Най-масовото бягство през тунел под Берлинската стена
През 1963 г. група студенти от Западна Германия тръгват да копаят тунел под Берлинската стена. Сред тях е младеж на име Йоахим Нойман, който бяга от Източна Германия (ГДР) само няколко години по-рано.
Когато бяга през 1961 г., ползвайки паспортa на швейцарски студент, той остава голяма част от семейството и приятелите си, включително дългогодишната си приятелка Криста Груле. Повечето от неговите сънародници споделят подобни намерения: да се съберат отново с близки, с които ги дели 155-километровата бариера през Берлин.
Планът на студентите е само един от многото по време на Берлинската стена за превеждане на хора от Изток на Запад. Методите варират силно и напливът се увеличава пропорционално на жестокостта на опитите на източногерманската полиция да ги спре. Правят се тайници в автомобили, документи се подправят и се копаят тунели.
Този последен метод обаче не е особено успешен. Само около 300 души бягат в течение на близо 30 години през тунели, които отнемат месеци да се изкопаят и повечето пъти са разкривани; някои дори преди да бъдат използвани по предназначение.
Но повтарящите се неуспехи рядко водят до униние. Първият проект за тунел на Нейман се проваля: някой уведомява Щази, източногерманската тайна полиция, която арестува няколко бежанци, докато се опитват да избягат. Криста Груле е една от заловените и е осъдена на 16 месеца затвор.
Несломим, Нойман опитва отново. С много от същите студенти той се заема да изгради още един тунел – като започва в изоставен хлебозавод на Запад и се изравя повече от дължината на футболно игрище. По-късно проходът става известен като Тунел 57. През двата дни, в които оперира, през тунелът се осъществява най-успешно бягство в историята на Берлинската стена.
Маркери на Тунел 57
Нойман е човекът, който при нормални обстоятелства не се отличава с абсолютно нищо. Той предпочита консервативното, но практично облекло в обикновени нюанси и носи обикновени очила на големия си нос. Но когато говори, той се показва като безобразно добродушен и безмилостно откровен.
Като 21-годишен студент по строително инженерство в източногерманския град Котбус, на около 125 километра югоизточно от Берлин, Нойман е само на няколко заверки от дипломирането си, когато решава да избяга. Шестнадесет години по-рано Германия е победена във Втората световна война и сега страната е разделена на четири части, управлявани от победителите: Франция, Великобритания, Съветския съюз и САЩ.
Нойман се озовава в съветската част – ГДР. През първите години след разделянето до бягството му, все още няма стена, разделяща Германия и хората могат да преминават през границата с документи, въпреки че не е без риск.
По негови собствени сведения, едва когато стигна до граничния пункт на Фридрихщрасе и застава пред охраната на Източна Германия, той разбра колко е опасно това начинание. Полицията – включително Щази – е брутална и безмилостна с хората, които се опитват да избягат от ГДР. Не е в интерес на държавата да има дефекти, които да напускат планирания икономически прогрес, особено защото тези хора след това ще станат критици на режима.
В хода на съществуването на Берлинската стена е издигната скрито планирана блокада без никакво предупреждение през 1961 г. (и която разделя столицата между половината, управлявана от комунистите, и кварталите, контролирани от трите други страни победители във войната) и повече от 100 хората загиват при опит да я пресекат. В много случаи тези хора умират директно от ръцете на граничарите. Много повече, приблизително 250 000 души, са задържани като политически затворници, а най-честата причина за политически затвор е опит за бягство.
Нойман знае за места като Хоеншонхаузен – затвора na Щази, където бегълците са задържани за неопределено време в изключително тежки условия. Усещането за възможен затвор не е далеч от съзнанието му, когато пристъпва към контролния пункт, където пазачите чакат да разгледат документите му – фалшив швейцарски паспорт.
„Сетих се“, спомня си Нейман, „че няма начин да направя убедителен швейцарски акцент. И тъй като стоях в очакване паспортът ми да бъде проверен, реших да се преструвам, че съм арогантен швейцарски турист.“
И така той не говори с охраната. Пускат го през първата проверка, но на следващата изпращат паспорта му за подробен преглед и той е принуден да чака с охрана, докато проверката тече. Пазачът се опита да завърже разговор като го пита какво мисли за столицата на Германия. Нойман отговаря като си вирва носа във въздуха и измънква нещо. Последвалите въпроси са посрещнати с още мънкане, докато пазачът не се отказва с раздразнение и в крайна сметка го пуска.
След като минава границата Нойман, неговият приятел Кабиш и още дузина други млади мъже се заравят 11 метра в земята в пекарна, близо до границата, и изкопават правоъгълен отвор, достатъчно широк, за да може един човек да се промуши лазейки. Тунелът продължава под улица Бернауер, под 12-метровата стена, под сигнална ограда, която активира аларма при докосване и под така наречената „Death Strip“ – широка буферна земя, покрита със стоманени шипове и под наблюдение на прожектори и охранителни кули – след което бавно се издига нагоре към повърхността на земята.
Част от Death Strip
Изкопаването отнема пет месеца и е изтощително. Мъжете спят в изоставената пекарна в продължение на седмици на смени, трупайки пръстта в чували от брашно и от време на време измиват полепналата кал от телата си с кофи с вода („Воняхме ужасно“, смее се сега Нойман). Те не са сигурни къде точно ще излязат от източната страна и смятаха, че е късмет, когато се озоваха в стара къща зад жилищна сграда на улица Щрелицер 55. Тунелът е готов на 3 октомври 1964 г.
По време на напрегнатите, еуфорични часове, когато първата група хора бяга през тунела, копачите умират от притеснение, че нещо може да се обърка. Всички са ясно запознати с бдителността на граничните патрули. Някои от студентите носят пистолети.
На следващия ден Нойман получава неочаквано писмо от своята приятелка Криста Груле, която трябва да бъде освободена от затвора след декември. Но я бяха пуснали по-рано и тя му пише, за да му съобщи това, въпреки че не знае нищо за новия подземен проект. Нойман й казва и момичето идва още същата вечер. Така този път тя стигна до Западен Берлин успешно.
Докато нощта се влачи, няколко от граничните служители забелязват, че нещо се случва. Те изпращат няколко свои колеги в цивилно облекло към вратата на улица Щрелицер 55, където колегите им бързо разбират какво се случва и викат подкрепление. Един от копачите, който стои до вратата, мъж на име Райнхард Фурер, ги вижда да се приближават и пропълзява обратно към отвора на тунела, за да предупредят останалите.
В настаналото объркване, което последва, докато студентите се оттегляха към изхода в опит да стигнат до отвора на тунела и да се въртят обратно към пекарната, разменят се няколко изстрела и млад граничар на име Егон Шулц е застрелян. Умира по-късно на път за болницата.
Егон Шулц
За смъртта на Шулц източногерманското правителство обвинява младите радикали и Тунелът, разбира се, е съборен. Копачите отговарят като изпращат балони с прикрепени писма през стената.
„Убиецът е източногерманската тайна полиция“, казва се в писмото. „Истинският убиец е системата, която се справя с масовата миграция на своите граждани не чрез отстраняване на причината за проблема, а чрез изграждане на СТЕНА и даване заповед на германци да стрелят германци.“
Райнхард Фурер
По-късно Нойман и Криста Груле се женят и остават заедно цял живот. Фурер става астронавт; Кабиш продължава да прекарва хора през границата още десетилетия. Тунел 57 стана известен с това име, защото 57 души – което е около 1/5 от всички успешно избягали през тунели – пропълзяват през него на Запад за две нощи.
Години след падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. и обединяването на Германия, е образувано дело относно смъртта на Егон Шулц. Протоколът му за аутопсия е изчезнал от Щази в опит да се прикрие инцидента, но се установява, че фаталният изстрел е бил изстрелян от граничар, който действа по инструкции на офицер от Щази.
