Лошите момичета на историята: Нзинга Мбанде – майката на Ангола
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.
Земята на бог Ананси е известна не само с лъвове, зебри и приказно блестящите си диаманти, но и с човешката си стока, която в продължение на повече от три столетия е разпределяна в различни краища на света, за да обслужва интересите на „белите хора”. В средата на ХV в. португалците не просто „почукват” на вратата на този богат свят на легенди, традиции, памет и история, а влизат въоръжени и решени да спечелят от всяка негова частица и най-вече – от хората. С годините „гладът” за роби в Америките става толкова осезаем, че тази търговия се превръща в истинска златна мина. За да се задоволи този ненаситен апетит, дългата ръка на европееца се разпростира все повече и повече из континента в търсене на доброволно или насилствено предадени мъже, жени и деца, за да ги изпрати на едно дълго пътешествие между живота и смъртта, от което няма завръщане.
Нзинга Мбанде
Когато през 1583 г. кралица Елизабет І учредява своята прочута театрална трупа и превръща пиесите на Шекспир широко известни, в Индия е регистриран първият реален бунт срещу гнета на колонизаторите. През същата година в Африка, в дома на крал Киа Самба и съпругата му – Гуенгуела Какомбе се ражда дъщеря им Нзинга Мбанде. Едно малко бебе, с оплетена пъпна връв около врата, откъдето и получава името си – „усукана”. Факт, който се смята за звездно предзнаменование от нейния народ, защото старите хора казват, че който се роди така има силен и непоколебим характер и го очаква власт, слава и много чест. Предсказание, което до голяма степен се сбъдва, защото макар тогава никой да не може дори да си го представи, Нзинга ще се окаже спасителката на своето кралство Ндонго от алчните лапи на европейците. В частност става дума за португалците и тяхната агресивна политика в Африка, а въпросното владение е прародината на днешна Ангола.
Как от едното наименование се стига до другото? Също като при думата „кенгуру”, Ангола е дело на лингвистичните прегради между европейци и африканци. Племето наричало своя крал „нгола”, което букв. означава „владетел”. Португалците решили, че това е името на земята и така след някое и друго десетилетие тя се превърнала в Ангола.
Както повече принцеси, Нзинга не можела и да сънува, че ще се добере до реална власт. Тя имала брат, който бил законния престолонаследник, а и две сестри, които били евентуални претендентки. Въпреки това изворите споменават, че баща й много ценял нейните качества и остър ум и от малка я взимал заедно със себе си на племенните съвети. Затова, не е чудно, че след години дори брат й ще се възползва от нейните дипломатически качества, които успява да изгради през годините. Кралство Ндонго е апетитна хапка за португалците, които притиснати от Англия и Холандия, насочват поглед към югозападните предели на Африка. Първите контакти между двете държави са още от средата на ХVI в., когато тогавашните владетели дори се покръстили, за да скрепят съюза и обещали, че ще плащат данък „роби”. Добрите отношения обаче били нарушени, когато през 1618 г. братът на Нзинга, който бил вече крал, въстанал срещу португалците. Бунтът му бил бързо и кърваво потушен от местния губернатор.
Това е моментът, когато изгрява звездата на Нзинга и тя не просто се появява на историческата сцена, а направо втрещява европейците. Според някои източници брат й я повикал, заради уменията й да води преговори, според други – той бил затворен и тя сама му се притекла на помощ. През 1622 г. се осъществява срещата между Нзинга и португалския губернатор на Луанда – Жоау Корейа де Суза, на която трябвало да се реши въпросът за независимостта на кралство Ндонго.
Като един истински европейски джентълмен, де Суза не приел насериозно, че толкова важни преговори ще се водят от жена, било тя и принцеса и я посрещнал пренебрежително. Не й предоставил дори стол, а казал да постелят една черга, която сред племената се използва само от прислугата. Нзинга дошла с целия авторитет на своето родословие и дори не трепнала от „гостоприемството” на португалеца. Извикала един от робите си, казала му да застане под формата на стол и седнала върху него. Това отношение направило изключително силно впечатление на присъстващите, един от тях – италиански свещеник, направил гравюра, която включил в бъдещата си книга. Оттук нататък преговорите се провели на равни начала. Кралството останало васално на португалците, Нзинга дори приела католицизма и името „Ана”, а брат й бил освободен.
Тук реалността започва да се преплита с митовете за тази властна принцеса, защото според преданията след като приключила срещата, Нзинга станала и прерязала гърлото на слугата си с думите, че една принцеса на Ндонго „никога не сяда повторно на един и същи стол”. Това не е нито първия, нито последния път, когато историческите факти и легендите се смесват, за да изградят образа на тази африканска принцеса. Първите показват нейните дипломатически, политически и военни успехи и падения, а вторите обрисуват един доста жесток и кървав образ на владетелка, която убива без да й мигне окото и дори „пие” човешка кръв. Получава се нещо сходно с недоброжелателното описание на графиня Батори, която в името на това да запази независимостта си бива очернена като чудовище. Смята се, че по-кървавите елементи в историята на Нзинга са били подклаждани от португалците, за да накарат хората да не застават на нейна страна.
Когато брат й е освободен, той слага край на живота си, защото не може да понесе, че кралството ще е васално на португалците. Според други източници самата Нзинга го отравя, а след това повтаря процедурата с престолонаследникът – неговия непълнолетен син. Вероятно това е по-достоверната версия, защото по този начин принцесата става кралица. Португалците не остават безучастни в тази династична борба и успяват да прогонят Нзинга и последователите й от кралството, като поставят една от сестрите й на трона. Вместо да се обезкуражи, Нзинга създава ново кралство на юг – Матамба. Там тя прегрупира силите си и доразвива бъдещата си тактика. Успява да убеди сестра си, която е под властта на португалците да стане неин шпионин. Нещо повече – тя обявява новото си кралство за обетована земя за всеки избягал роб или африканец от властта на португалците, давайки им закрила в замяна на военна служба. Последната й важна политическа крачка е да привлече и силен съюзник в лицето на холандците, които са конкуренти на португалците в бизнеса с роби.
Колкото е силна в дипломацията, толкова военните и качества са слабата страна на Нзинга. Политическите й интриги успяват за сметка на развитието на военните действия. Тя винаги е начело на войските си, но в повечето случаи португалците излизат победители. Войната на Нзинга с тях продължава над 30 години. През този период се засилват легендите за жестоката кралица. Някои твърдят, че тя изяждала сърцата на роднините, които погубвала, за да вземе силата им. Факт, който би могъл да е отчасти верен, имайки предвид пиенето от черепи в някои култури. Също така преди битка тя убива роби и пиела кръвта им. В допълнение не липсва и голяма доза похот в образа й. Документирано е, че Нзинга имала харем от над 50 мъже. Според някои източници тя не спяла с нито един мъж повторно, както при столовете – след пламенна нощ, го чакала смъртоносна утрин. Също така тя карала мъжете от харема си да се бият помежду си до смърт, за да спечелят честта да споделят леглото й. За да си играе с тях, тя дори карала мъжете да се обличат като жени.
Някои от тези твърдения може и да са били истина, фактите обаче остават и те са в нейна полза. Нзинга включва във военните си редици и жени-воини, което е нововъведение за народа й. След дълги години на борба, с помощта на военно подкрепление от холандците, Нзинга започва да нанася поредица от победи над португалците, като един от най-славните й успехи е от 1647 г., когато обсадила столицата им – Масангано.
През 1657 г. се стигнало до дългоочакваните преговори между Нзинга, която тогава била над 70-годишна, но с все същия остър ум и португалците, ознаменувани с мирно споразумение. Кралство Ндонго възвърнало независимостта си и своята кралица, която от този ден управлявала него и Матамба. Нзинга отново приела католицизма и била кръстена повторно. Този път тя решила да почете новата си религия като подкрепила строежа на църкви в земите си. В своето последно десетилетие от управлението си, Нзинга насочила силите си към повторното изграждане на кралството си, което получило сериозни удари по време на войната. Тя полагала сили и да засели освободени роби и техните семейства. Въпреки бурния си живот, тя умряла от старост един декемврийски ден през 1663 г.
Както и други известни владетели и герои по света, Нзинга била един от символите на народа си по време на войната за независимост на Ангола. Тя олицетворяла непримиримостта с чуждата власт, силата на духа и оръжието, както и правото на независимост. През 2002 г. е съграден площад в нейна чест в столицата Луанда, на който се намира нейна статуя – място, което е особено предпочитано от влюбените двойки за техните сватбени церемонии. От жестока мъжемелачка, през съмнително предана сестра до борец срещу колониалната власт, историята на Нзинга пленява и до ден днешен историците със своите бурни обрати, кървави елементи и дипломатически похвати.
