Битката за Буча – какво разказват жителите на блок 17 от месеците в окупация (18+)
Този материал не се препоръчва на хора със слаби сърца и нерви. Не е подходящ и за малолетни!
Украинският град Буча, който се превърна в нарицателно на руските зверства и най-вероятно ще остане в историята като само един пример от терористичните атаки на Руската федерация, често се разглеждаше като лъжа и се отричаше от руски медии, руски говорители и привърженици на страната-нападател в този конфликт.
Не беше изненада, че именно там Киев успява да обърне хода на войната и с цената на редица жертви, най-накрая започва да показва сила и мощ. Кадрите от Буча не могат да опишат дори половината от преживяното. Самата окупация продължава около 33 дена и разследващи журналисти от OCCRP разказват историята на жилищен блок 17 в същия район.
Новините за масови убийства на цивилни обикаля целия свят. Журналисти и най-различни представители на други държави правят посещение до този район близо до Киев, взимат интервюта на оцелелите и събират доказателства за извършени военни престъпления, които са се случили на територията. Как се оцелява през този период? Отговорът може да бъде получен от жителите на блок 17, които създават общ чат в Телеграм и споделят информация, докато се крият в сградата.
Жилищната сграда е построена по времето на СССР и настанява служителите на стъкларския цех, който се намира от другата страна на улицата. Там живеят и много от бившите служители, вече пенсионери които някога са произвеждали прозорци и стъклени тръби. Самият блок се намира в индустриалната част на Буча. Преди войната, там живеят няколко стотин души. През март и април, когато войната е в своя разгар, стрелбата се носи по улиците и домовете на жителите.
Мнозина са принудени да търсят дърва за огрев и прясна вода. Комуникацията се случва през мобилните телефони и за този период комуникацията е впечатляваща. Изпращат се снимки, мемета, видео съдържание и с това се улавя една много грозна и реална картина на живота в обсада. И до днес е трудно на повечето оцелели дори да разберат какво се е случило, а мнозина не искат да говорят за картините и изживяното.
Всекидневният живот включва бомбардиране, стрелба с постоянен страх и паника, търсене на скривалища и взаимопомощ. Оцелелите от блок 17 продължават да пазят силна връзка, сякаш се прекосили заедно океана или са преживяли едно от най-опустошителните земетресения.
Ирина Карпенко не спира комуникацията с хората от блока, с които е живяла близо 40 години. След оттеглянето на руските сили, тя чувства повечето от тях много по-близки. Преди войната да започне, тя и много от нейните приятели и роднини в града, дори нямат представа колко добре са живеели. Мнозина са се оплаквали, че не им се ходи на работа, но днес всички предпочитат мирните и спокойни занимания в завода, вместо да бъдат част от една много по-мащабна и грозна война.
Когато руските танкове влизат в Буча, именно блок 17 ще ги посрещне.
Първите съобщения в общият чат изглеждат така:
„Богдан: Спешно! Махнете се веднага от прозорците. Най-добре се скрийте в коридора.
Мария: Каква е ситуацията?
Дмитро: Имам информация, че сградата гори. Не може да се види къде точно, но е около 7-я етаж от страната на завода.
Светлана: Баща ми каза, че са ударили нашия апартамент и този на Гори (във 2-ри и 3-ти ход на 7-я етаж)
Лариса: Какво става със сградата? Питаш, че има огромен пожар?
Руслан: Да, имаше удари от страната на завода, удариха апартамент на 8-я етаж от първи вход и два от 3-я вход на 7-я етаж. Всички помагат с гасенето в момента.
Александра: Има ли някой жив вътре?
Руслан: Няма информация!!!“
На следващият ден, огънят продължава да се разгаря и засяга съседни апартаменти. След огънят, който е загасен с подръчни материали, последните няколко етажа на входа не са използваеми. През май пристигат репортери, които посещават въпросния блок и разбират какво наистина се е случило. Някои от събитията могат да бъдат проследени календарно благодарение на интернет комуникацията. Говорителят на всички съсобственици в сградата дава разрешение да се споделя информацията от същите. Имената на някои от участниците са променени от съображение за сигурност.
По думите на Михайло, пенсионер от блока, след експлозиите започнали, той самият вече не виждал смисъл да си ляга. Просто всяка вечер стоял на дивана и облечен и чакал следващият снаряд да мине през прозореца. Компания правила и котката му Джак, която се свивала в краката му. Споделя пред журналистите, че е невъзможно да се спи, в момента, в който се унесе, следващият взрив разтърсва сградата. След падането на снаряда на 5-ти март, не може да види нищо. Таванът е паднал и навсякъде има прах от мазилката. Понеже спи с отворена уста, експлозията не успява да го оглушее.
Излиза от апартамента си и помага на съсед да стори същото. Заедно успяват да изгасят пламъците с помощта на пясък. Опитват се да намерят котката Джак, която винаги се крие след падането на бомба. Дъщеря му започва да пише в общата група на блока. Съседите бързо отговарят, че го виждат навън и се чувства добре, не е останал гладен, защото повечето му дават храна, когато го забележат. Михайло често се шегува, че котката е избягала, защото е търсила щастие. Някои други жители на блок 17 не успяват да избягат. Повечето, които не могат да се евакуират на време, са възрастни хора или с ограничена мобилност.
Сергей Садиков живее на 8-я етаж, когато избухва пожара. Поради напредналата възраст и лошото здравословно състояние, той рядко се отдалечава от мястото, където живее. Когато пристигат репортерите, Сергей се намира под отломките на своя апартамент. Съседката Люба по-късно разказва, че в последните седмици не е имал много възможности да се движи, а и сякаш не е имал желание. В същият апартамент е изгорял до смърт.
Ирина се нанася в блок 17 на 7-ми март 1984 г. Тя и нейното семейство са чакали около 4 години за предоставянето на жилище. Толкова било ново, че още и радиаторите не са били поставени. Фактът, че най-накрая ще има собствено жилище, при това близо до работа, не може да помрачи нищо. В края на февруари 2022 г. е прогонена, защото руснаците искат да направят лагер вътре. Повечето жители отказват да излизат от дома си, защото не желаят да срещат войниците.
Използват само груповия чат, за да правят стратегически излизания и разменят информация какво да правят, ако се засекат с войник на улицата. Най-ценният съвет е, че никой не трябва да бяга, ако се наложи, руснаците спират и правят проверка и позволяват движението да продължи или просто карат цивилния да се върне обратно. Въпреки тези показания, съсед на име Бабак е застрелян, докато бяга от единия вход до другия. Той е първият, който е убит. Въпреки предупредителните викове, Бабак не спира. След него смъртните случаи започват да се повишават.
Сергей Семинюк е убит, докато обикаля града, за да открие някаква суха храна. Неговата майка Хеляна умира от рак, защото няма лекари наблизо. Витали Недашкивски никога не се връща от магазина. За Витали е споделено от руснаците, че е бил пиян до магазина, като не се казват никакви детайли по темата. Недашкивски работи като охрана и гледа майка си, която е чистачка. Има слабост към алкохола и често помага на майка си да чисти общите части на блока.
По-късно друга жителка на блока – Ирина, разказва, че Витали наистина е бил пиян, но когато войниците го откриват, е бит с приклади, докато не умира на място. Местните репортери снимат тялото му до магазина, никой не го прибира. В града не са позволени погребения. Руснаците нареждат на всички, че телата трябва да останат там, където са открити. Докато било студено, нищо нямало да се случи. След като телата станали твърде много, въпреки нарежданията, хора от блока решават да преместят труповете до изоставена автобусна спирка.
Животът по време на окупация не е много лесен. Най-често има спорове между хората, които излизат и не спазват правилата, застрашавайки всички останали.
„Степан: Започнаха да стрелят по 5-я етаж с лека картечница от БТР, защото някой идиот е излезнал да пуши на терасата и са светили с нещо като запалка.
Антонина: Заради един идиот ще страдаме всички.“
Ситуацията се нагнетява и тогава самият собственик влиза в чата, за да обясни какво се случва.
„Александра: Като собственик на апартамента ще ви кажа какво се случи. След два удара, баща ми трудно може да разбере обстановката в момента. Отишъл е до балкона, за да се стопли на слънцето, когато са паднали няколко предупредителни изстрела. Първо стреляха по прозорците в кухнята. Баща ми не може да се ориентира лесно и накрая замръзва на място. Те продължиха да стрелят по балкона и накрая в стаята. Одеялото на леглото и някои други неща в апартамента се запалиха.“
В блокът се говори, че именно в този апартамент живее наркоман, но се оказва, че това е братът на Александра, който в същия момент се опитва да изгаси пожара. След няколко дена идва друга новина, всички лампи трябва да се гасят с падането на нощта, за да не се дразнят руснаците. Един от съседите забравя да изгаси коледните лампи.
„Александра: Ако имате номера на семейство Х. от 4-я етаж, да има пратите поздрави. Сградата ни ще бъде изгорена заради коледни лампички, които мигат цяла вечер.
Леся: Няма електричество в цялата сграда, какви коледни лампички?
Лариса: Те са соларни.
Александра: Вчера стреляха по балкона, повече от веднъж, в такива случаи е по-добре да оставяте ключовете си на съсед, който да изгаси осветлението. Всяка вечер е лотария.
Соломия: В такъв случай е добре да разбием вратата и да ги гасим, преди да е късно.
Мария: Искам да кажа, че Мария Х. е поканена в чата вчера и може да коментира случая.
Катерина: Прекрасно, нека тя да пише!
Виктория: Писах за лампичките и се надявам скоро да се приберем, за да ги изключим.
Кристина: Прекрасно, ако дай Боже имате къде да се приберете…“
В средата на март започва да се говори а две млади жени от Буча, които помагали на руснаците. Твърди се, че жените пиели и се дрогирали с руснаците, както и спели с тях. Предаването на Украйна се смятало за грях. Някои от хората в блока са в шок, защото бабата на едно от момичета е била тяхна учителка.
След два месеца и двете жени са освободени, защото няма доказателства за всичко сторено, както и издаването на тайни. В края на окупацията нещата стават още по-сериозни. Нов контингент с войници е докаран в Буча. Жителите бързо разбират, че тези хора са много по-агресивни и готови за конфликт. Наблюденията им се потвърждават много скоро. Информационна агенция Ройтерс по-късно съобщава, че нов командир е докаран в Буча в средата на март. Неговото присъствие автоматично повишава агресията.
“ Александра: Двама души от блока бяха застреляни вчера. Жена и младо момче. Тя е тъща на Полякови. Правила нещо за ядене, когато войниците дошли и я застреляли.“
Жената се казва Валентина и е бивша медицинска сестра, която през 60-те години е настанена в съседна сграда. Живеела самотно с нейната единствена дъщеря, която пораства и после се мести. Валентина използвала общите части на блок 17, за да готви и да приготвя вкусна храна на всички. С помощта на струпани тухли, жената имала нещо като първобитна печка. Стресната от стрелбата, тя забравя нареждането на хората от блока – да не бяга.
Празните апартаменти на блока са обрани по същото време. Съседите започват да споделят новините. Не са сигурни кой точно прави обирите – руснаците или местните. Става ясно, че в други блокове се изнася всичко от мебели до дребни ценности. Някои са изненадани от факта, че дори тоалетните са измъкнати.
Люба също разказва своята история. В блок 17 живее със своя съпруг Толик. Той е строител и семейството им има две деца, които вече са самостоятелни. Със старта на войната, двамата започват да живеят в мазето, защото се притесняват, че могат да бъдат нападнати. На 29 март, когато закусват, пред блока има престрелка. Толик вижда един от съседите си, прострелян в крака, да се опитва да стигне до апартамента си.
Строителят излиза да помогне и го предупреждава да спре да вика, преди да дойдат руснаците и да го убият. За съжаление е твърде късно. Прострелян е заедно с ранения, като някои от куршумите, преминали през тялото му, продължават да стоят в мазилката на блока.
По-късно през деня става ясно, че Русия ще се оттегли от Буча, приемайки, че е изгубила първата фаза на войната. На 31 март украинските войници влизат в Буча. Блок 17 ликува, като мнозина не могат да спрат сълзите си. Танкове с украински флагове влизат в града. Ще минат месеци, преди да стане ясно какво наистина се е случило и колко точно тела на убити са намерени. На някои улици се намират тела на няколко метра. Улица Яблунска е неофициалното гробище. Полицията прави собствен телеграм канал, където се опитва да разпознае всяка една от жертвите. Общият брой на избити цивилни е около 419 души.
В блок 17 всичко тръгва по обичайния начин, поне колкото е възможно. Семейството с коледните лампички се прибира и накрая успява да ги изгаси. Михайло не се връща повече в блока и отива да живее при сина си в близкото село. Тялото на Витали е прибрано от семейството му. Войниците го хвърлят в масов гроб с още много други. Няма телефон или ключове, за да не може да бъде идентифициран. Животът бавно се връща, но жителите и до днес държат топлите си дрехи и необходимите запаси, ако се наложи да бягат.
Няколко месеца по-късно се появяват и тениски с популярния руски символ „Z“ и посланието „Не се срамувам“. Очевидно няма за какво.
