Великите военни изцепки: Обсадата на Пловдив през 1323 г.
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
През 1322 г., в Търново внезапно умира младият български цар Георги II Тертер.
Смъртта му предизвиква политическа криза в останалата без наследник държава. Болярите за пореден път се събират на тогавашния еквивалент на Велико народно събрание за да издигнат на престола нов владетел. Междувременно, местните крепости в Тракия, населени най-вече с гърци, бързат да отхвърлят властта на българите и обявяват присъединяването си към Византия. Само в рамките на няколко седмици, малочислените български гарнизони са отстранени, а крепостите между Черно море и Сопот се предават на ромеите. Император Андроник II изпраща своя внук Андроник III и българският болярин-ренегат Войсил (брат на цар Смилец – б.а.) да затвърдят завоеванието на северна Тракия и Загоре. Войсил дори е издигнат в ранг деспот и му е поверена властта над ново присъединените земи.
Единствената крепост, която остава извън владенията на ромеите е Пловдив – завзет няколко месеца по-рано от покойния вече Георги II Тертер. За да подсигури контрола над крепостта, Георги Тертер оставя в нея силен гарнизон от 3 000 души – 1 000 конници алани и българи и 2 000 тежки пехотинци, смятани, както ни съобщава Йоан Кантакузин, за най-храбри сред българите. Начело на гарнизона стоял боляринът Иван Русина, ветеран от времето на Теодор Светослав, а негови подчинени командири били аланите Итил и Темир и унгарецът Инас – ясно свидетелство че мнозина от войниците в гарнизона реално били наемници.
За да превземе Пловдив, Андроник III събрал силна войска, вероятно ок. 9-10 000 души и заедно с Войсил потеглил към тракийската крепост. Ромеите се разположили на стан край града и го обсадили от всички страни. Йоан Кантакузин съобщава, че в продължение на четири месеца византийската армия ежедневно атакувала стените на града, но българите се сражавали храбро и отбивали всички атаки, ранявайки мнозина от вражеските войници. Когато градът вече изглеждал спасен, един германски инженер, служещ на ромеите, предложил да построи добре укрепена обсадна кула, с която да се опита един последен щурм. Кулата побирала 100 войници, 40 от които били въоръжени с арбалети. Те трябвало да щурмуват градските стени от прикритието на кулата и да разчистят участък от стената с мощните си стрелкови оръжия, които лесно пробивали бронята на бранителите.
Нещата започнали добре за византийците – арбалетите буквално отворили дупка в българската отбрана. Оставали броени метри до опирането на кулата в стените на града, когато се случило нещо неочаквано. Древна цистерна за вода, разположена под земята, досами стените, рухнала под тежестта на кулата и я погълнала със себе си. Макар никой от войниците вътре да не умрял, мнозина били ранени, а щурмът пропаднал.
Андроник осъзнал че Фортуна определено не е на негова страна. Едновременно с това научил, че новоизбраният от болярите цар – Михаил Шишман, събрал войска от българи, власи и татари, и нахлул в крайморските райони около Айтос и Карнобат и се заел да си връща загубените земи там. Ромеите изтеглили войските си от Пловдив, оставяйки силен гарнизон в Станимъка (Асеновград), който да пази тила им от пловдивските войски на Иван Русина. Армията на Андроник се насочила към Карнобат, а Войсил потеглил за столицата си Копсис, където да събере още армия.
Тук се случил втория куриозен момент. По време на пиршество, Войсил преял с гъби и изпаднал в безсъзнание. Веднага плъзнал слух че е мъртъв и Андроник III не му оставало нищо друго освен да изтегли войските си, тъй като 1/3 от тях била заминала с Войсил, още толкова останали около Станимъка или се оттеглили да лекуват раните си след пловдивската обсада и едва ок. 1/3 останала със самия император край Карнобат, докато силите на Михаил Шишман вероятно наброявали ок. 6 000 души, мнозина от които стрелци.
В последен, отчаян опит да реши изхода от войната в своя полза, Андроник III предизвикал Михаил Шишман на двубой по рицарските стандарти на епохата. Михаил му отговорил с насмешка че няма да рискува численото си превъзходство в някакъв си двубой и че само глупавият ковач вади нагорещеното желязо от огъня не с клещи, а със собствените си ръце. Разяреният Андроник явно изпаднал в пристъп на гняв, разхвърлял посуда из палатката си, тропал с крака и подскачал от безсилие, но в крайна сметка се видял принуден да се изтегли към Виза, изоставяйки крайморските крепости на българите. Вероятно ядът му с нищо не утихнал няколко дни по-късно, когато Войсил най-сетне се свестил и разсеял слуховете за смъртта си – загубата вече била факт.
Тази доста необикновена история, изпълнена с куриози и превратности на съдбата сякаш не можела да стане по-сюрреалистична. Но ситуацията винаги може да се промени в посоката на абсурда.
Михаил Шишман изпратил един от приближените си в посока Пловдив със задачата да награди Иван Русина и мъжете му за проявената доблест. Като научил за идването на велможата, и вярвайки че ромеите са прогонени, Иван извел цялата си войска от Пловдив и тръгнал да ги пресрещне. Двете български армии се събрали на ден езда от Пловдив, устроили си лагер и се отдали на характерния за предците ни победен гуляй, който няколко десетилетия по-късно щял буквално да изяде главите на Вълкашин и Углеша (сърбите изглежда страдали от същите хранително-вкусови недостатъци – б.а.)
Междувременно, византийският стратег на Станимъка – Вриений, тайно се промъкнал към Пловдив с отбран отряд конници с идеята да отвлече българските стада, разположени в полето край крепостта. Вместо това, той бил известéн от местното гръцко население че градът е оставен без защита. Портите на Пловдив били отворени и Вриений влязъл в града без да се пролее и капка кръв. На сутринта, Иван Русина и българските войски достигнали до Пловдив и намерили крепостта с развети над кулите ромейски знамена.
За една нощ на гуляй, българите проиграли четири месеца на героични битки и отбрана. Иван Русина бил принуден позорно да се оттегли към българските земи, а Пловдив останал във владение на византийците.
