Какво не знаем за обонянието на кучето – газовият анализатор без аналог
През 50-те години на миналия век, споровете с Дон Грифин се оказват трудно начинание. Неговите изпълнения на сцената са странни и понякога опасни, а в днешно време ще бъдат забранени. Водещият има невероятната идея да пусне стар прилеп в залата, а вълнението, че може да изплаши гостите, да потроши оборудването на залата или да създаде паника.
Никой не се интересува и от чувствата на бедния прилеп. Все пак сме оптимисти, защото не е бил на концерт на Ози Озборн – изпълнителят е известен с това, че отхапва глава на прилеп по време на концерт. Изисква се огромна смелост за подобни каскади, но нека не забравяме, че Грифин и неговият колега – Робърт Галамбос, практически са пионери в откриването на сонарите на този бозайник.
Прилепът работи с нещо като радарна система, издава странни щракащи звуци, които ние никога няма да чуем, но той ги чува и когато звукът се върне при него, има ясна картина за всичко случващо се около себе си. Учените наричат този феномен – ехолокализиране.
Всяко откритие запазва основната традиция – винаги трябва да има присмех и подигравки, поне докато не се окаже истина. Грифин и Галамбос преживяват точно това, докато зоолозите най-накрая не признават, че прилепите имат сериозна радарна система. Така се поставя и основата на редица нови изследвания и взаимстване на технологията на прилепите в този вид дейност. Освобождаването на бозайника сред хората ще създаде интересни теории и вълнения, а най-нещастни ще са хората, принудени да почистят залата след това. Привлечената публика е сериозна, но един човек ще успее да вземе най-доброто от тази лекция. Г-н Томъс Найджъл става известен със своите философски възгледи, но по време на демонстрациите на Грифин, все още трябва да гради име.
Идеите за нова перспектива на живота няма да закъснеят. Томас се опитва да се постави на мястото на прилепа, представяйки си работата и гледната точка на този екземпляр. Тук ще се роди основата за един вълнуващ експеримент, но преди да узрее, трябва да минат поне две десетилетия.
Найджъл пише своето есе „Какво е да бъдеш прилеп?“ и запознава читателя с някои от основните проблеми на науката. Липсва инструмент, който да ни постави в съзнанието на друго същество. Примерът с прилепа е показателен, защото малцина могат да видят идеята за живот, но не през призмата на цветовете, а през информация за различни повърхности. Странно е, но човекът има особен баланс в своите примитивни възприятия. Обикновеният човек не иска да си представя свят, изграден от звукови вълни, пристигащ в нашето съзнание постоянно, разкриващ се по един странен начин пред нас.
Опитът с животинския свят доставя някаква представа, но човек не може и няма как да сподели своите възприятия с тези на друг обитател в природата. Умът на едно животно е субективен, докато човекът е обречен да обективизира постоянно. Човекът не може да протегне ръка, отвъд своите наложени концепции за реализъм.
Найджъл прави революция през 70-те години и бързо разделя учените на два лагера – първите приемат съзнанието на животното като зона на изследвания, докато вторите я отричат.
Прилепите не са единствените обитатели на света, използващи възприятията си по един различен начин. Кучето залага много на своето обоняние. Получава информация за света, използвайки всички следи, оставени във въздуха. Това е научното описание, но реално никога няма да знаем какво точно усеща животното, когато излезе на разходка рано сутрин и смесва прохладния въздух с аромата на мокри листа. Не знаем и как точно проследява кутията с бисквити, препаратите под мивката и много други. Не знаем и какво разбира животното за нас, когато допре мокрия си нос върху ръката ни, както и от онези моменти, когато спокойно души задника ни.
Ние използваме най-често очите си, а те работят като сателит, захранван от светлина, филтриращ движения, отражения и се насочват и фокусират с различна скорост върху определени обекти. Молекулите на аромата не работят по същия начин, по който светлината предава своята информация. Те се носят като невидими частици на малки и къси вълни, често блокирани в трафика от други аромати. Изискват се определени умения, които да филтрират потока от информация и кучетата са го поставили в центъра на своята муцуна.
Кучетата имат хардуера, с който са преминавали през еволюцията през вековете и техните възприятия нямат аналог при останалите бозайници.
Кучетата поемат въздух и движението на въздуха се разделя на два потока. Голяма част от въздуха отива към белите дробове, доставяйки кислород на органите, но останалите 10% или по-малко, се насочват по-близо до мозъка, където се намират къдравите кости, наричани още турбинати. Функцията им наподобява нещо подобно на въздушен филтър в кола. Въздухът се движи през тънки тъкани и се сблъсква с милиони рецептори, всеки един е отговорен за различен вид молекули.
Всеки път, когато една молекула реагира с тъкан, мозъкът автоматично започва бърз анализ и регистрира миризмата. Логично е, че кучето има много по-добра система за анализ на газовете, за която човекът би могъл само да мечтае. Кучето има обоняние със сила между 10 и 100 хиляди пъти по-силна от основната. Човек разполага с около 6 милиона рецептори в своята носна кухина, но кучето ни води с 300 милиона такива. Делът в мозъка на кучето, спрямо нашият, е огромен – цели 40 пъти по-голям. С това започва и голямата надпревара за обяснение на феномена.
Кучешкият експерт Александра Хоровиц представя това умение, като усещането на чаена лъжица захар в олимпийски басейн. Други ще опишат този феномен като възможност за откриването на една гнила ябълка в реколта с 2 милиона свежи. Описанията са много и най-различни, но е факт, че никога няма да разберем това умение, не и през следващите хилядолетия на еволюция – човекът просто няма нужда от такива сензори.
Загледайте се в носа на кучето, освен двете основни ноздри, присъстват и странични цепки, които при издишане освобождават въздушния поток и рязко намаляват налягането, давайки възможност на следващата глътка въздух с информация за света, да се зареди в техния организъм. Един експеримент ще посочи, че ловно куче в Норвегия успява да изгради картина за околната среда, душейки около 40 секунди, включвайки 30 вдишвания и издишвания. Кучета имат възможност да движат ноздрите си и да взимат максимума от всяка една преминаваща миризма. Еволюционно, това са бозайниците, постигнали най-висока степен на развитие.
Жан-Антелм Брилат-Саварин ще нарича обонянието – верен съветник, предсказващ характера на нашия събеседник. Саварин е известен писател, специализирал се в кулинарията, но дори не подозира, че описва живота на обикновеното куче.
Не сме осакатени от това качество, но просто не сме и на нивото на кучетата. Ние реагираме на аромати, при това не само в кулинарията, но и в природата. Откриваме аромата на цветя, аромата на окосена трева и други, но не сме толкова сензитивни. Благодарение на това качество, кучето може да пътува във времето, поне до определена степен. На най-микроскопично ниво ще забележим, че молекулата е втората най-нестабилна в природата (на първо място ще оставим атома), но благодарение на нейния времеви разпад, кучето лесно може да се ориентира за времето, използвайки своя газов анализатор. Душенето на урина е още един от интересните анализи на нашия четириног приятел, не го приемайте за нещо гнусно, това е информация, която посочва движението на другия бозайник.
През 2020 г. стана ясно, че има и още едно качество, за което малцина дори са подозирали – засичането на термална радиация. Кучето разполага и с топлинно търсене. Изследователи от Швеция и Унгария тренират кучетата да откриват идентични обекти с различна температура. Използвайки ЯМР, те започват да разглеждат активността на кучетата, фокусирайки се в 13 избрани домашни породи.
Активирането на термална следа ще отключи активност на невроните на кучетата в лявото полукълбо. Това качество се открива до този момент при някои бръмбари, змии и прилепите-вампири. Този талант се използва, когато кучето трябва да изрови елементи от почвата. Това би могло да обясни и защо точно тези животни са перфектни при издирването на трюфели. Нека не забравяме, че по време на пандемията, някои изследователи дори използваха кучета, за откриването на коронавирус при хората. Логично е, че с подобен вредител в тялото на човек ще оставя и ароматни следи.
Томъс Найджъл няма да се откаже от своята следа и интереси, напротив, оставя света ни в една друга интересна крайност, да търсим смисъла на живота и усещането за живот, използвайки призмата на кучето. Възможно ли е кучето да избира своите бъдещи ходове, използвайки всички данни от въздуха? Избира ли поведението си, спрямо ароматите ни? Науката не може да бъде красноречива, но е факт, че колкото повече знаем за околните обитатели, толкова по-лесна е хармонията и съжителството с тях.
