне на хуманитарна помощ както в мирно, така и във военно време. Царицата е също така един от основните дарители на създадения през 1885 г. Български Червен кръст. Когато журналистите я питат за нейната неуморна работа в помощ на нуждаещите се, тя отговаря: „Да си царица е служба като всяка друга. Пък и царицата е такава само в Двореца“.
Когато през 1912 г. избухва Балканската война (1912-1913), Елеонора скърби, защото добре познава ужасите на войната. Тя лично бродира знамето на Македоно-одринското опълчение. Когато разбира, че Министерският съвет е гласувал едва 60 000 лв. от военния бюджет за медицински грижи, тя е възмутена и се посвещава както лично, така и финансово на каузата за подобряване на тези условия. Личната й издръжка е малка като за коронована особа и едва след смъртта й се разбира, че за да заплати медицинската апаратура и медикаменти по време на войните, Елеонора е разпродала всичките си семейни бижута. Благодарение на нея в София и Пловдив са разположени болници, които разполагат с над 400 легла и 200 души персонал. На ключови позиции и транспортни възли са разположени лазарети и медицински пунктове. Жертвоготовността на царицата за народа й не свършва дотук, – самата тя облича униформата и заминава на фронта.
С риск за живота си, Елеонора е винаги на първа линия. Тя денонощно се грижи за ранените и болните от тиф и холера. Тя полага не само медицински грижи, а прави и всякакви дребни жестове за ранените. Чете им, пише писма до близките им, утешава ги. С всеки изминал ден тя се чувства все по-изтощена. Не след дълго разбира, че е болна от рак, но вместо да замине на лечение в Германия, тя продължава да се труди неуморно на фронта. Един от най-тежките за нея мигове се развива по време на Междусъюзническата война (1913).
Когато гърците настъпват край Кресна, Фердинанд изпраща заповед българските войници да се оттеглят, а болницата в района, в която има над 160 ранени да бъде изоставена на милостта на врага. По това време в нея е самата Елеонора, която за първи и единствен път в живота си се възползва от своето положение и дава контра-заповед на войниците. Тя заповядва на полковник Атанасов да й осигури преграден огън и успява да измъкне и спаси ранените. Българската и световната преса гръмват. В родината я наричат „майка на фронтоваците“, а в Европа – „коронованият ангел“. Фердинанд е бесен, но по настояване на фронтоваците и техните командири той награждава царица Елеонора с Военен кръст „За храброст“ – ІV ст., без мечове.
Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24635900
Добротата и самоотвержеността на Елеонора разнасят славата й из Европа, а и отвъд океана. Бившият американският президент Т. Рузвелт се обръща към народа си с думите: „На другия край на света, през един океан и континент се намира … един миролюбив народ, който през вековете е устоял на мохамеданските огнени вълни, днес е обезлюден от усилните си борби. Това е България. Нейната Царица и народ апелират към американците да им се притекат на помощ.“. На следващата година Елеонора е поканена от президента Уилсън да посети САЩ. По това време обаче болестта й е в напреднал стадий и всички я съветват да не предприема пътуването. Елеонора пише до сестра си: „Длъжна съм да направя това за моята България. Америка е новата световна сила. И тя проявява интерес към нас. Повярвай ми, Зизи, човек трябва да живее заради онова, което може да вземе със себе си на оня свят…“.
На път за Хамбург, откъдето е трябвало да се качи на парахода за Ню Йорк, здравето на царицата рязко се влошава. След три операции става ясно, че дните й са преброени. Тя се оттегля в манастира „Св. Димитър”, близо до любимия си дворец Евксиноград. В завещанието си тя разпределя всичките си останали средства на благотворителните инициативи, в които участва и приживе. Последното й желание е да бъде погребана скромно, в двора на Боянската църква. На 12 септември 1917 г. България губи една от най-великите си владетелки. За нея скърби не само народът, но и четирите й доведени деца. Надписът на паметната й плоча гласи: „Блажени са милостивите, защото те помилвани ще бъдат.“ Кръстът й е изработен със средства, събрани от инвалиди от войните.
След 1945 г. споменът за делата на тази велика жена постепенно потъват в забрава. Новата власт заличава името й от един столичен булевард, който днес носи името „Янко Сакъзов“. Властите разрушават сградата на санаториума край Варна и на негово място построяват хотел. През 60-те години вандали разравят и рушат гроба й, но остават разочаровани, защото не откриват нищо ценно в него. Едва през 1994 г. е възстановен надгробният й камък. Днес името й носи една малка пряка в столичен квартал.
Приживе Ела буди възхитата на цяла Европа със своята всеотдайност и печели народа си, който я нарича – Елеонора Българска. Царицата нарича България – „родината на душата ми“ и с всичките си действия доказва своята любов към нея.
