Саладин – султанът на Близкия изток, който преживя два кръстоносни похода
Саладин или Салахадин, остава в историята като един от най-важните и влиятелни мюсюлмански султани на Египет и Сирия. Освен това не просто демонстрира умения за воденето на една война, той доказва, че нищо не може да се опре срещу западните армии. Успява да завземе Йерусалим през 1187 г. и след това да спре поредния кръстоносен поход. Освен познанията във войната, това е личност, която познава и дипломацията като оръжие. Една от запазените марки в това отношение е предложението за свещена война срещу неверниците. Сред противниците си остава известен с умението да бъде сдържан, разумен, щедър и дори да показва невероятно кавалерство, което до този момент не е известно на запада.
Това умение го поставя в центъра на вниманието през следващите векове и дори до днес продължава да е една от най-известните фигури в Средновековието. Преди да умре в любимите си градини в Дамаск през 1193 г., той оставя една ярка следа в историята. Историята го познава като Саладин, но истинското му име е ал-Малик ал-Насир Салах ал-Дуня вал-Дин Абул Музафар Юсуф Ибн Шади ал-Кюрди, син на Аюб – известен кюрдски наемник. Роден е през 1337 г. в замъка Такрит на север от Багдад. Животът му ще започне с усилени тренировки и опознаване на военните рангове, като през тях ще минава мигновено. Заедно с чичо си тръгва на поход срещу Египет през 1169 г.
Описват го като нисък мъж с кръгло лице, тъмна набола брада и винаги будни и стреснати черни очи. Когато неговите роднини, държащи някои от най-важните постове в Египет умират и Ислямската държава започва да се пропуква, той автоматично се обявява за наследник и запазва Египет. След взимането на Египет, насочва вниманието си към Сирия. През 1174 г. успява да превземе Дамаск и започва да работи върху обединението на мюсюлманския свят. Опитите му достигат до изграждането на една по-стабилна коалиция, особено във време, в което независимите градове са твърде много. Уменията му се свеждат до избор между война и дипломация, като допълнително изгражда в себе си образа на единственият достоен човек, който да се изправи срещу християните. Това обаче в никакъв случай не го притеснява да води война и срещу мюсюлмани, принуждавайки дори Багдад да го разпознае като губернатор на Египет, Сирия и Йемен.
Алепо никога не успява да се превземе и се владее от сина на Нур ад-Дин – като той самият винаги ще играе ролята на един особен трън в окото, особено след като той ще бъде единственият му опонент. Няколко пъти изпращат убийци, които да го елиминират, но това води само до опустошаване на територии и разграбване на територии. Използвайки роднините си, успява да закрепи дипломацията до степен, в която изковава дипломатически маршрути. Най-важното е, че по пътя си успява да завладее много важни крепости по река Йордан и с това да сложи край на западното влияние в Близкия изток. Идва време за изграждането му на роля, която ще го превърне в харизматичен лидер. Точно по тази причина започва да се подчертава чувството му за справедливост и щедростта, която демонстрира към мюсюлманите. През 1183 г. успява да превземе Алепо и след това да започне да работи с египетската флота.
Докато западът се занимава с битката за Йерусалим, той решава да удари замъка Керак. Дава на сина си ал-Афдал правото да се придвижи със своите сили напред към Акре, докато той събира огромна армия от египтяни, сирийци и жители на Алепо и Джазира. Франките, така нарича всички западни войници, събират своите сили и двете армии се срещат в Хатин. Първоначално западните сили отивали да вдигнат блокадата в Тибериас, но за зла беда се оказали изправени пред нещо много по-жестоко. На 3 юли 1187 г. Саладин изпраща своите стрелци, които да нападат от разстояние и след това да се оттеглят бързо. Високата скорост на нападение продължава да тормози франките, като един от мюсюлманските историци ще напомни, че флаговете с лъвове, са били толкова добре окичени със стрели, че накрая заприличали на таралежи.
Саладин успява да доведе армия от близо 20 000 души. Неговият опонент Гай Лусинян успява да събере около 15 000 пехотни войника и едва 1300 рицаря. Друго главоболие е липсата на вода, която противника имал в изобилие благодарение на камилските кервани, които редовно осигурявали доставки. Ситуацията станала още по-лоша, след като Саладин нарежда да се изгорят и сухите треви. След като пехотата се пречупва, обезверена и изморена от дългите преходи, кавалерията на франките се води от Реймънд от Триполи, който успява да премине защитните линии на противника, но така или иначе армията остава в капана. Победата е за Саладин, при това срещу най-голямата събирана армия на запада.
Кралят получава леден шербет като вид гостоприемство, но всички останали като Рейнълд от Шатийон, не се радва на тази съдба, той е убит за постоянните нападения над мюсюлмански кервани. Рицарите, известни като особени фанатици, за които никой няма да плати откуп, са екзекутирани. През септември 1187 г. Йерусалим няма почти никаква защита. Точно това е една особено приятна награда за Саладин. Битката се превръща в клане, като повечето християни са откупени или изпратени за роби. Източните православни християни получават правото да останат в града, като голяма част от църквите се превръщат в джамии. Единствено божи гроб не се променя и не се докосва. От всички завоювани градове, единственият със западно влияние в Близкия изток е Тир в Ливан.
Султан Саладин не само успява да се затвърди като лидер на мюсюлманите, той бързо наема и двама библиографисти, които да записват делата му. Позволява на своите губернатори на провинции също да се радват на тази слава, интересното е, че Саладин рядко се вълнувал от богатства, макар и да е спечелил много такива. Дори след смъртта му, децата ще открият шепа злато и 47 дирхама сребро. На децата си често отговарял, че за някои хора, златото имало стойността на пясъка. През 1187 г. папа Григорий III ще призове за още един кръстоносен поход и връщането на Йерусалим. Фредерик I Барбароса, кралят на Германия и Свещената Римска Империя, Филип II от Франция и Ричард I Лъвското сърце ще бъдат готови да се включат в битката. Гай от Лузинян също се включва в битките с малка армия от 7000 пехотинеца и 400 рицаря.
С тези сили напада град Акре през август 1189. Саладин успява да задържи града, докато не пристигат армиите на Филип и Ричард. Градът пада на 12 юли 1191 г. франките успяват да вземат около 70 кораба – голяма част от флотата на Саладин. Кръстоносците тръгват на юг към Йерусалим, докато през целия път са тормозени от армиите на Саладин. Една по-сериозна битка се оформя на 7 септември 1191 г. Кръстоносците печелят сражението, но жертвите от страна на мюсюлманите са изключително малко. Осъзнавайки, че няма друг вариант, Саладин изтегля войските си на безопасно разстояние. Загубите имат друга стойност, те се оказват един особен проблем за репутацията на лидера си.
Това не го притеснява особено. Все пак стратегията на султана винаги е една, да остави армиите да се изморят, а и като цяло до този момент нито една битка не се е водила в открито сражение. Близкият изток предпочитал да води войни срещу всички останали, подлагайки на едно много по-особено и трудно изпитание. Освен това нито един крал няма да остави своето царство без внимание за дълго, следователно времето е на негова страна. Опитът на кръстоносците да стигнат до Йерусалим става на цената на изтощение, докато Саладин просто чака. През 1192 г. Ричард I получава много малко за своите опити да пробие вражеската територия и решава да преговаря за мир.
С приключването на Третия кръстоносен поход, Саладин не просто е успял да играе с времето и да спечели, но и категорично остава лидер в това сражение, постигайки всичко това с минималните усилия. Така или иначе не успява да се облече със следващите почести. На 4 март 1193 г. умира, като се смята, че тогава е на възраст между 55 и 56 години. Някои смятат, че е починал от изтощение, съществуват версии, че е бил повален от тиф, но това е последният владетел, който успява да задържи мюсюлманите като едно цяло.
Неговата смърт води до разбиване на империята, която е градил, като тримата му синове са готови веднага да разграбят и поемат контрол. Единият взима Египет, другия избира Дамаск, а третият започва да контролира Алепо. Отношенията с останалите емирства се запазват до известна степен. Династията успява да издържи до 1250 г. в Египет и до 1260 г. в Сирия. Освен победи, султанът запазва и огромен архив от литература. Впрочем, същият е много по-богато от някои европейски източници.
Снимки: Wikipedia
