Състезанието на живот и смърт в Османската империя
Палачите на Османската империя никога не са били известни със своята милост – попитайте юношата султан Осман II, който през май 1622 г. е застигнат от мъчителна смърт чрез „сгъстяване на тестисите“ от ръцете на Пехливан Бореца. Има обаче причина за тази безмилостност: в голяма част от своята история (всъщност най-успешната част) османците процъфтяват благодарение отчасти на поразителното насилие към най-високопоставените и най-силните членове на обществото.
Може да се каже, че пикът на османците залязва в началото на 17 век, в момента, в който спират ритуално да убиват значителна част от кралското семейство, когато един султан умре, и приемат западната традиция тронът да се наследява от първородния син. Преди това османската приемственост се управлява от „закона за братоубийството“, изготвен от Мехмед II в средата на 15 век. Съгласно условията на този забележителен закон, който и член на управляващата династия да успее да завземе трона при смъртта на стария султан, трябва да убие всички свои братя (заедно с чичовците и братовчедите) с цел намаляване на риска от последващи бунтове и гражданска война. Въпреки че не винаги се прилага, законът на Мехмед довежда до смъртта на поне 80 от членове на Камарата на Осман за период от 150 години. Тези жертви включват всички 19 братя и сестри на султан Мехмед III, някои от които все още са бебета сукалчета, но всички са удушени с копринени носни кърпи веднага след възсядането на брат им на трона през 1595 година.
Осман II
При всичките си недостатъци законът на братоубийството гарантира, че най-безмилостният от князете ще се възкачи на трона. След това законът се заменя с политиката да се затварят нежелани братя и сестри „кафези“ – стаи дълбоко в двореца Топкапъ в Истанбул.
Салим I
Смъртното наказание е толкова често срещано в Османската империя, че във Висшия съд има Фонтан на екзекуцията, където главният палач и неговият помощник да измиват ръцете си след обезглавяването на жертвите – ритуалното удушаване е запазено за членове на кралското семейство и техните по-висши служители. Този фонтан „е най-страховитият символ на произволната агресия на султаните над техните поданици и е съответно силно мразен“, пише историкът Барнет Милър. Той е използван с особена честота по време на управлението на султан Селим I (1512-20), който през царуването си премина през седем велики везира (османската титла за главен министър) и поръча 30 000 екзекуции. Така опасна е позицията на везира в онези мрачни дни, че тези хора не напускат домовете си сутрин, без да вземат завещанието си.
Като се има предвид колко е натоварена работата на палача, изглежда забележително, че турците нямат специализиран началник, който да се занимава с безкрайния поток от хора. Вместо това службата се изпълняваше от султанският главен градинар. Кралските градинари наказваха провинилите се жени като ги зашиват в чували и ги пускат в Босфора. Твърди се, че един друг султан, Ибрахим (1640-48), убива по този начин 280 от жените в своя харем.
Когато много висши служители са осъдени на смърт, с тях се занимава лично градинарят, но – поне към края на правилото на султаните – екзекуцията не е задължителният резултат от смъртна присъда. Вместо това осъденият човек и градинаря участват в нещо, което със сигурност е един от най-особените обичаи, известни на историята: състезание между главния градинар и евентуалната му жертва, което ще реши дали тя ще умре или не.
Как се е появил този обичай остава неизвестно. В края на 18 век обаче се появяват разкази за състезанието. Осъдените на смърт в Топкапъ обикновено са водени при главния градинар – и Годфри Гудуин описва случващото се по-нататък по този начин:
Задължението на градинаря е да извика всеки знатен… Когато пристига везирът или друг злодей, той добре знае защо е призован, но трябва да не казва нищо и да прояви любезност към гостоприемството, преди, най-накрая, да му бъде подадена чаша шербет. Ако е бял, той въздъхна с облекчение, но ако е червен, о обладава притеснение, защото червеното е цветът на смъртта.
За повечето жертви на градинарят изпълнява присъдата веднага след връчването на фаталния шербет. За един велик везир обаче все още има шанс: веднага щом смъртната присъда бъде отсъдена, на него ще му бъде позволено да бяга разстояние от 270 метра от двореца, през градините и надолу към портата на рибния пазар от южната страна на дворцовия комплекс, с изглед към Босфора, който е определеното място за екзекуция.
Ако везирът стигне до портата на рибния пазар преди градинаря, присъдата му е заменена просто с прогонване. Но ако осъденият стигне преди палача, той е екзекутиран и тялото му е хвърлено в морето.
