Изкуство без аура, хора в упойка и поле за развитие на фашизма – есето на Уолтър Бенджамин показва всичко

През 1935 г. в есето си „Работата на изкуството в епохата на механичната репродукция“ известния и влиятелен немски критик с еврейски корени – Уолтър Бендмажин за първи път използва термина „аура“. С него описва автентичното изживяване на изкуството. Терминът посочва физическата близост между обектите и самите зрители. За Бенджамин това е изгубена битка, особено през XX век с феномени като масовата медия и невъзможността им да представят точно тази дистанция – изкуството се е доближило, но губи своята интимност със зрителя.

Масовата медия по онова време е радиото, фотографията и киното. Бенджамин посочва, че актьорите, критиците, експертите взимат изкуството от неговото пространство и реализъм, една особено свещена зона, за да я доставят до пространството на погледа. Единственото запазено, казва критикът, е възможността да се преструваме, че имаме този ритуал.

Изкуството на XX век може да се смята за още по-слабо, след като редом с него ще наблюдаваме култа към личността. Ставаме свидетели на влиятелни личности, милиардери, политически фигури, заемащи челните позиции на вестници, списания и онлайн медии, като дори те трябва да бъдат обидени, защото са намерили място до професионалните борци, както и шефовете на ада. Бенджамин пише следното по темата:

„Филмът отговаря на треперещата аура с изкуствено пресъздаване на личността извън студиото. Култът към филмовата звезда, обляна в пари от индустрията, запазва уникалната аура на персона, но не и магията на личността, тя е обречена да бъде измамата на честото повторение.“

Критикът се фокусира върху медиума и то не само като изразяване, но и като конституиране на смисъла. В есето си говори за комуникациите, теорията на медията и други малки негативи, които практически отхвърлят присъствието на аура и връзка със зрителя.

Писателят в този момент се интересува повече от кризите на авторството и авторитарността, които започват да изплуват по един или друг начин. Той говори за медията като политически инструмент, а с оглед на влиянието в социалните мрежи, то няма как да не признаем, че въпросният г-н е успял да предскаже едно грозно и не толкова приветливо човешко бъдеще:

„С повишаващото се влияние на пресата, която поставя новите политически, религиозни, научни, професионални и локални органи пред читателите, следва повишаване на писателите, преминали от другата страна на читателската бариера. Всичко започва с малките вестници, които отварят място за читателски писма до главния редактор. Днес няма пространство, в което европеецът да няма право да публикува нещо някъде, както и да коментира своята работа, тъга, да представя документални рапорти и всякаква друга информация. Така, дистанцията между автора и публиката губи своята главна идея.“

За да докаже своя труд, Бенджамин дори прави анализи в кино салоните и открива, че на възприятията им е необходимо много малко, за да могат да се разсеят лесно и да изгубят връзката. Всички са критици, казва авторът, но в киното тази позиция изобщо не е необходима на новото изкуство. Публиката е просто изследовател на един екран, в който липсва всякаква мисловна дейност. Пасивната консумация и хабиталното влияние не могат да изградят информирано мнение или здравословно усещане за пропорция.

По някаква причина дори интернет се превръща в подобна среда, в която потребителят се бомбардира с картинки, забавни клипове, музика, реклами и най-различни други влияния. Именно там нуждата от автентично и оригинално съдържание ще избледнее – последователите на автора го откриват именно в социалните мрежи. Няма нови идеи, а само добре копирани стари.

Що се отнася до бедния критик, той признава, че на финала се намира в една много странна платформа, където той самия е медиум с прекъснати връзки с реалния физичен свят, като единствено са оставени материалните условия на потребителите – това е медиум, в който всеки получава своята колонка, публична фото галерия, студио за предоставяне на видео материали и всичко това е пристигнало във време, в което фашизма е имал нужда от нов метод за промиване на мозъци. Точните думи са:

„Фашизмът се опитва да организира новоформираните пролетарски маси, без да засяга структурата на собствеността, която масите се опитват да елиминират. Фашизмът търси спасение не в предоставянето на права на масите, а в шанс да се изразяват. Масите имат право да изменят отношенията си със собствеността; Фашизмът търси начин да им предостави възможност за изразяване и същевременно запазване на собствеността. Логическия резултат от това действие е упойка на политическия живот.“

Логическият резултат, както последователите по-късно ще го нарекат, е обръщането на гръб на политиката, превръщането на индивида в наблюдател в името на запазването на неадекватността, това е романтична версия на война и клане, прославено в италианския манифест на Филипо Маринети и литературните трудове на нацистки интелектуалци като Ернст Юнгер. Бенджамин посочва ясно как с чупенето на аурата се постига нещо още по-специално – оспиването на индивида за политическия живот, който диктува правилата на неговия собствен.

По време на издигането на този режим в Европа, Бенджамин ще наблюдава как човекът най-накрая се е отчуждил от себе си до така степен, че може да усети собственото си унищожение с упойките на удоволствието от първия наложен ред. За него фашизма е просто една красива упойка или дори наркотик, който може да накара консуматорите да прибягнат и да търсят масово насилие, за да получат своята следваща доза. Разсейването и дезориентирането е елемент, издирван изцяло за компенсирането на простото разчленение и загубата на смисъла и естествените преживявания.

По някаква причина, критикът е успял да усети следващата война на пропагандата, която не спира да се изразява и до днес и да ни показва на какво наистина сме способни.