Възгледите на ранните болшевики за любовта, секса и семейството

В годините около Октомврийската революция сред значителна част от нейните идеолози е разпространено едно доста екстравагантно виждане за взаимоотношенията между мъжа и жената. Странно е, че за първи път за него започва да се говори не в Русия, а във Франция, при това от небезизвестният композитор Фредерик Шопен и по-точно от неговата приятелка Аврора Дюдеван.

Става въпрос за така наречената „Теория на чашата вода”, според която любовта се отрича като остаряла аристократично-буржоазна отживелица и на преден план излизат единствено инстинктивните сексуални потребности, които следва да бъдат задоволявани без всякакви условности.

Въобще половият акт трябва да става толкова просто колкото и утоляването на жаждата, тоест да поискаш секс от някого, дори и напълно непознат, е като да му поискаш да ти налее чаша вода.

Това в голяма степен е свързано с идеите за еманципация, освобождаване от всякаква зависимост, отмяна на всички ограничения и изравняване на правата на жените към тези на мъжете, които започват да се развиват от средата на 19 век. Като те са особено енергично прокламирани от съветската революционерка и идеолог Александра Колонтай, както и от германката Клара Цеткин, деец на немското и международното комунистическо движение. Тези лидерки на тогавашния феминизъм акцентират най-вече върху свободите и правата на жените, както и за колективно отглеждане на децата, а не толкова върху сексуалните въпроси.

Предсказания че социализма ще унищожи буржоазното семейство са изказвани още от Маркс и от Енгелс. За разлика от тях обаче впоследствие Ленин се отнася доста враждебно към Теорията на чашата вода, определяйки я като „напълно немарксистка и още повече противообществена”. Тъй като с нея започва нещо като сексуална революция, паралелно с политическата, и е удивително, че тя се заражда повече от половин век преди сексуалната революция от 70-те години на Запад, при това в едно доста по-строго и консервативно общество. В тогавашна Русия, която ври и кипи от войни, революции, идеологически сблъсъци и чистки, това идва като още един удар подриващ стабилността и устоите на обществото, предизвиквайки повече деградация отколкото полза за младежта.

Концепцията за новата жена се заражда още през втората половина на 19 век, като най-известният теоретик и оратор развиващ тази концепция в Русия се явява Александра Колонтай, станала известна впоследствие като Червената Месалина, поради своето разкрепостено мислене относно половите взаимоотношения и многото си любовници.

Според нея жената трябва да се избави от всички излишни емоции, да се откаже от ревността към мъжа си и да уважава неговата свобода и правото му да си намира и други партньорки. Появяват се лозунги като „Жени, дружете с възлюбените на своя мъж”, или „Добрата жена сама избира възлюбена за своя мъж, а добрият мъж сам препоръчва жена си на своите другари”. Като единственото правило за някакво урегулиране, е че ако например се образува опашка за някоя жена, мъжа й има право да не чака ред. Но лесно може да се предположи до какви неразбории води всичко това, дори и без да стигаме до въпроса за безконтролното разпространение на венерически болести.

Що се отнася до семейството обаче, марксистките възгледи за взаимоотношенията между мъжа и жената са подробно изложени още от Фридрих Енгелс, според когото семейството се явява надстройка над икономическия базис. Например трактовката на Енгелс за моногамията е, че тя представлява способ за по-лесно унаследяване на богатството от биологичните наследници. Според него семейното домакинство трябва да стане част от обществения труд, а грижата за децата и тяхното възпитание – обществено дело, в резултат на което семейството в буржоазния му вариант следва да отмре.

Тези възгледи се споделят и поддържат и от Ленин, който предлага планомерно заменяне на индивидуалното управление на семейните ресурси с общо изхранване на големи групи от семейства. Но относно разпространената по това време „Теория на чашата вода“, той е доста критичен, отбелязвайки че тя вече е предизвикала достатъчно развращение и деградация сред съвременната младеж. Като цяло кръговете около Ленин, в чиито ръце се озовават юздите на революцията, а впоследствие и на властта, са неблагосклонни към тази теория. Сред тях все пак преобладава виждането, че и при социализма любовта трябва да се съхрани. Но тя трябва да бъде принципно различна от буржоазната любов – сериозна, дълбоко сдържана, разумна и красива любов, а не развратна и първобитна, каквато според тях тя е била дотогава. Но въпреки острите критики от върховете на властта към тенденцията половите отношения да се приравняват на всички останали физиологични нужди, като утоляването на жаждата, тя придобива дори още по-широка популярност в началото на 20-те години.

На нея се посвещават статии в пресата, както и редица комсомолски диспути. Огромната й популярност налага през 1924 г. психологът Арон Залкинд, който пише кодексът „Дванадесет полови заповеди на революционния пролетариат”.

В него се призовава да се усмири и въведе в порядък надигналата се вълна на народна сексуална свобода. Но той има препоръчително-възпитателен характер, а не законодателен, поради което и далеч не навсякъде успява да намери своето приложение. Нещо повече, през 1925 г. в Москва дори се появява общество от радикални нудисти, чиято идея е, че облеклото трябва да е максимално оскъдно или въобще да го няма, за да може да бъде осъществен половият акт максимално бързо и лесно във всеки един момент, когато това бъде пожелано. Така тази своеобразна сексуална революция продължава да се вихри формално чак до 1935 г. когато вече е практически криминализирана при Сталин, с въвеждането на закона за наказателна отговорност по порнографски престъпления. Идеалът за съветската жена, който се оформя през 30-те години, по същество вече започва силно да влиза в противоречие с теорията на чашата вода и идеите на Александра Колонтай. Сега съветската жена трябва главно да съблюдава трудовите си задължения както в семейството, така и в обществената сфера.

Макар цялата тази история да не е особено популярна дори в самата Русия, съвременните психолози изследващи сексуалните и семейни взаимоотношения, започват все по-често да се сещат за нея откривайки доста наченки и прилики на такова поведение у съвременната младеж. Тъй че реално въпросната теория практически продължава да живее под една или друга форма, естествено тя сега е неназовавана по същия начин както в началото на миналия век, но въпреки това носи много от белезите на тогавашното движение. Освен възхода на днешния феминизъм на това наподобяват и съвременното независимо и разкрепостено поведение на жените, които в много от случаите приемат секса за нещо по-просто отколкото мъжете го приемат. На гражданския брак отдавна не се гледа като на нещо задължително вече дори и у по-старото поколение, преобладават връзките на семейни начала, които често са краткотрайни и заменяни с нови, количеството независими жени впечатлява, тяхното участие в политиката и бизнеса – също.

Така че Клара Цеткин и Александра Колонтай напълно могат да се гордеят със съвременните си последователи, макар и те да не подозират, че до голяма степен възгледите им за семейството и секса са били описани още преди сто години. Дали действително вярата в любовта и брака ще отмре или както през 20 век ще се появят сили, които да я върнат, предстои да видим и разбира се по един или друг начин, сами да участваме в този процес?