Когато актьорите в Римската империя смесиха комедия и политика
Антиримските настроения превземат Аскулум, град на адриатическото крайбрежие на Римската империя, и нещата не са много за смях. Политиката през 1 век от н. е., когато Аскулум и други италиански племена въстават срещу Империята, започвайки Социалната война, не е шега.
Но това не спира комици и актьори да засягат политиката в своите изпълнения, често на свой риск. В разказ на Диодор Сикул в „Library of History“, един изпълнител представя антиримска позиция, след което е убит от римски войници за това. В следващия акт комик обявява на тълпата: „И аз не съм римлянин. Пътувам из Италия, като моля хората за услуги в замяна на това, че ги карам да се смеят и им доставям удоволствие. Затова пощадете лястовичката, която боговете позволяват да гнезди безопасно във всичките ви къщи.“ За щастие молбата му е взета под внимание и той оживява.
Древните римляни се наслаждават на много различни стилове на театър – от класически театрални комедии до по-импровизираните изпълнения на актьори, които правили кратки скечове и използват физически хумор. Най-ранните известни изпълнения идват от град в Южна Италия, наречен Атела, през 4 век пр. н. е. Едва през 346 г. пр. н. е. римският историк Ливи пише спектакли в Рим за програмата на религиозен фестивал, чиято цел е да поиска от боговете да спрат чумата. Но най-общо казано, сценичните изпълнения и комедии не се ползват за поклонения.
Спектаклите се поставят в импровизирани театри на открито за разлика от амфитеатрите на Гърция. Помпей става първият, който издига постоянен театър в Рим през 55 г. пр. н. е., изграден от камък и с хиляди седящи места. С развитието на изкуството, започват да се поставят комедии по време на обществени спортни мероприятия. Повечето комици са зле платени, но изключително популярните от тях – мъже като Езоп и Росций – могат да печелят значителни суми.
Има няколко важни неща, ако искаме да разбирам политическата комедия на древен Рим. Първо, колкото и да ни се иска да тълкуваме римския хумор през обектива на съвременния вкус и култура, не можем, защото ни делят 2000 години. Дори популярният хумор от преди няколко десетилетия не успява да предизвика смях днес, така че е несправедливо да очакваме комедия от преди две хилядолетия да го направи.
На второ място, комедията тогава не е непременно това, което ние считаме за комедия днес – комедиантите често са изпълнители, които просто представят нетрагични произведения. Комичните поети използват каламбури и игри на думи, както и мимовете. Те пък не са мълчаливи като Марсел Марсо, а по-скоро еквивалент на днешните комици в скечовете. Изпълненията им са до голяма степен импровизирани и използват изражения на лицето и костюми, за да имитират и да подиграват всички – от политиците до туристите.
В началото на 200-те и края на 100-те г. пр. н. е. комичните драматурзи Плавт и Теренс написват над 25 пиеси – най-ранните пълни текстове на латиница. „Комедията се шегува с нас, защото мислим, че нашата идентичност е стабилна“, пише професорът по класика от Университета в Манчестър Алисън Шророк. С други думи, комедията е отчасти смешна, защото преобръща очакванията на римляните – независимо дали това означава да маскираш проститутка като целомъдрена дама или да видиш роб да надхитрява господаря си.
Стотици години след смъртта на двамата бащи на театралната комедия техните наследници използват хумор, за да въздействат на римското общество и да се ангажират с политическия дискурс на деня. Вземете Сенека, философ и съветник на император Нерон. През 54 г. пр. н. е. Сенека пише кратка творба, наречена „Apocolocyntosis“, в която се подиграва на наскоро убития император Клавдий.
В пиесата Сенека „много умело и нечестиво“ се подиграва с много физически и психически неразположения на Клавдий, включително проблемите му в говора и физическата му слабост. Той може да прави това без последствия, защото негов спонсор е наследникът на императора.
Други комици обаче нямат такъв късмет. Да си комедиант, а не писател, идва с голям недостатък: това означава, че не можеш да бъдеш гражданин. Комиците са позорни хора и не могат да се нарекат граждани на Рим или да получат свързаните с това ползи, като например да гласуват. Това означава, че повечето действащи комици са бивши роби или хора, които изначално са лишени гражданство.
В редките случаи, когато някой комик, който успява да мине от актьорството към писането, няма гаранция, че ще запази този по-висок социален статус. През 46 г. пр. н. е. Юлий Цезар иска един от най-големите писатели и мимове по онова време, Децим Лаберий, да участва в своеобразна стендъп битка срещу бившия сирийски роб Пубилиус. Лаберий не е много нетърпелив да се откаже от званието си, но как можеше да каже „не“ на Цезар? Така той се появява, облечен като сирийски роб, за да се подиграе на своя конкурент и му казва: „Граждани, ние губим свободата си“, както и: „Този, от който се боят мнозина, трябва да се бои от мнозина.“ Лаберий губи битката, но е възнаграден от Цезар, за да може да си купи обратно гражданството.
В съвременния свят комиците са свободни да се изразяват по политически теми. Но в древен Рим рискът да отнесеш боя заради комедията отразяват съдбата на комиците в авторитарните държави. Вземете египетския комик Басем Юсеф. Бившият хирург води шоу, в което отправя критики към египетския президент Мохамед Морси и религиозните лидери като посочва неспособността на президента да спази обещанията от предизборната си кампания и злоупотребата с власт на Мюсюлманското братство. Когато правителството на Ал Сиси (водено от президент, който идва на власт чрез преврат) започва да прекъсва или направо да отлага излъчването на шоуто на Юсеф и се появява съдебно решение, според което той дължи милиони на предната телевизия, в която работи, Юсеф напуска страната.
