Хуана Мария – сама на самотен остров в продължение на 18 години

Класическият роман от 1960 г. „Островът на сините делфини“ следва историята на млада индианка тийнейджърка, която се опитва да оцелее на отдалечен остров съвсем сама. Въпреки трайната популярност на книгата, много от читателите й не знаят, че нейната завладяваща история всъщност е базирана на истинския живот на Хуана Мария, жена от племето Николеньо, която прекарва 18 години, живеейки съвсем сама на Нормандските острови в Калифорния през 19 век. Това е истинската история зад един от най-обичаните романи за млади на всички времена.

Останки на племето Николеньо след клането

Хуана Мария, чието истинско име е неизвестно, вероятно е родена в началото на 19 век на остров Сан Никола – малко, отдалечено парче земя, част от Нормандските острови край бреговете на Южна Калифорния. Тя е представител от коренното племе, известно като Николеньо. По времето на нейното раждане, Нормандските острови са обитавани от различни автономни групи индианци, всяка със свой собствен език и култура. Калифорния все още не е част от САЩ, но предстои да стане – през 1848 г. в следствие на мирния договор след Мексиканско-американската война.

Междувременно коренното население на островите започва да мигрира към континенталната част на Калифорния в началото на 19 век. Южна Калифорния е център на християнските мисионери и много от мигрантите се присъединяват към религиозната система като покръстили се християни.

Николеньо са последните, които напускат своя остров. През 1811 г. те претърпяват жестоко клане в ръцете на ловци на видри от Кодиак, Аляска, наети от руски търговци на кожи. Тази атака, заедно с болест, унищожава популацията им. През 1835 г. останалите 200-300 николенци се присъединяват към екипажа на гостуваща мексиканска шхуна на име Peor es Nada и се преместват на континента. Хуана Мария обаче не е сред тях.

Корабче от вида шхуна

Не е ясно защо тя не отива със своите хора на континента. Според легендата е отведена до лодката, но скача от нея в последния момент и плува обратно до брега, за да бъде с бебето си. Много изследователи обаче отписват тази теория като силно драматизирана.

Всеки случай Хуана Мария прекарва на острова още 18 години. Част от това време тя живее със сина си преди преждевременната му смърт. Останалата част от времето на острова Мария прекарва в пълна изолация.

След преместването на Николеньо, разказите за самотния живот на Хуана Мария на острова се разпространяват из пристанищната зона на Санта Барбара в Калифорния. Правят се опити тя да бъде доведена до континента, вероятно финансирани от местните мисионери, но така и не е открита.

През 1853 г. ловна експедиция, водена от капитан Джордж Нидевер, отплава към Сан Никола, където по време на едномесечното си посещение екипажът неочаквано среща Хуана Мария. Според информация, събрана от ранни изследователи, екипажът на Нидевер открива признаци за присъствието на жената в последната им нощ на острова. Затова капитана решава да отложи завръщането и да я потърси. Те я ​​откриват на следващия ден, скрила се във висок храст, откъдето ги наблюдава мълчаливо.

Нидевер поиска от Малкиарес, индианец, член на екипажа му, да се опита да комуникира с нея. Тя изпява кратка песен, която Малкиарес успява да запомни, въпреки че не може да разбере езика й. В крайна сметка по-късно песента на жената е преведена: „Напускам доволна, защото виждам деня, в който искам да изляза от този остров.“ След песента си тя предлага на екипажа на Нидевър див лук, който в момента пече.

Хуана Мария живее в хижа, частично направена от китови кости, както и в близката пещера. Тя преживява на сушено месо и отбелязва времето си на острова с пръчки. Когато капитанът и екипажът се завръщат в Калифорния, Хуана Мария идва с тях.

В Санта Барбара Хуана Мария живее в дома на капитан Нидевер и съпругата му Мария, която е испанка. Двете жени изглежда се разбират добре въпреки езиковата бариера. Хуана прекарва голяма част от времето си там на задната веранда на къщата, където може да гледа морето. Тя приема посетители, включително няколко местни чумаши, които й носят плодове като подаръци. Тя също така обича конете и е очарована от новото си обкръжение в Санта Барбара.

Твърди се, че тя не може да общува с други местни жители, тъй като диалектите им са твърде различни. Но неотдавнашни проучвания установяват, че тя все пак може да общува, макар и минимално, с поне трима или четирима индианци. „Историята, която тя разказва, е, че остава на острова, за да бъде със сина си и те живеят заедно в продължение на няколко години“, казва Стивън Шварц, военноморски археолог, прекарал 25 години в изучаване на местни артефакти, открити в Сан Никола.

„Един ден момчето е на риболов с лодка, когато лодката му се преобръща и то изчезва“, вероятно жертвата на нападение от акула, спекулира Шварц. След смъртта на сина си Хуан Мария остава наистина сама, което може би е причината вече да е съгласна да напусне острова, когато се срещат с Нидевер.

Смята се е, че когато пристига в Санта Барбара, Хуана Мария е единствената все още жива Николеньо. Но проучване от 2016 г. проследява най-малко четири други члена на племето в Лос Анджелис след миграцията през 1835 г. Един от тях е Томас, който в крайна сметка се жени и има син и след това живее поне осем години след пристигането на Хуана в Санта Барбара.

Тя умира на 19 октомври 1853 г., само седем седмици след пристигането си, вероятно от дизентерия. Получава условно кръщение, което позволява името й да бъде регистрирано в църковните архиви, и е положена за последния си сън в семейния парцел на Нидевер.

Може и да не е била последната от народа си, но вероятно е последният носител на езика на Николеньо.

***

Новината за пристигането на Хуана Мария в Санта Барбара предизвика сензация по целия свят. Истории за нейното самостоятелен и самотен живот на острова и последвалото й откриване се публикуват чак от Германия до Индия. Авторът Скот О’Дел е вдъхновен от историята й и пише романа от 1960 г. „Островът на сините делфини“ за 12-годишната индианка от Николеньо на име Карана, която оцелява сама на отдалечения остров.

Книгата се превръща в култова и поражда още по-голям обществен интерес към реалната фигура на Хуана. Археологът Стивън Шварц работи с други експерти от отдела за национални паркове, за да събере изчерпателен архив за историята на живота й. „Колкото повече информация имаме, толкова повече информация разглеждаме, толкова повече източници са ни на разположение – тя просто се умножава и умножава“, казва Шварц, който дори успява да намери пещерното жилище на Хуана на острова.

Но докато историците научават повече за Хуана Мария, ясно е, че тепърва ще разкрием пълната картина на нейния невероятен живот.