Музикални хроники: Началото на Arctic Monkeys: Как четирима тийнейджъри от Шефилд се превърнаха в легенди

Само за един ден дебютният албум на Arctic Monkeys продава близо 120 000 копия.

Цифрата нараства над три пъти, след като изминава седмица от излизането на Whatever People Say I Am, That’s What I’m Not. Така той си остава най-бързо продаваният дебютен албум на група в историята на Великобритания.

Тези продажби са още по-впечатляващи предвид факта, че Whatever People Say I Am, That’s What I’m Not е изтекъл онлайн поне месец по-рано, а доста от песните в него циркулират в интернет още отпреди това под формата на ранни записи.

Някак изведнъж Arctic Monkeys изскачат от ъндърграунда и се превръщат във феномен на национално ниво, след като са заобиколили традиционните медии и са се прочули благодарение на новаторските интернет платформи от средата на 2000-те и на мълвата от уста на уста.

Оттогава изминаха 15 години, а британците отдавна се радват на култов статут по целия свят, включително и в България. Българските меломани още не могат да се нарадват на новината, че бандата ще свири за пръв път у нас на 12 август 2022 г. в Бургас.

Но откъде тръгва британската четворка, за да окупира музикалните върхове и да бъде категорично поставяна сред легендите в историята на рока?

В ранните дни от съществуването на „маймуните“ в родния им Шефилд, певецът и текстописец Алекс Търнър избира на пръв поглед простички теми на тесктовете си. Описва впечатленията си от познатата среда, от хората около него.

Пише за вечерите по клубовете, за музикалната сцена, за злободневните кавги – такива са темите на песни като масовия хит I Bet You Look Good On The Dancefloor, Fake Tales of San Francisco или Mardy Bum. Но изказът на Алекс, поетичните му фрази и тънкият хумор мигом го отличават като творец, който далеч е надраснал възрастта си.

А той и другите трима стартират наистина млади. Търнър и съгрупарите му – китаристът Джейми Кук, барабанистът Мат Хелдърс и първият басист Анди Никълсън (по-късно заменен от Ник О’Мали) – основават групата още като тийнейджъри. Майките им ги взимат след училище и ги водят на първите им истински репетиции, където момчетата свирят усилено и се учат няколко години, докато произведат първия си албум.

Алекс и останалите притежават манталитет на хора от работническата класа и имат нагласа в стил „Правим го, докато стане“. И работят, работят, работят, готови са на дълги и изтощителни репетиции, готови са да положат всички нужни усилия.

Легенди се носят за първия концерт на групата – през 2003 г. в кръчмата The Grapes в Шефилд. Тогава те свирят почти изцяло кавъри на Fatboy Slim, The White Stripes, Beatles, Джими Хендрикс и други групи, както и много ранни версии на две авторски песни – Ravey Ravey Ravey Club (която е записвана само в демо версия и така и не се сдобива със студиен запис) и единственото в историята концертно изпъление на Curtains Closed.

Групата печели само 27 паунда от продадените билети, а Алекс Търнър признава, че намеренията са му били просто да впечатли момичето, което е харесвал тогава. „Но бяхме репетирали толкова много преди това и си беше голяма работа въобще да излезем да свирим пред хора. Не бях излизал на сцена никога през живота си. Мисля, че изобщо не си отворих очите по време на целия сет. Но тези 25 минути – уау“, спомня си той.

Няколко са причините квартетът наистина да просъществува, за разлика от повечето тийнейджърски групи, които неизбежно се разпадат във времето. Първо, Arctic Monkeys установяват много близко приятелство помежду си, и второ, чисто музикално установяват голямо разбирателство и сработеност, зазвучават стегнато и убедително, когато свирят заедно.

Приближени до тях хора от онези години признават, че „маймуните“ вече създават усещането, че ще станат звезди. Около Алекс и останалите просто има определена аура. Студиото, в което репетират, ги подкрепя в началните стъпки и подпомага първите им турнета, те пък проявяват търпение и изчакват с дебютния албум – издават го едва когато вече са известни. Което пък се случва по неочаквано лесен и естествен начин.

Вълната тръгва в онлайн пространството, но във времената преди Facebook и сложните алгоритми на социалните мрежи. За Arctic Monkeys започва да се говори в различни музикални форуми и в MySpace – популярната в онези години платформа, изстреляла множество групи.

Интересното е, че онлайн промоцията не се прави от самите членове на групата. Алекс Търнър и другите трима просто раздават свои дискове (записани съвсем скромно в домашни условия) по концертите си. Техни приятели започват да качват музиката в интернет и така образуват вълна около групата преди дебютният албум да бъде професионално записан в студио в Шефилд.

15 години по-късно Arctic Monkeys са се променили значително в музикален план след шестте си досегашни студийни албума. Вече два пъти те бяха хедлайнери на фестивала Гластънбъри,  а естествено, в родния си град са всепризнати не само заради музиката и успехите, но и заради приноса си за местната общност. Множество пъти те са се завръщали да свирят в Шефилд, а по време на локдауна помогнаха в кампанията за дарения за The Leadmill – най-стария клуб за жива музика в града.

През тези 15 години обаче те никога не повтарят музикалната формула на първия албум със суровото, гаражно рок звучене. Оттогава хоризонтите в музиката и текстовете им се разширяват, и то до такава степен, че преди три години Алекс Търнър призна: „Когато свирим първия албум, вече се чувстваме все едно правим кавър на нещо чуждо“.

„Но това не е проблем за мен“, добавя той. „Просто се е стигнало до етап, в който свиря Mardy Bum или нещо такова и вече даже не го чувствам като свое“.

Е, сигурното е, че когато те засвирят в Бургас догодина, българската публика ще възприеме тези песни като неделима част от същността на Arctic Monkeys и като нещо, на което само те са способни. Следващото лято просто няма как да дойде достатъчно бързо.