Генерал Теодоси Даскалов – внукът на Бачо Киро е най-награждавания български генерал, убит след 9 септември
Смъртта е занимание самотно, казал някога Рей Бредбъри и най-вероятно е прав. Понякога смъртта може да бъде геройство, трагедия и най-различни чувства и емоции. Няма как да пропуснем обидените читатели, които изживяха трагедията, когато говорихме за Никола Вапцаров. За съжаление трябва да правим една тънка разлика относно личността и поета. Преди да продължим е редно да напомним, че Сталин също е писал поезия, Хитлер е бил художник.
Един човек не се съди само по творчеството си, но и по делата, защото в противен случай трябва спокойно да оправдаваме и всички останали. Делата са един от основните елементи, с които един човек може да бъде запомнен. Днешният герой не се помни. Макар и да идва от един изключително стар възрожденски род, най-вероятно никога не сте чували това име. Теодосий Даскалов е един от светлите примери на българския офицер. В неговата биография ще открием, че е един от най-дълго действащите министри на войната в историята на България.
Теодоси се ражда на 2 септември 1888 г. в село Горско Сливово. Внук е на Бачо Киро – майка му е Димитра Бачо-Кирова. Роден в свободна България, като много други, той също бърза да се запише в новите военни училища и още през 1907 г. завършва Военното училище в София. Достига до ранг на офицер от артилерията и записва своите участия в Балканската война, Междусъюзническата война, както и в Първата Световна война, където официално е повишен в командир на батарея, а след това и на целия Пети артилерийски полк. Огромното желание да се сражава за националния идеал, най-вероятно е закърмен с последните думи на дядо му:
„Аз един Бачо Киро съм
без страх от турчин комита съм.
Пушка на рамо турих,
Дряновски манастир намерих.
Правдата си да диря излязох,
въжето си на врата сам метнах!“
Това са думи, които също няма да открием запазени на видно място в историята. Въпреки това не трябва да забравяме, че Теодосий Даскалов може да се похвали с огромни успехи, както на фронта, така и във военното дело. През 1937 г. попълва военната библиотека със заглавия като „Артилерия в боя“, „Подготовка на държавата за война“ и още много други. Освен това има и дневник, в който записва историята и информацията на всички сражения, в които е влизал. Като човек, преживял толкова много войни, Теодосий е освободен от армията през 1920 г.
През това време заема длъжността на главен редактор на различни военни издания, а когато е върнат през 1924 г. започва да работи като началник на отделение в генералния щаб, както и началник-щаб на Пети пехотен дунавски полк. Остава командир на Пети артилерийски полк, а в последните няколко години дори преподава и инспектира класовете във Военното училище. Даскалов заема поста на военен аташе в Италия за период от 2 години между 1932-1934 г. При завръщането си в България е началник-щаб на Трета военноинспекционна област.
Между 1936 и 1938 г. е официален началник на гарнизона в Плевен. Макар и често да бяга от политиката и да смята, че армията е далеч по-чиста, Даскалов е избран за министър на войната във второто правителство на Георги Кьосеиванов. Причината е видима, в този момент няма нито един друг военен, който може да се похвали с толкова опит и висок чин. Ще остане на поста си и по време на първото правителство на Богдан Филов. Ето тук идва и куриозната страна на историята. По време на Втората Световна война, генерал Даскалов е против влизането на страната на Германия. След 1 март 1941 година вече няма как да се говори за избор.
Генерал Даскалов прави и една последна стъпка, с която се стреми да въоръжи армията с модерно оръжие. Той подписва заповед номер 82, която гласи, че Германия може да внася оръжие в България, при това без да заплаща мито. Целта на Даскалов в този момент е да има по-високи запаси и скоростта на доставките да е по-бърза. Само така военното наследство ще може да се използва по-късно. Противно на ненавистта към нацистите, генерал Даскалов е посрещнат като герой, заедно с много други български войници, пристигнали в Добруджа, Македония и Беломорска Тракия, където реално няма никакви сражения.
Вече е един от малкото военни кадри в страната, които са спечелили всички възможни отличия на Царство България. Все още може да се открият потомци на бойците, които са служели в Балканската война в батареята на Теодоси Даскалов. Един от най-награждаваните български генерали е демонстрирал висок професионализъм и отношение към всеки един подчинен. Именно за битката в Лозенград се предоставят около 50 медала за храброст.
Даскалов нарежда именно неговите подчинени да изберат онези, които са се отличили, като той трябва само да одобри предложенията. От всички предложени, Даскалов отказва само един орден – своя собствен. Въпреки това е награден след войната с цели два. И това, което днес преживяваме и виждаме, може да бъде открито и предсказано във военните книги на генерала, няма нужда да бъде Ванга, за да може да демонстрира ясния и бистър ум:
„Днес всяко общество има войската, която му подхожда във всяко отношение. Едно провалено общество не може да има морално силна войска. Старият лозунг „за Царя и Отечеството“ не беше в състояние да поведе към саможертва руския войник, затова той влезе в тежкото изпитание на войната без всякакво въодушевление.
При това положение никак не е чудно, че се дойде до революцията през 1917 г. Революционната френска войска имаше слаба военна подготовка. Тя не беше снабдена добре с оръжие, облекло и бойни припаси. И въпреки това побеждаваше, защото народът знаеше защо се бие и защо мре. Състоянието на народа – неговата готовност за борба и неговият дух, оказват твърде голямо влияние върху воденето на войната…“
Даскалов може да се похвали и с редица други успехи. По време на битката за Добруджа през 1916 г. Даскалов е ранен, но въпреки това продължава командването. Историята разказва и един много епичен момент, в който именно командира на батарея успява да спаси български войници от румънски и руски орди в Добруджа:
„Боят растеше, набъбваше. Огънят и от двете страни се засилваше до нажежаване. През малките падинки можеше да се види, как противникът се организира. Откъм Ези бей, внезапно, като вихрушка, изскочи цял конен полк, който, в разгънат строй, потегли в тръс срещу нашите позиции, най-вече срещу фронта на 4 рота от 48 полк. Беше изпратен в помощ на румънците от трети улански полк.
Конната стена всеки миг приближаваше все по-близо. Трепет мина по позицията. Кавалерийската атака е винаги опасна и при слаб дух на защитата – катастрофална. Тук препускаше цял конен полк – идваше насам срещу плитките окопи и редки вериги – бавно, методично. На слънцето лъщяха саби; ездачите, приведени към гривите на конете, бързаха уверено. Щом забеляза настъпването на конницата, ротата се приготви да я посрещне. Никой не трепна пред наближаващата вихрушка. веригите забълваха ураганен огън. По-нетърпеливите войници скочиха прави в плитките окопи, за да стрелят по-свободно в конния строй.
Уланите отначало не обръщаха внимание на този огън, още повече, че ни една картечница не се обаждаше. Но когато под точния огън на противника почнаха да падат наоколо коне и войници, някои ескадрони измениха посоката полу-наляво, строят на конния полк се разкъса. Отделни конници и цели отделения под дъжд от куршуми, се обърнаха. Останалите минаха в междинната източно от веригата на 4 рота и изскочиха на гребена.
Тук стана нещо необикновено. Напред се издигаше гъст облак прах, под който настъпваха 4 и 5 батареи от 5-то артилерийско отделение, за да заемът тила на пехотната позиция. Русите, помислили, че това е конница, не се поколебаха и се спуснаха на две групи върху батареите. Преди да се хвърлят в сеч, няколко оръдия от 4 батарея, командвани от енергичния капитан Теодоси Даскалов откачиха и бързо дадоха изстрели с картечно действие.
Моментът беше кратък и съдбоносен. Проницателният дух на батарейния командир схвана, че трябва да се действа мълниеносно. Огън! Викаше батарейния командир. Оръдията не стихваха. Руската конница, изненадана, се пръсна и върна назад, преследвана от артилерийски и пушечен огън. В полето, дето мина конницата, лежаха убити коне и войници.“
Каква е съдбата на Теодоси Даскалов? След като успява да види връщането на Добруджа през 1940 г., подписвайки се точно под Борис III, той е преследван от новия режим на 9-и септември и осъден на смърт. Няма причина за подобна присъда, имайки предвид, че Даскалов не само не е воювал срещу СССР, но също така не е влизал във военни действия през Втората Световна война.
Неговата присъда е издадена, защото това е генерал, който може с лекота да сломи пристигналите управници. Смъртната му присъда е изпълнена на 1 февруари 1945 г. в София. Теодоси Даскалов остава в историята като един от най-добрите български генерали, един от най-награждаваните и най-кадърни военни министри. За жалост съдбата показва, че неговият край не е по-различен от този на дядо му.
