Ужасите при строежа на Панамския канал

В момента на строежа му това е най-големият инфраструктурен проект, който светът някога е виждал. Когато през 1914 г. след 10 години строителство дългият 80 километра Панамски канал официално отваря, той изпълнява една визия, която хората имат от векове, но досега са смятали за невъзможна.

Проектът, по който работят повече от 40 000 работници, освен много труд, отнема и доста човешки животи. В хода на строителството са убити хиляди работници. Официалният брой е 5 609, но много историци смятат, че реалното количество е няколко пъти по-голямо. Стотици, ако не и хиляди пък са трайно ранените.

Как в такъв случай правителството на Съединените щати, което е отговорно за проекта, съвместява това огромно постижение с огромните загуби на човешки живот? По същия начин, по който правителствата се правят и днес: с триумфална реторика и пари.

От самото начало проектът за Канала трябва да покаже изключителните способности и сила на Америка. Французите се бяха опитали – неуспешно – да построят канал през 80-те години на 19 век, като най-накрая се предадоха след години борба с непокоримия ландшафт, болести, смъртта на около 20 000 работници и огромни разходи. Но САЩ, които закупиха оборудването на френската компания, обещаха, че ще го направят по различен начин.

Първо, правителството на САЩ се опита да сключи сделка с Колумбия, която контролира земята, която им е необходима за строителство. Когато това не сработва, САЩ подкрепят сепаратисткото въстание в Панама и бързо подписват споразумение с новата страна, което им позволява да поемат пълен контрол над близо 16 километра широка канална зона.

Комисията по канала, която управлява проекта, в началото работи агресивно, за да подготви пейзажа и неговите обитатели. Източват се блата, избиват се комари и се инициира цялостен санитарен проект. Правят се и нови полицейски участъци, училища и болници.

Но това е само началото. Трябва да бъде построена най-голямата язовирна стена в света, за да контролира водите на река Чагрес и да се осигури захранване за заключващата система на канала. Освен това се създава и голямото езеро Гатун, което осигурява транзит за повече от една трета от разстоянието между Атлантическия и Тихия океан.

Разрушенията са значителни. Цели села и гори са наводнени, а железопътната линия, построена през 50-те години на 18 век, трябва да бъде преместена. Най-голямото предизвикателство за всички е отсечката Кулебра, известна днес като отсечката Гаярд – 12 километра изкуствена долина, изкопана в планински терен.

Повече от 100 милиона кубически метра пръст трябва да бъдат преместени, а само за 3 години работата поглъща над 7 милиона килограма динамит.

Но приповдигнатият начин, по който се говореше за проекта, маскира ужасяващи условия на труд.

Панамският канал е построен от хиляди работници, предимно от Карибите. За тях прокарването на Кулебра е истински Ад. Те живеят като втори качество граждани, подчинени на робски режим с лоша храна, много часове труд и ниско заплащане. И постоянен риск за живота. През 80-те години режисьорът Роман Фостър тръгва да търси тези работници. Повечето от оцелелите са били на над 90 години. Днес филмът „Digger“ (1984) на Фостър трудно може да се намери, но той съдържа някои от единствените свидетелства от първа ръка за това какво е било да копаеш Панамския канал в името на американската империя.

Константин Паркинсън е един от работниците, който разказа историята си пред Фостър – гласът му е твърд, но лицето му едва поглежда в камерата.

Започва работа по Канала на 15 години – както мнозина, той може и да е излъгал за възрастта си. На 16 юли 1913 г., ден, който никога няма да забрави, губи десния си крак, а левият му глезен е смазан. Паркинсън разказва, че баба му отишла при главния инженер на Канала Джордж Гьотълс, за да поиска някаква помощ. Отговорът на Гьотълс е прост: „Скъпа моя госпожо, Конгресът не е приел никакъв закон… да се получи обезщетение, когато работник загуби крайник. Обаче да не се притеснява. За вашият внук ще се погрижим веднага щом той е в състояние да работи, дори в инвалидна количка.“

И Гьотълс е прав, но само отчасти. В началото правителството на САЩ по същество наистина няма законодателство, което да защитава десетките хиляди чуждестранни работници от Барбадос, Ямайка, Испания и други. Администратори като Гьотълс предполагат, че икономическото отчаяние на работниците ще предотврати бутновете по този въпрос.

В голяма степен тяхното предположение е вярно. Въпреки че имаше скандали за условията на живот, нараняванията изглежда се приемат като нещо нормално и благотворителността на администрацията действаше минимално – колкото да осигури необходимото за връщането на мъжете на работа.

През 1908 г., след няколко години строителство, Комисията по канала най-накрая започва да прилага по-конкретни политики за компенсация при инцидент. Тя сключва договор с нюйоркската компания A.A. Marks, която да снабдява с изкуствени крайници при изпълнение на работните си задължения.

Има обаче някои условия за получаване на тази административни щедрости: работникът не може да бъде виновен за нараняването си, а тълкуването на „при изпълнение на работните си задължения“ обикновено е строго, като се изключват многото наранявания при влакове, които са от съществено значение за довеждането и отвеждането на работниците до и от строителната площадка.

Въпреки тези ограничения до 1912 г. A.A. Marks е доставилa повече от 200 изкуствени крайника. Компанията дори пуска реклама на цяла страница на своите продукти в The New York Sun, в която обявява със странно весел тон как крайниците им помагат на много мъже, които се срещнаха с „произшествия и преждевременни взривове“. Те също пускат подобни реклами и в медицински списания.

Но това обезщетение все пак е ужасно и недостатъчно и да не говорим, че много мъже падат през нарочно широките му пукнатини. Техните истории са трудни за намиране, но в Националният архив могат да се намерят няколко. Уилфред Макдоналд, който вероятно е или от Ямайка, или от Барбадос, разказа своята история в писмо до администраторите на канала на 25 май 1913 г .:

Бях служил на Комисията по канала и Панамаската железница като работих на влака От 1906 г. до моята ужасна грешка, която стана през 1912 г., нямам никакви претенции при мен. Но сър, те умолявам да се смилите над мен, като ми предоставите две протези за крака, защото загубих моите. Имам две деца без майка, за които, през времето, когато работех, бях единствената помощ.

Със спада на цените на захарта в началото на 1900 г. голяма част от Карибите е в дълбока икономическа криза, като много работници едвам намират препитание. Но най-дълбокото „нещастие“ на Уилфред може би е, че нараняването му се счита за негова собствена вина и по закон той няма право на нищо. Комисията на канала в крайна сметка решава, че е много вероятно мъжът да стане мъченик в очите на обществото, ако не получи някаква помощ, и затова му предоставят желаните крайници. Но те също така са категорични, че случаят му няма да постави практика.

Други мъже обаче нямат толкова късмет. Мнозина са депортирани, а някои завършиха работа в благотворителна ферма към лудница. Някои от старците във филма на Фостър не могат да повярват, че изобщо са оцелели. Кръвта и телата им платиха за мечтата да се движат стоки и военни сили.