Параноя
Това беше една есенна вечер. Навън валеше проливен дъжд, който успя да натика в колата ми няколко забравили чадърите си, натоварени с покупки дами. Курсовете обаче бяха на къси разстояния и общо взето се въртях само из центъра. Спрях на такси-стоянката до НДК и тъкмо си запалих цигара, когато някой отвори задната врата и попита дали може да се качи.
Беше млада, симпатична двойка, които поискаха да ги закарам до един от крайните квартали. ОК, поканих новите си клиенти, които се настаниха на задната седалка и загасих генералския фас в пепелника.
Още на десетата секунда дочух, че нещо се дърпаха отзад и си шепнеха нервно, но през отвореното до мен прозорче нахълтваше доста уличен шум и не успявах да чуя точно за какво се препираха. След две пресечки спрях на един светофар и чух следното нещо от което ми настръхна косата:
– Не ме интересува – ти ще вземеш ножа и ще удариш! (шепнеше мъжът)
– Не! Сам си го удари, аз няма да мога! Нямам толкова сили (противостоеше му жената)
– А бе не бой се, не бой се бе! Давай! Ти си жена, вие по ги можете тия ножарски работи!
– Ама на мен не ми е приятно да правя това! Ами ако вземе много да мърда?! А ако се подхлъзне? Ако не уцеля?
– Ми стискаш силно с другата ръка и с ножа кълцаш здраво. И какво толкова! Клъц, клъц режеш и край!
– Неее, аз няма да мога! Айде ти, моля те. А?
– Аз не искам да си цапам ръцете, после не мога да се отмия от това хлъзгавото. Не обичам бе!
– О! Идея! Айде да пробваме със сатъра, а? Стига само веднъж трябва със засилка да го цапнеш и това е!!
Няма да го кълцаме с ножа, а еднократно – прас!
Хвърлях им по един бърз оглед в огледалото, а те също ме поглеждаха и ми се усмихваха.
„Ааа, така ли, ей сега ще ударя спирачките и ще ги пребия с манивелата“ – мислех си и се озъртах във всички опорни огледала. Струва ли си да споменавам, че едвам издържах да не изскоча от таксито за да им видя сметката, преди те са видели моята. По едно време карах полуобърнат към тях, бях нащрек. А те заподозряха, че съм ги разкрил и започнаха да си шепнат още по тихо.
На мен пък не ми издържаха нервите, набих спирачките и се обърнах рязко към тях.
– Вие какво бе, на Бони и Клайд ли се правите!? Гангстерчета тъпи….. въоръжен съм ей, ей ся ще ви гръмна през седалката, само да сте мръднали!! – нямах пистолет, но натисках по седалката за да ги сплаша.
– Махайте се от колата ми! Излизайте бе! – разкрещях се аз – челото и врата ми бяха мокри от пот.
– Какво!? – спогледаха се те – Какво ви става бе, ние не сме никакви, никакви не сме ние.
– А за какво клане си говорихте, за какви ножове, сатъри? А? През цялото време ми шушнете тука, откакто съм ви качил, а? Всеки ден има инциденти, нападения над колеги, ще ви смачкам ей!
– Мии, ние не говорим за вас, купихме си от Халите два живи шарана и спорехме още от магазина кой ще ги изчисти.
Посмяхме се доста след това. Ама те най-много. Закарах ги до входа им и не им взех парите.
– Айде, гратис е днес. Чао готвачи!
