Златната треска унищожи индианските племена в Калифорния – войната за болната крава
В ранните години на западната миграция и настаняването в Северна Америка, всички са приковани от една много специална идея – златото. Златната треска може да се смята за един от най-лудите периоди на Калифорния. Единствените бели заселници са търговците на кожи, като голяма част от тях са заселници от Франция.
Повечето от тях са успели да се оженят за местни американски индианци и да направят доста сериозни и големи семейства, като дори почитат правилата на повечето индианци. В средата на XIX век ще открием около 300 такива заселника с техните семейства, които комуникират свободно и мирно с местните племена. Отношенията са толкова добри, че дори създават своя собствена музикална група.
Един от най-добрите хроникьори по това време ще бъде Сюзън Бордо, която по-късно ще разказва за тайните на този щастлив и доста хибриден живот. Нейната майка е част от племето на Червения корморан, баща ѝ е френски емигрант и търговец на кожи – Джеймс Бордо. Семейството се разраства значително и живее във Форт Ларами, близо до големите полета, позициорани близо до Калифорния и пътеките на Орегон. По това време е записвала напъните на новите заселници да получат парче земя и всяка година да се борят за него.
С падането на търговията на кожи, бившите трапери се насочват към други стоки и предлагането на нови услуги за заселниците. Някои ще получат уроци по лов, други ще се насочват към строителство и отглеждането на бизони. Огромните полета често са перфектни за техния свободен начин на живот, а и самата природа е давала достатъчно на повечето индианци, за да живеят мирно и спокойно.
Големият наплив започва някъде през 40-те години на XIX век и тогава броят на новодошлите става огромен. Конете са един друг специален елемент на търговия и понякога могат да се разменят за кокошки, крави и прасета. Губещата страна е на купувача, който взима едно изтощено животно и от него очаква огромни чудеса. Луксозните стоки също пристигат и се оценяват още по-скъпо и от злато. Всеки магазин има поне един французин, който да създава настроение с малко повече музика, а французите нямат нищо против да предоставят емоция на своите приятели.
Насилствената смяна на културата още не е започнала, макар и да има много смесени бракове, където децата да се радват на малко по-модерни дрехи и да се откъсват плавно от своите вековни традиции. Калифорния е можело да остане същото диво място, ако някой през 1848 г. не беше открил злато. През следващата година всички емигранти са готови да продадат своята собственост и да заминат за този щат. Златото е една огромна лавина и всички индианци ще платят много люта цена.
Много от гостите преди златната треска ще признаят, че са уважавали индианската територия и никога няма да престъпят закона, а и защо да го правят, индианците никога не са показвали агресия, те са били нападнати първи. Пристигащите трапери са въоръжени до зъби и прекаляват с гостоприемството, предизвиквайки най-различни алкохолни свади. Това принуждава индианците да се защитават, да отвръщат на удара и да режат скалпове. Изнасилванията също не са рядкост и точно това отношение води до промяната на Калифорния от мирно и спокойно място в бойно поле.
През есента на 1851 г. повечето жители на племето Лакота, Шайени, Апарахо и Слошоне се събират, за да потърсят помощ от американските жители и да поискат някаква защита. Американският консул и щатските агенти осъзнават какво точно правят новодошлите. Предлагат и годишни помощи под форма на стоки на стойност от 50 хиляди долара на година, като предложението остава валидно от въпросната година до края на века. Това можело да покрие всички нанесени щети от заселниците.
В замяна ще се изисква от индианците да останат в своите резервати и да не се опитват да ги разширяват. Трябва да предоставят достъп и на военните, за да строят пътища и да поставят военни постове. Не на последно място има и изискване да не се нападат търговските кервани. През пролетта на 1852 г. около 70 хиляди души тръгват от Мисури и започват великата миграция. По същото време индианците започват да получават и своите помощи, но този път договорката ще бъде не за 50 години, а за 10 години.
Отново има една сериозна реакция, след като обещанията не се спазват. Реката, която дълги години е била райско кътче за всички бизони, сега се е превърнала в една дълга и прашна магистрала. Никой не се е замислил, че стадата имат нужда от вода и храна и скоро ще изчезнат, с което ще се изгуби и силата независимост на повечето индианци в региона.
На финалът няма никакви бизони, няма крави, няма нищо, което да запази примирието. Последните оцелели животни ще са на група мормонски емигранти, които се опитват да стигнат до близкия форт. Индианците са принудени да оцеляват, защото помощите се бавят и убиват едно от животните на мормоните, докато войниците очакват точно това.
По сигнал от форта излизат около 29 тежко въоръжени мъже, които трябва да се разправят с индианците веднъж завинаги. Не е необходимо да ги търсят, индианците търсят закрила в имението на Бордо, което е достатъчно голямо и близо. Войниците ще се опитат да потърсят справедливост и ще настояват за индианец с името Високо Чело да излезе и да се предаде за наказание. Мато Ойху ще предложи цял кон за болната крава, която е била застреляна и се надява, че така щетата ще бъде възстановена, но войниците не са съгласни. Преди домакинът да се отдалечи, куршумите политат и няколко успяват да го ударят в гърба.
Командващ е лейтенант Грейтън, който тръгнал с идеята, че ще успее да прегази цялата обединена сила на индианските племена. Това е и една от най-големите му грешки. Индианците видели престрелката в ранчото и се постарали от изброените 30 човека да пристигне само един във форт Ларими. Телата на убитите войници са обезобразени до степен, в която човек няма как да ги познае.
По тялото на Грейтън има повече от 24 стрели. И до днес се подозира, че е бил мишена на директен обстрел, като в един момент е целен за удоволствие. Той е идентифициран единствено по джобния си часовник. Напрежението продължава да се вдига до още по-високи обороти и легендата за 30-те мъченика става толкова сериозна, че генерал Уилям С. Харни ще се включи и ще призове военни департамент да се разправи с непокорните индианци от Лакота. По негово настояване, индианците трябва да бъдат премазани и напълно превзети. Събира се армия от 600 души, която през август и до края на годината ще върви до Калифорния.
Още с пристигането на армията ще открием ранното посрещане от индианците. Хора като Железен щит, Пъстра опашка и Малка буря ще тръгнат към тях и ще носят бяло знаме. Те до последно се надяват, че ще могат да преговарят и да обяснят своята версия на случилото се. Тяхната група няма нищо общо с извършените убийства. Генералът няма никакво намерение да преговаря и е готов да се бие. Индианците искат няколко часа, за да изведат жените и децата от своите лагери. Според някои от оцелелите индианци по-късно, американската армия не е чакала изобщо спазването на този срок. Пъстра опашка и Железен щит разказват, че не е имало милост и войниците са стреляли на месо.
Решаващата битка се води на около 10 километра от полетата и за един редови войник не е трудно да прегази индианци с лъкове и томахавки. Новината за кървавата баня се разнася из всички племена и Синя вода – тъщата на Железен щит – ще се постарае да организири оцелелите и да помогне за бягството. За нея е ясно, че няма да има никакви опити за примирие. Веднъж след като полетата са напоени с кръв, повечето жени се опитват да избягат и да пълзят през посевите. Заловените са изнасилвани и убивани, децата също не са имали по-различна стрелба. Армията на Харни успява да залови 70 души – всичките жени, деца и старци, които са твърде стари за бягство.
Синя вода ще открие само тела на мъртъвци и коне, тя самата е простреляна в корема, но оцелява, защото я мислят за мъртва. Събужда се часове по-късно и осъзнава, че единственият начин да оцелее е чрез предаване. Върви около 7-8 километра с отворен корем, като може да наблюдава своите собствени вътрешности да се огъват под силата на мускулите. Самата тя разказва как е чувала мъртвешките песни на индианците, които били готови да я вземат в отвъдното.
Тя ще оцелее и ще разказва каква е истинската причина за зверствата в Калифорния, но никой няма да и обърне внимание. Битката между европейските заселници и индианците ще се води още дълго време. Крехкият мир и помощите, които се дават в началото, сега вече са изпратени в миналото. Американските индианци ще бъдат изправени на една безмилостна битка, с която ще се разправят още години наред.
