Кръстоносните походи от гледна точка на ислямистите
Обикновено наистина би могло да се каже, че победителите определят как да се разказва историята. В случая с кръстоносните походи обаче това не е така.
Европейските християни водят свещените си войни в Източното Средиземноморие през 12 и 13 век, докато мюсюлманите не ги изпъждат. Но това са историите, които разказват средновековните европейски хронисти, чийто истории стигат до наши дни и стават основата на повечето съвременни истории на кръстоносните походи.
Kак обаче мюсюлманите гледат на нашествията на християните по онова време? Какво мислят за европейските нашественици? Изглежда, че те не винаги са били с толкова лошо мнение относно кръстоносните походи, а основно смятат европейците за некултурни варвари.
Според Сюлейман Мурад, автор на „Мозайката на исляма“ и професор по религия в Смит Колидж, ако мюсюлманите бяха разказали за кръстоносните походи от своя гледна точка, историята нямаше да се фокусира върху войните и кръвопролитията. Вместо това щеше да има разкази и за съвместно съжителство, компромиси, търговия, научен обмен и любов. Има например мюсюлманска поезия от онази епоха, която разказва за смесени бракове.
Пол Коб, автор на „Състезание за рая: Ислямска история на кръстоносните походи“ и професор по ислямска история в университета в Пенсилвания, казва, че мюсюлманите не признават кръстоносните походи като отделно събитие. Те са просто по-агресивни действия от западните християни.
И тези агресии не започват с речта на папа Урбан през 1095 г., която събира кръстоносците. Вместо това те смятат, че началото на атаките на европейските християни е десетилетия по-рано. Западните историци разглеждат края на кръстоносните походи като съвпадащ с падането на Акра през 1291 г. Но мюсюлманските историци смятат, че краят на нашествията ще дойде едва в средата на 15-ти век, когато Константинопол е завладян от Османската империя.
В началото на кръстоносните походи мюсюлманският свят е по-голям от християнските земи на запад. Ислямските държави с мюсюлмански владетели и признато ислямско законодателство се простират от Португалия и Испания на запад до Индия на изток. На север те достигат централна Азия и се простират до Африканския рог (Сомалийският полуостров) на юг. Ядрото на ислямския свят по това време е разделено на шиити и сунити.
Саладин пък става първият султан на Египет и Сирия. Той завладява първо Египет, а чак след това Сирия и части от Ирак. След като обединява хората в империята си, той в крайна сметка завзема Ерусалим и изтласква кръстоносците обратно по Средиземноморието.
Има „златен век“ в мюсюлманския свят, който продължава от 9 до 14 век, през който различни центрове (като Багдад, Дамаск и Кайро) правят сериозен напредък в математиката, астрономията и медицината.
Според Мурад, основните постижения на мюсюлманите настъпват, когато приемат класическите гръко-римско-византийски идеи и ги преосмислят. В много научни области мюсюлманите добавят или внасят корекции в западните идеи.
По това време ислямският свят, освен по-голям, има и по-големи градски центрове. Например, Лондон и Париж заедно са значително по-малки от много ислямски градове. По това време Багдад вероятно е имал стотици хиляди души население.
И още – ислямският свят също е и по-разнообразен и по-богат от западния свят. Това довежда до чувство на травма за мюсюлманите, когато християните нахлуват в земите им. Изглежда немислимо тези хора от периферията на познатия свят да нахлуят в божествено защитените, културно прогресивни и военно могъщи земи на мюсюлманите.
Но когато кръстоносците навлизат в мюсюлманските територии, те са посрещнати като всеки друг посетител на земята. Има писма от Саладин до краля на Йерусалим, Болдуин III, които показват тяхното дълбоко приятелство и съюз.
Така че епохата на кръстоносните походи е в много отношения противоположна на начина, по който мюсюлманските страни и християнските страни се гледат един на друг днес. Тогава европейците сме разглеждали като некултурни религиозни екстремисти от екзотични земи.
