Трагедията на Източна Европа

Автор : Николай Николов (http://banitza.net)

“Ще умрем за Унгария и за Европа”

С тези думи директорът на унгарската информационна агенция приключва съобщението си минути преди неговата сграда да бъде порутена от артилерия.

Ноември 1956-та година. Почти 50 години. Какво се е променило? Нека заменим “Унгария” с друга нация – Полша, Чехия/Словакия, Германия. Всички те носят в историята си постоянни опити да превъзмогнат наложеният им тоталитаризъм. Всички те се гордеят с гражданите си, които жертват всичко в името на свободата, в името на историята, в името на културата. Всички те имат жертви, като унгарския директор на информационната агенция, които са загубили живота си в борбата с тоталитаризма.

Фазите на тоталитарните режими в Източна и Централна Европа се измерват според опитите на тези нации да се освободят. 1953-та в Берлин, 1956-та в Прага, 1968-та в Будапеща, 1970-та в Гданск. Годините отбелязващи постепенното унищожаване на една чужда властова система. Както на нейните официални структури, така и на нейните опити да навлезе дълбоко в социалните тъкани – да подмяната на значението и същността от ”истина” към лъжа, от “човек” към човекоподобно същество, от “живот” към оцеляване. Борбата е най-вече срещу подкопаването на тези основи, върху които се основава едно демократично и плуралистично общество.

Към тези години е важно да се добави и 2013… но не в София, а в Киев. Посланието там не е по-различно: “Умираме за Украйна и за Европа”. Така че борбата продължава, въпреки че вече 24 години се говори за края на тоталитаризма и началото на процесите на демократизация. Но ето, хората в Украйна тепърва започват своята борба да възвърнат правото си на глас, правото си да бъдат част от Европа, правото си на бъдеще.

Историята им беше отнета, манипулирана, заглушена. За разлика от централно европейските държави, които по време на тоталитаризма се бориха за тяхната история, култура и идентичност, като част от Запада и от Европа, Украйна е вече толкова отдалечена от тази обща история, нейната култура е до такава степен просмукана от мухъла на комунистическата глупост, че тази борба никога няма да бъде спечелена. Украинците все пак са готови да жертват живота си в опит да преборят крайно репресивната си пост-тоталитарна реалност: Защо?

Защото Европа е синекдоха не само за история, култура, идентичност; днес Европа значи най-вече бъдеще, прогрес, ценности. За тази Европа са готови да жертват всичко в Украйна. И така, какво се е променило? Ако през 1956-та година директорът на информационната агенция е дал живота си в борбата за оставане в Европа, то в Украйна днес, борбата е по-скоро за присъединяване. За откъсване, за аusgang, изход, прекратяване на тайната продължителност на старото. Европа е критерият, който показва къде се намираме и на къде трябва да се насочим. Показва, също така, колко прогнило е обществото и колко фетишизирано е значението на демокрацията.

А ние за какво сме готови да жертват всичко? Както пише Георги Господинов, когато Прага се запролетява през 1968-ма година, френските студенти, начело с Сартре, Фуко и Бартес протестират в Париж, и целият свят е изпълнен от енергия и надежда за промяна, българските комунисти мълчаливо пращат танкове към Чехословакия; нали някой все пак трябва да всява спокойствие – не може всички да сме революционери!

Обаче ние винаги си оставаме от “другата страна” и на историята и на бъдещето.Даже и 1989 не можем да кажем, че е наша… защото не е. Да ти съобщят по телевизора в малкия панелен апартамент (ако си от късметлиите), че от днес си свободен – живей като такъв, е жестоко и тъжно. Още по-тъжно е, че ние им повярвахме. Комунистите си останаха безнаказано комунисти, те решиха как ще изглежда един демократичен режим в България, какво ще означава тази свобода, която така учтиво ни уведомиха, че я имаме, на къде да насочим погледа си и усилията за развитието на нацията ни.

Но от всичко най-тъжно е, че след 24 години хората се чувстват измамени, подлъгани, загубени и обвиняват същите тези 24 години за това. “Демокрацията е виновна, политиците са корумпирани!” Истината е много по-страшна. Истината е, че падането на тоталитарен режим не означава прекъсването на тоталитарните практики. Или, с други думи, когато една нация не осъзнава нуждата да се бори против репресията, като начин на живот, против властта, която прави човек излишен – когато една нация не осъзнава, че тези дисциплиниращи и разрушителни практики далеч надминават съществуването на даден политически режим – тогава човешкият живот губи стойността си.

Това е много важно винаги да се помни: събарянето на тоталитарен режим не гарантира прекратяването на тоталитаризма като такъв. Ние, както и Украйна, живеем в пост-тоталитарно съвремие. Това означава не друго, а адаптирането на вече износени и неефективни практики на цялостен контрол, заблуда и манипулация на истината. Пост-тоталитаризъм е следващата стъпка на цялостното унищожаване политическата същност на човека. Но целта остава подкопаването на истината, подкопаване на всяка една демократична институция, подкопаване на всеки един нормативен принцип, чрез който ние сме длъжни, като граждани да се самоосъзнаваме.

Следователно, ние трябва да насочим всичките си усилия не (само) срещу сегашния политически елит, изпълнен с наследниците на стария политически елит. Правителството ще падне. Това се вижда много ясно. Почвата на публичния дискурс се изменя щом Президентът успя (най-накрая) да заговори за жертвите на тоталитаризма, неистината за миналото ни и отварянето на Досиетата. Явно това правителство няма да падне от упоритостта на ежедневните протести. То ще падне чрез натиск отгоре.

Но протестът има друга функция: борбата с ежедневието. За това е важен протестът и хората, които ежедневно се сливат по жълтите павета. Част от тази практика е и “Не купувам от Лавка“. Тези неща се равняват на личния протест на даден собственик на магазин за плод и зеленчук, за който споменава Вацлав Хавел в едно от есетата си. Силата на безсилните. Ако този продавач сложи знак на витрината си от някоя куха фраза на Маркс за пролетариата, това не значи, че той вярва в него; то значи, че той мълчаливо съучаства в цялостната репресия, подкрепяйки неистината, за да запази един малък кът независимост за себе си. Той жертва себе си, своята личност, жертва човечеството си за глътка въздух.Знакът го прави роб защото преди всичко той смята, че има полза от него. Той в един момент започва да мисли, че го прави почти доброволно. За това ежедневие става дума!

В момента, в който той не сложи знака, той прави крачката към борбата за истината. Той показва, че режимът се задържа изцяло върху митът за неговата стабилност и обективност; задържа се изцяло върху изкуствената поддръжка на колектива. Режимът и съпътстващите го практики умират завинаги, когато миниатюрните входни точки, чрез които те навлизат в всеки капиляр на обществото, са изобличени и превъзмогнати. Осмивани. Така е и с Лавка – това е една малка крачка с преборването на една крайно неприятна реалност, която нагло започва да показва все повече всъщност до каква степен на цялостна доминация се намираме.

Протестът не е срещу корупцията, мафията, Станишев, Пееф, или който Вас най-много Ви дразни. Знайте, ние сме една стъпка назад от Украйна. Те поне осъзнават дълбочината на системната репресия наложена върху тях и я разпознават навсякъде около тях. Те се задушават в ограничената си личност и са готови да жертват всичко в името на едно различно бъдеще; в името на това да бъдат част от нещо, от един общ път към бъдещето, от истинска ценностна система, от Европа.

Ние още не сме достигнали този момент. Тук се караме кой какво цели в еди кое си звено на протеста, коя политическа партия, от всичките, е най-компрометираната. Явно не е опрял ножът до кокала – сигурно защото смятаме, че все пак сме в Европейския Съюз вече. Поне не е нужно да се борим до такава степен като украинците за бъдещето си. Смята се, че нещата ще се променят с избори.

И това е вярно – аз го вярвам. Изборите са заздравителен процес и са важна стъпка напред. Дълбоки реформи предстоят. Без тях не може.

Но как ще се преборим с ежедневието? Пак казвам, прекъсването на даден политически режим не води до прекъсване властовите практики. Нашият пост-тоталитаризъм ще продължи да репресира, ако ние не насочим цялата си енергия към борбата за достъпа истината. Истината за това кои сме ние, от къде идваме, и къде отиваме. Не трябва да оставяме 2014 година отново да е момент, в който ни се съобщава, този път по Фейсбук, че сме свободни. Изгубихме шанса да покажем, че сме Европейци през 1953,1956,1963,1989. Направихме опит 1997-а, но отново концентрирайки се върху промяна на политическия режим. Нека 2014 година покаже истинския потенциал на протеста за цялостна лична и обществена метаморфоза.

Централно-европейските държави изградиха почвата под себе въз основа на историята си; украинците се борят за тази почва търсейки основите в бъдещето си и волята си; нашата почва къде ще я намерим? Къде ще потърсим същността на нашата идентичност като българи? Отговорът не е един и не трябва да бъде налаган. Знам само, че всеки един от нас е задължен да протестира търсейки сам за себе си този отговор. За мен, той се намира в естетиката, в литературата, в журналистиката. В критичното мислене. В налагането на истината. Стъпка по стъпка, със спокойствие, възпитание и вяра. С две дума, в създаването на един нов език който ясно да олицетворява дискурса на нашата борба, защото до момента такъв език няма.

Надявам се Вие да имате друг ориентир. Нужен ни е плурализъм – той показва, че се мисли. Интересна година ни очаква. Да видим.