Големият страх от задушаване в Лондон
Въпреки че престъпленията в английската столица намаляват в средата на 19 век, благодарение до голяма степен на скоро основаната Лондонската столична полиция през 1839, страхът от престъпления все още го има, от своя страна благодарение на няколко обири и убийства и разбира се, на медийното им отразяване. Случаите, в които някой удушава някой друг, обикновено с ръце или някаква жица, тел или парче плат, изглежда докосват хората в Лондон по по-особен начин като настаналата паника им стига пика си през 60-те години на 19 век.
Точно кога предприемчивите крадци откриват, че е по-лесно да обереш някого, ако го стиснеш драматично за врата, не е ясно, защото повечето подобни престъпления по онова време не са били съобщавани в полицията, основно заради общоприетото първоначално недоверие към новата полицейска власт от страна на по-бедното население. Има обаче писма от пострадали жертви на грабежи, написани до местни вестници още от 1850. Една от теориите е, че разбойниците приобщават към престъпния си инструментариум душенето по пример на надзирателите на корабите, които прекарват затворници – те душели затворниците, за да ги укротят без да предизвикват някакви трайни наранявания. Престъпниците забелязали това и бързо започнали да го прилагат, веднъж щом се озовавали на свобода.
Странното е, че всъщност душенето не е било чак толкова разпространено, колкото се изкарва по медиите, дори и в пика му по време на „паниката за задушаване през 1862“. Тогава защо въобще е имало паника? Излиза че, дори душенето да не е такъв голям проблем в Лондон, вестниците просто обожавали да съобщават за такива случаи. Това довело до грандиозното преувеличаване и на малкото такива случаи и тези мащабни пропорции на проблема в медиите от своя страна втълпили на хората, че на всеки ъгъл едва ли не някой ги дебне, въоръжен с километри рибарска корда, за да има за всички.
Вестниците избухват особено мощно с темата през 1862, когато един от членовете на парламента, Хю Пилкингтън, е хванат за шията и ограбен, докато се прибира към вкъщи от работа. Хю оцелява, но новината за инцидента е навсякъде и до такава степен превзема общественото внимание, че парламентът е притиснат и приема специален закон през 1863. Според този закон, извършителите на всяка кражба, която включва и агресия, вече ще бъдат наказвани с до 50 камшика и солиден престой в затвора.
Като следствие от инцидента, полицията също затегнала ръкопашните мерки с основната цел гражданите да видят, че се прави нещо по въпроса. Улиците на Лондон се напълват с цивилно облечени полицаи – малки престъпления като джобене, които преди са се наказвали с малка глоба, сега вече са работа на съда.
И сега най-голямото следствие на паниката: устройствата, изобретени за защита от задушаване. Появяват се и се патентоват всякакви яки с огромни шипове, вратовръзка със скрито острие, с което или да отрежете връвта, с която ви душат, или да отрежете ръката на нападателя. За да представят още доказателства, че мачкат епидемията от задушаване, полицаите започнали да регистрират всякакви обири и дори пиянски сбивания като опити за задушаване, за да покажат след това по-голяма цифра предотвратени случай на „любимото“ престъпление на хората. По подобен начин през 30-те години отново във Великобритания много от кражбите ще се регистрират като „изгубено имущество“, за да не се вижда колко често се случват.
Но може би най-великият пример за изключителните мерки за сигурност срещу удушвачите, които хората измислят, идва от майстора на пистолети Хенри Бал, който патентова през 1858 своя „коланен пистолет“ именно с цел предпазване от подобни нападения. Това изобретение било малък пистолет, очевидно закачан на колана, но отзад – така че когато някой ви нападне от тази посока, вие спокойно и веднага да можете да го застреляте. В последствие този пистолет ще стане стане един от най-редките и търсени колекционерски оръжия като днес се знае за едва шепа съществуващи.
Въпреки че пресата продължава да пише за такива случаи през цялото десетилетие на 60-те години на 19 век, грабежите като цяло намаляват силно, най-вече като следствие приемането на гореспоменатия закон.
Както често се случва – с времето вестниците бавно забравят за съществуването на доскорошната си вече мания и започват да обръщат внимание на друг вид престъпления, които за жалост на продажбите им не възбуждат същата паника. Поне до 1888, когато няколко човека биват убити в източната част на Лондон и хората се вманиачават отново – този път по личност, носеща прозвището Джак Изкормвача.
