Кохинор – символът на власт, който Великобритания открадна от Индия
Диамантът идва от мините на Индия преди хиляди години. Според хиндуистката вяра, той е бил почитан от богове като Кришна – въпреки че изглежда, че носи проклятие, ако се съди по съдбата на собствениците му. Скъпоценният камък, който ще стане известен като Кохинор, прекарва известно време от ръка на ръка сред индийски придворни преди в крайна сметка да се озове в британската корона в началото на 19 век. Тогава британски аматьор геолог интервюира бижутери и историци относно произхода му и пише неговата история, която служи като основа за повечето бъдещи истории на диаманта. Но според някои историци този човек разбира нещата погрешно.
Освен цялата драматична страна с диаманта има и един по-сериозен въпрос, който все още няма ясен отговор: Как държавите да решат на кого е? Много държави, включително Индия, Пакистан и талибаните в Афганистан, претендират, че Кохинор е техен, това е тема, която се дискутира активно.
От векове Индия е единственият източник на диаманти за света – чак до 1725 г. с откриването на диамантени мини в Бразилия. Повечето от скъпоценните камъни са алувиални, което означава, че могат да бъдат пресети от речните пясъци, и съответно владетелите на субекваториалните държави са първите ценители на диамантите.
Въпреки че е невъзможно да знаем откъде идва Кохинор, знаем кога се появява на хартия. През 1628 г. владетелят Шах Джахан нарежда да му се изработи трон, инкрустиран със скъпоценни камъни. Структурата му е вдъхновена от приказния престол на Соломон. Престолът на Шах Джахан отнема седем години и струва четири пъти повече от Тадж Махал, който също е в процес на изграждане по това време.
Сред многото скъпоценни камъни, които украсявали престола, са две особено огромни, които с течение на времето ще станат най-ценените от всички: Тимурския рубин и Кохинор. Диамантът е поставен в самия връх на трона, който е оформен като опашката на паун.
Когато шах Надер нахлува в Делхи през 1739 г., последвалата касапница отнема десетки хиляди животи и изчерпва хазната. Надер напуска града с толкова много злато и толкова скъпоценни камъни, че пренасянето им изисква 700 слона, 4000 камили и 12 000 коня. Той взема и пауновия трон като част от съкровището си, но изважда рубина и диаманта, за да ги носи на лента на ръката си.
Така Кохинор отива далеч от Индия – в страна, която по-късно ще стане Афганистан – в продължение на 70 години. Той минава през ръцете на различни владетели в един напоен с кръв епизод от историята след друг, като един от собствениците му, цар, ослепява собствения си син, чиято обръсната глава е полята с разтопено злато. С всичките боеве в Централна Азия, в Индия се образува силен вакуум – и британците скоро идват, за да се възползват от него.
Кралица Виктория носи Кохинор като брошка
В края на 19 век британската Източноиндийска компания разширява териториалния си контрол от крайбрежните градове до вътрешността на Индия. В допълнение към претенциите за повече природни ресурси и търговски постове, британците също хвърлят око на Кохинор.
След десетилетия битки диамантът се завръща в обратно Индия и попада в ръцете на владетеля на сикхите Ранджит Сингх през 1813 г., чиято особена привързаност към скъпоценния камък добавя към аурата му на престиж и власт. Не само, че Ранджит харесва диамантите и огромната монетарна стойност на Кохинор, но скъпоценният камък изглежда има далеч по-голяма символика за него – той се превръща в символ на мощ, а не на красота и в известна степен става като пръстена от „Властелинът на пръстените“.
За британците този символ на престиж и власт е неустоим. Ако притежават бижуто на Индия, както и самата държава, това би символизирало тяхната сила и колониално превъзходство. Това е диамант, за който си струва да се борят и да убиват повече от всякога. Така когато британците научават за смъртта на Ранджит Сингх през 1839 г. и за плана му да предаде диаманта и други скъпоценности на секта от индуистки жреци, британската преса избухва. „Най-богатият, най-скъпият скъпоценен камък в познатия свят е доверен на на профанско, идолопоклонническо и користно свещеничество“, пише анонимен автор, след което призовава британската Източноиндийска компания да направи всичко възможно, за да го вземе отново.
Така диамантът става притежание на кралица Виктория. Той е показан на Голямата изложба през 1851 г. в Лондон, но британската публика е смутена колко е прост. „На много хора е трудно да повярват от външния му вид, че диамантът е нещо друго, а не обикновено стъкло“, пише The Times през юни 1851 г.
Предвид това разочарование, принц Алберт, съпругът на кралица Виктория, нарежда камъкът да бъде полиран – процес, който намалява размерите му наполовина, но прави светлината да се пречупва по-бляскаво от повърхността му.
Докато Виктория носи диаманта като брошка, в крайна сметка той става част от царската корона – първо в короната на кралица Александра (съпругата на Едуард VII, най-големият син на Виктория), а след това в короната на кралица Мария (съпругата на Джордж V, внук на Виктория). Диамантът пристига на сегашното си почетно място през 1937 г. – в предната част на короната, носена от кралицата майка, съпруга на Георги IV и майка на Елизабет II, Елизабет Боуз-Лайън. Короната се показва за последен път пред публикапрез 2002 г., почивайки върху ковчега на кралицата майка на погребението й.
