Когато Англия забрани на жените да играят футбол

Футболът за жени във Великобритания има по-дълбоки корени, отколкото мнозина предполагат. В Инвърнес, Шотландия през 18 век, например, самотните жени играят ежегодно мач срещу омъжените жени. Мотивите зад състезанието не са чисто спортни – някои източници казват, че мачовете се гледат от тълпа самотни мъже, които се надяват да си намерят потенциална булка въз основа на нейните футболни способности.

Този любопитен ритуал на ухажване се състои през века преди спортът да бъде регламентират. Когато жените се заемат с футбола, какъвто го познаваме днес, те го правят на фона на възхода на феминисткото движение за по-голямо равенство между половете.

Футболната лига успява да завърши сезон от 1914-15 г., както е по план, но преустановява срещите в края на сезона, когато хората из нацията се присъединяват към военните усилия. Жените в цяла Великобритания правят същото. Въпреки че те поемат широк спектър от роли по време на конфликта, в обществото им се изгражда образ най-вече около боеприпасите. Към 700 000 жени работят в този бранш, произвеждайки по-голямата част от оръжията, ползвани от британската армия по време на войната.

Точно както мъжете правят преди тях, жените, които работят във фабрики, започват да играят неформални футболни мачове по време на обедната си почивка. След първоначално съмнение началниците им възприемат тези игри като средство за повишаване на морала и по този начин повишаване на производителността. Скоро се формират отбори и се уреждат по-сериозни, но все пак приятелски мачове.

В Dick, Kerr & Co, базиран в Престън производител на локомотиви и трамвайни вагони, който се преориентира към производството на боеприпаси при избухването на войната, работниците жени проявяват особена страст към играта. Наблюдавайки от прозореца двора, където играят, офис работникът Алфред Франкланд забелязва таланта им и се заема да сформира екип.

Водени на терена от капитана си Грейс Сибърт и под ръководството на Франкланд, те скоро привличат значителна публика на своите мачове. Известен като Dick, Kerr’s Ladies, отборът побеждава конкурентната фабрика Arundel Coulthard с 4–0 на Коледа през 1917 г., като 10 000 гледат на стадиона Дийпдейл в Престън Норт Енд.

Популярността на отбора нараства бързо и се радва на дълголетие. През следващите години Dick, Kerr’s Ladies изиграват многобройни приятелски мачове, за да наберат пари за Националната асоциация на освободените и инвалидни войници и моряци, печелейки по-голямата част от срещите си.

Въпреки че войната приключва през 1918 г., Dick, Kerr’s Ladies и други женски отбори продължават да привличат големи тълпи. През 1920 година Dick, Kerr’s Ladies събрат 53 000 души в Гудисън Парк в Евертън; като още около 14 000 остават извън стадиона, защото не успяват да влязат. По-късно те играят мач, който се смята за първия международен двубой за жените, срещу французойки, водени от пионерката Алис Милиат.

Но 1921 г. завършва с катастрофа за жените в спорта. Футболната асоциация (ФА) – ръководният орган на спорта, който обаче всъщност е загрижен само за мъжкия футбол – винаги е гледала с неодобрение на женския футбол. По време на войната женският футбол е толериран, защото играта на мъжете е до голяма степен спряна и се събрани пари за военнослужещите. Но в годините след конфликта, ФА се опита да се утвърди. Тъй като тълпите за Dick, Kerr’s Ladies и другите отбори остават значителни, появява се истински страх, че играта на жените може да повлияе на влиянието на Футболната лига. Така ФА се чувства принудена да действа.

Решението им е крайно и брутално. На 5 декември 1921 г. ФА решава да забрани на своите членове да позволяват на жените да играят футбол на стадионите им, ефективно убивайки играта за жените. Те все още могат да спортуват, но футболът им е сведен просто до отдих. ФА също така забранява на членовете си да бъдат рефери или съдии по женските мачове, създавайки още едно голямо препятствие. Така в крайна сметка Асоциацията ефективно забранява футбола за жени в Англия.

Обяснявайки решението си, ФА публикува изявление, в което заключава, че футболът е „доста неподходящ за жени и не трябва да се насърчава“. Няколко лекари дори се съгласяват, че спортът представлява сериозен физически риск за жените.

ФА също така предполага, че „прекомерна част от приходите от билети се поглъща от разходи и се дава неадекватен процент за благотворителност“. Не съществува такова задължение за даряване на печалба за благотворителност при мъжките клубове и не е представено доказателство за финансова несъстоятелност, но женските клубове не могат да направят нищо по въпроса.

Ако някой клуб може да оцелее тази забраната, това е Dick, Kerr’s Ladies и през 1922 г. те отплават на турне в Северна Америка. По инструкция на английската ФА, Канадската футболна асоциация пречи на отбора да играе, но те успяват да излязат на терена в САЩ. Dick, Kerr’s Ladies играят срещу девет мъжки отбора в САЩ, където женския футбол все още не се е утвърдил, и привлича тълпа от до 10 000 зрители.

Отборът продължава да играе по терени, до които ФА няма досег, и се превръща във ФК Preston Ladies през 1926 г. Те събират добри тълпи предвид обстоятелствата, но не могат и да се надяват да подражават с габаритите, което достигат преди забраната. Отборът обаче е сред малкото късметлии: много други клубове нямат достатъчно популярност, за да продължат да просъществуват, и съответно загиват.

Едва когато мъжете на Англия печелят Световното първенство през 1966 г., започват сериозни усилия за съживяване на играта при жените. Футболната асоциация за жени е основана през 1969 г., но напредъкът е болезнено бавен, тъй като ФА все още отказва да отмени забраната. Необходим е натиск от управителния орган на европейския футбол, УЕФА, за да принуди окончателно ФА да прекрати ограниченията за жените през 1971 г. По това време вече половин век е загубен.

Трудно е да се определи ефектът, който забраната на ФА от 1921 г. има върху женския футбол, но е ясно, че тя значително ограничава развитието на спорта в Англия и, по асоциация, в цяла Великобритания. Женският футбол може и да не конкурира мъжкия, но би бил значително по-близо без принудителното 50-годишно изселване от терена на ФА.