Д-р Петър Берон – бащата на българския буквар
Годината е 1922 г. България е преживяла две национални катастрофи, а Ньойският договор откъсва от българските територии Западните покрайнини и Беломорска Тракия. В тези смутни времена група интелектуалци, сред които литературният историк д-р Михаил Арнаудов, актрисата Адриана Будевска и етнографът Стилиян Чилингиров решават да инициират приемането на нов национален празник. Идеята им е народът да си припомни славното минало и да почете делото на тези, които са се борили за опазване на българската духовност. Групата се спира на най-великия български светец – св. Иван Рилски, който се смята за закрилник на народа и чийто ден за първи път е честван през 1909 г. в гр. Пловдив. Те предлагат на министъра на просвещението – Стоян Омарчевски, именно датата 19 октомври за отбелязване на българското духовното просвещение. Тъй като България вече е приела григорианския календар, реално честването ще се извършва на 1 ноември. На 28 юли същата година излиза Окръжно № 17 743, според което денят на св. Иван Рилски е определен за „празник на българските будители“.
Изминава половин година преди цар Борис III да подпише закона за въвеждане на празника и през 1923 г. за първи път в България официално се чества 1 ноември. Макар и по време на управлението на БКП този ден да не се отбелязва, през 1992 г. той отново започва да се чества тържествено. Днес на тази дата се отбелязва също така денят на българската наука и на българската журналистика. Сто години по-късно, остават все така силни думите по повод приемането на празника на Стоян Омарчевски: „Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ…, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на Възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот. Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители. Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат.“
Един от тези „знайни и незнайни“ будители е д-р Петър Беров. Единственият негов портрет, запазен до днес, е дело на художника Николай Павлович, който се изучава на негови разноски в Мюнхен. Младият живописец успява да скицира своя благодетел тайно и благодарение на това знаем как е изглеждал. Абаджия, учител, лекар, учен и дарител, д-р Петър Берон е сред тези българи, които милеят за българската просвета и посвещават голяма част от работата и финансите си на това да съхранят и развият българското образование и култура. Той е около 24-годишен, когато написва прочутият си „Рибен буквар“, който на достъпен език прокарва нов и революционен за времето си метод на обучение – Бел-Ланкастърският. Също така с негови средства успяват да се изучат мнозина български младежи. Той изпреварва времето си и с идеята за централизиране на училищната система под общо ръководство, управлявано от централен български институт, наречен „дружеството“.
Истинското му име е Петър Хаджи Берович и е роден в гр. Котел. Годината му на раждане е спорна, като теориите се разпростират от 1795 до 1800 г. Това, което се знае със сигурност е, че неговия баща – Хаджи Беро е заможен абаджия, който се е радвал на уважението и обичта на съгражданите си. Петър има още четирима братя и една сестра – Жейна. Началното си образование видният възрожденец получава в килийното училище в родния си град. Негови учители са даскал Андронаки и Райно Попович. По време на Руско-турската война (1806-1812) обаче семейството му е разорено от войските на султана. Те губят цялото си състояние и децата трябва да прекъснат своето образование. Следващите две години Петър чиракува абаджийство при един майстор в гр. Варна.
През 1817 г. той заминава за Букурещ, където се записва в прочутата гръцка школа „Бейска академия“, при известния елински учител Вардалах. Там той следва три години. Там Петър полага основите на класическото си образование и усвоява старогръцки и новогръцкия език. Той също така се запознава със структурата и съдържанието на Буквара на гръцкия педагог Дарвар. Тъй като не може да разчита финансово на семейството си, Берон успява да се издължа сам, предлагайки частни уроци.
Някои изследователи смятат, че Петър взима участие във „Влашката завера“ (1821 г.), организирана от Хетерията във Влашко, под командването на Сава Бинбаши, Стоян Индже войвода и Тодор Владимир. До въстание в България така и не се стига, но всеки, за който се е предполагало, че има някакво участие в заговора, трябвало да напусне областта. По това време Берон заминава за Брашов, Трансилвания и затова се предполага, че може да е сред българите, участвали в заверата. В този румънски град, Петър се запознава със заможния търговец от Сливен – Антон Йованович и става частен учител на децата му. Тази среща се оказва съдбовна. Йованович е високо образован и изключително родолюбив българин, който подпомага български младежи да се изучат. Той става покровител както на Берон, така и на д-р Иван Силимински. В Брашов Петър изучава гръцка литература, румънски, френски и немски език.
Йованович подкрепя Берон във всяко начинание и с негова финансова помощ, през 1824 г. е отпечатан „Буквар с различни поучения“. Той остава известен в историята като „Рибния буквар“, заради картината на кит, изобразена на неговата корица. Този учебник е плод на ръкописите и записките на Петър, които той си водел като частен учител. Състои се от около 150 страници. По-късно Берон сам описва мотивите си да създаде тази книга: „Почудих се, как през толкова векове не се намери ни един да познай това окаяно състояние и да покаже един прав път към учението. Всякой, който види тази книжка, надея се да се зарадва…“.
Букварът се състои от осем части. Той запознава учениците с азбуката, граматиката, някои молитви на църковнославянски език, статии по естествознание, басни, съвети и истории, аритметика и дори някои изображения на животни. Съдържанието предоставя всичко необходимо за цялостна програма за взаимно, първоначално образование. Берон е привърженик на взаимоучителния метод и използва буквара, за да прокара идеите си. Системата на британските педагози Бел и Ланкастър е базирана върху идеята, че по-напредналите ученици помагат на начинаещите в усвояването на материала. Берон променя и начина на изучаване на думите. Дотогава широко използвана е буквения подход, а с буквара той налага обучението по четене да е чрез „звукозванието“ – самостоятелното изговаряне на звуковете. Също като Васил Априлов, той счита, че новобългарския език трябва да се изгради на основата на народния говор. Причината е, че така езикът ще е общодостъпен за всички и децата по-лесно ще го усвоят.
Отново с подкрепата на Йованович, през 1825 г. Берон се записва да следва философия в Хайделбергския университет. Година по-късно той се прехвърля да учи медицина в Мюнхен, където и завършва през 1831 г. След следването си Петър отива в Букурещ, а скоро след това е назначен за окръжен лекар в Крайова. Наред с лекарската си практика, Берон започва да се занимава и с търговия, заедно със свои роднини. В края на 30-те години той прекратява заниманията си в сферата на медицината, а няколко години по-късно престава да се занимава и с търговия, предоставяйки бизнеса на брат си и неговото семейство.
По това време Берон вече е натрупан солиден капитал, който освен, че му позволява да живее спокойно и да се отдаде на академична дейност, му осигурява и средства, които да разпределя за различни благотворителни инициативи. През 1840 г. той купува и чифлик, в околността на Крайова, който също му носи солидни приходи. Следващите години са изключително плодотворни за Петър и той се отдава изцяло на научни изследвания. Той живее във Франция, но често посещава Румъния, Германия, Австрия, Чехия, Англия и други европейски държави. В този период той съставя около 25 научни съчинения, издадени в 32 тома, посветени на медицината, философията, физиката, химията, астрономията и др. Сред тях за най-значимо се смята „Панепистемия“ („Всенаука“), публикувано на френски език. В него той излага нова система на обяснение на света.
Берон също така се занимава усилено и с благотворителност. През 1840 г. той изпраща пари на брат си Руско, за да може да се открие училище в град Котел. Също така той всяка година дарява помощи на девическите училища в района на град Шумен, Котел и Омуртаг. Един от най-големите страхове на Берон е дали ще успее да обезпечи колкото се може повече българското образование. За да може да уреди земните си дела и да се съобрази с румънското законодателство от периода, той преработва четири пъти своето завещание (1852 г., 1862 г., 1867 г., 1869 г.). Това, което ги обединява е ясната воля на техния създател – да остави всичко земно за развитието на българската просвета. Има и известни разминавания в конкретното разходване на средствата. Така, в завещанието от 1862 г. той иска доходите от чифлика му да се използват за поддържане на селските училища в България, докато в това от 1869 г. той конкретизира, че средствата му трябва да се използват само в областите Русе, Шумен, Варна и Силистра.
На 21 март 1871 г. обаче големият български възрожденец е намерен удушен дома си в Крайова. Физическите извършители на ужасното деяние – Йон Калин и Ники Табаку са осъдени на каторга, но изследователите смятат, че зад делото им стои Теохар Папазоглу, който е един от изпълнителите на последното завещание на Берон. Каквато и да е истината, за съжаление този виден българин си отива преди напълно да уреди въпроса със своето имущество. Според въпросния последен вариант на документа изпълнители на завещанието са белградския учител Данаил Кирович и старейшините на Одрин, Пловдив и Котел. Предвид тяхната разпокъсаност и голям брой това създава предпоставки последната воля на Петър Берон да не бъде изпълнена.
Това е причината след смъртта на Берон въпросът със завещанието да бъде поет от известния търговец Христо Георгиев, а по-късно и от брат му – Евлоги. Близо две десетилетия продължава оспорването на документа. И накрая за уреждането на въпроса е учреден специален комитет, състоящ се от видни представители на Добродетелната дружина, както и от роднини на покойния. Съгласно решението на този комитет, през 1889 г. се образува „Фонд на д-р Петър Берон за издържане на Българската мъжка гимназия в Одрин“, в размер на 400 хил. лв. Управлението на тези средства е предоставено на Българската екзархия. По-малка част от средствата са заделени за котленската община. Година по-късно комитетът прекратява своята дейност. Основаването на гимназията в Одрин реално е преустройството на четирикласното училище в града. В чест на своя дарител, от 1896 г. то започва да носи името на д-р Петър Берон. След Балканските войни фондът преминава под ръководството на Св. Синод на Българската православна църква, а в годините около Втората световна война (1939-1945) той възлиза на близо 1,5 млн. лв. От него се превеждат средства за издръжка на гимназията в Котел и за стипендии на български младежи, които следват в европейски духовни семинарии.
В българската история д-р Петър Берон ще остане най-вече като автора на първия български буквар. Идеите за българското образование, които той се опитва да прокара са съвременни и винаги целят да са в помощ на децата. По отношение на самото преподаване, Берон изпреварва времето си, защото искрено вярва във внимателния подход към своите ученици. За учителската професия той пише следното: „Изпърво мисълта ми не ще е да спечеля пари, нито да проболяря от святото дело, ами да … наставя, колкото мога към добродетелта и учението младите деца, които предават на моите ръце техните родители. Ще се трудя да съм и от вътре и от вън добър, смирен, кротък, целомъдър и благочестив, щото моите работи да стават примери на моите ученици…“.
