Какво е общото между Майкъл Джордан, Майкъл Фелпс и Далай Лама
Какво е първото нещо, което си представяте, когато чуете думата „атлет“? Най-вероятно виждате човек с впечатляваща физика, скорост и техника. Това обикновено е общата рамка, но ако се замислим малко по-подробно или обстойно, някои от големите играчи често дори не изпъкват с това или ако имат визията на гладиатори, то към нея добавят и някакво мистично будистко спокойствие.
Психолозите често остават впечатлени от умението на един спортист да бъде в центъра на събитията, но изобщо да не показва емоции, сякаш всичко е наред. Някогашният треньор на Майкъл Джордан – Фил Джаксън, разказва, че винаги е оставал без думи, когато види състоянието на своя играч – спокойно и уравновесено, докато се намира в окото на бурята. Спокойствието не го изключва от играта, просто атлетът знае къде и кога да се позиционира, сякаш играе един мистичен танц без правила, но всяка следваща стъпка е правилната. Самият Майкъл споделя, че това е неговото умение да се намира в зоната.
Психологът Михали Чсикзентимихали нарича това състояния – плаващо. Това позволява на атлета да следи своите съотборници и самата игра, макар и той самият да остава в покой. Понеже няма напрежение, тялото се движи само по терена, сякаш мускулната памет се активира и го движи на правилното място в правилното време. И точно това умение го поставя под светлината на прожекторите. Джордан никога не показва някаква емоция, но заразява с присъствието си, показва, че всичко е наред и целият отбор трупа позитиви. Това умение е известно с възможността един човек да остане в будно състояние, без значение колко точно е напрежението.
Подобна духовна експанзия ще открием и при други хора като Майкъл Фелпс или Фьодор Емаляненко. Вторият беше провъзгласен за най-опасния човек на света, но ако го видите на снимка, това е личност с кравешки празен поглед, в който няма никаква емоция. За него спортните коментатори често заявявали, че той сякаш не излиза на ринга и няма да разменя тежки удари, а отива на фризьор, за да го подстрижат. Ще открием, че повечето атлети крещят в началото, подскачат агресивно, не могат да стоят на едно място, вдигат своя адреналин до нови висоти и най-накрая прегарят преди самото състезание. Лаещите кучета, както най-често се случва, отказват да хапят. Как се достига до това умение? Според науката, то се възпитава, отваря вътрешните ни възприятия и докато ние следим с особен интерес следващото състезание, чакаме рекордите и златото, за Фелпс това е просто още един ден в басейна – нищо повече.
Подобна е ситуацията с Кати Ледецки. През 2016 г. всички погледи са вперени в нея и чакат 18-годишното момиче да зарадва янките с още един медал. Тя обаче не показва никакви такива мераци, просто знае какво трябва да направи и когато стартът е даден, претоварва тялото си до степента на нечовешка болка, но за едно състезание е цена, която може да се заплати, особено ако физическата болка не може да рефлектира по никакъв начин на психическата. Често се случва да чуваме, че ако поражението се роди първо в съзнанието, тялото ще го последва. Очевидно е, че спортът никога не е насочвал вниманието ни само до онези хора, които са прекарали най-много време във фитнеса, колкото по-големи стават мускулите, толкова повече се оголва съзнанието и по тази причина ще видим, че някои атлети не просто понасят поражение, те стават за смях.
Елуид Кипчоге демонстрира същите умения през 2019 г. – той пробяга маратон за 2 часа и 1 минута, като мнозина са готови да простят всичко след двата часа, но статистиката обича точните цифри. Покоряването на тялото има своята цена, след всяко състезание ще видите, че лицето на победителя е по-скоро сгърчено от болка, отколкото от радост. В случая на Елуид, спортните журналисти споделят, че той просто се е движил в някакво състояние на духа, което може да се опише само като дзен. Изразяването на подобно състояние може да се разглежда единствено и само като знакът на Ин и Ян. Спокойното съзнание, което се носи в тяло, готово да се активира, да избухне и да достигне най-високите обороти в рамките на няколко секунди. Самият Брус Лии казва нещо подобно, когато трябва да говори за своето бойно изкуство:
„Не се напрягайте. Просто бъдете готови, не го мислете, не си го представяйте, не се подготвяйте психически. Това е умението да бъдете „цели“ и тихичко живи, будни и осъзнати, готови за всичко, което се появи на хоризонта.“
Със сигурност изглежда лесно да се каже, но става още по-трудно за изпълнение, когато всекидневието може да смути вътрешните гласове, да не ни позволи да осъзнаваме на какво сме способни и на какво не. Може би и по тази причина повечето атлети предпочитат да спят в така наречените камери за изолиране на шумове. Най-вероятно сте ги виждали или сте чували за тях, ако не сте, нека обясним. Представете си шумоизолираща капсула, която се пълни с една-две педи вода. При настаняването си, атлетът не само не чува нищо, но може да остави съзнанието си да работи, докато е в пълен покой.
Леброн Джеймс притежава такава и споделя, че в нея визуализирал движенията си. Заглушаването на околния шум и постигането на абсолютна тишина и покой, позволява на мозъка да работи в най-различни посоки и с малко повече дресировка – това също е мускул – скоро се фокусира върху важните неща. Първите опити показват, че някои атлети са били убедени, че са прекарали няколко часа, но истината е, че не са стояли повече от 20 минути.
Да се върнем на спортната медитация. Психолози като Джордан Ледики споделят, че тя не трябва да се бърка с онова притъпено състояние, в което човек просто изключва тялото си, тук пак протичат някакви движения и усещания, но те не могат да разсеят и не могат да повлияят на възприятията. Тоест мозъкът работи на автопилот и се фокусира върху действията на терена автоматично, точно както се случва, когато карате на дълъг път. Машинално започвате да изпълнявате всички функции и да следите основните показатели като дистанция, но междувременно може да потънете в мислите си и дори да не си спомняте колко точно време е минало и какво се е случвало, до това състояние се докарват атлетите от най-високо ниво, играта е просто един по-дълъг път за шофиране.
Всеки човек може да постигне това състояние, умението да бъдем отворени за всяка една ситуация, да разчитаме аудиторията и събеседниците си, това дава невероятни резултати в личен план. В спорта ще открием, че мнозина използват това умение, но рядко достигат съвършенството на звездите, които посочихме в горните редове. Освен това и самият Фил Джаксън ще признае, че е виждал много играчи да практикуват този вътрешен покой, но не и до нивото на Джордан. Какво се случва с това умение, когато човек не е спортист, но въпреки това го опитоми до степен, в която му позволява да бъде отворен за света, който се случва сега, в момента се разгръща с пълната си красота за него? Най-вероятно стават Далай Лама.
Поне така го описват във всяка една книга. Будистът не просто умее да активира този елемент от съзнанието си, но дори и след много дълги и изтощителни дни ще бъде отворен и буден за възприемането на нови идеи, за посрещането на нови гости, за прескачането на стреса, ако изобщо има такъв в него. Не трябва да се изненадваме от присъствието на Далай Лама в този материал, будистите познават много различната картина за начина на събуждане и усещане на света около нас, те имат друга гледна точка и макар да не я налагат, все по-често откриваме, че някои много богати личности от Уол Стрийт например ще се разделят с начина си на живот и ще потърсят душевния покой именно при тях. Медитацията Шаната, която в буквален превод означава „спокойно присъствие“, позволява на будистите да се движат с или по-скоро – плават в обстановката стабилни и чисти, запазвайки състояние на духа, което нито е притиснато, нито е заспало или притъпено.
Точно това умение може да изкара от душата на будиста някои от най-добрите мисли, особено след като говорим за толкова извесен човек. Самият Фил Джаксън някога въвежда медитацията за атлетите на Чикаго Булс. От 1989 до 1998 г. всеки един е тренирал и медитирал, като е имало и играчи с много по-ограничени разбирания относно изучаването на източните култури и достигането на осъзнатост. Сред почитателите бил самият Майкъл, който не просто развил апетит, но и се възползвал от всяка една възможност да успокои съзнанието си. Дисциплинирането на постоянно работещия мозък, контролирането му, това води до създаването на империя за милиони долари. Ето защо често самите психолози се шегуват, че докато едната личност е известна в баскетбола, а другата в своите медитации и учения, двамата споделят един и същи начин на живот. Това означава ли, че тези хора са специални и всеки друг човек не може да достигне това състояние на покой? Категорично – не.
Според психолозите, това е първото, с което се срещаме малко след раждане. Новороденото не осъзнава какво точно наблюдава, но въпреки това не изпада в паника, това е тихият контрол върху разгръщащия се свят. Още през 50-те години на миналия век ще открием, че д-р Питър Волф ще опише този феномен. Той наблюдава малките деца и умението им да бъдат неограничени в действията си, изпълнявайки възможно най-лудите игри на детската площадка – очевидно тогава все още хората, които наблюдават деца и скицират движенията им, не са били гонени и преследвани, днес провеждането на подобен експеримент е малко по-сложна задача. Понякога можем да активираме това състояние по време на сън. Учените често наблюдават активността на мозъка, по време на сън, а и не са малко онези моменти, в които сте полу-заспали и контролирате развитието на съня, това може да се струва рядкост, но не е невъзможно умение. Какво правят новоредените?
Тяхното тяло е спокойно, отпуснато, очите им са будни и отворени, попиващи бързо всичко, което се случва, следят с особено внимание лицата на своите родители, интересно им е да ги наблюдават, при това в най-будното състояние, на което са способни. Очевидно е, че сме достигали това състояние още от раждането си, но след това го забравяме, пропускаме възможността да бъдем отворени, да покоряваме мозъка си и да слушаме, както и да се изключим от онези фонови шумове, с които мозъкът ни работи на заден план. Нека не забравяме, че и самият Джон Кейдж – никаква връзка с певеца Джони Кейдж – демонстрира, че абсолютната тишина не съществува.
Той създава перфектната шумоизолирана стая, в която никакъв шум не може да премине от едната стена в другата. След като един човек прекара известно време там, започва да чува пулса си, къркоренето на стомаха, губи двигателните си способности, понеже вътрешното ухо не може да запази баланса си и най-накрая е готов да припадне. Очевидно е, че абсолютната тишина може да ни убие, но ако дисциплинираме мозъка ни в неговите основни процеси, резултатите са повече от ясни – Залата на славата или други големи дела ще се очакват от нас самите.
Снимки: Wikipedia
