Как Джоузеф Пулицър спаси Статуята на свободата

Трудно е да си представим как би изглеждал Ню Йорк без Статуята на свободата. И все пак преди повече от век е имало момент, в който лейди Либърти за малко да се озове във Филаделфия или Сан Франциско. Фактът, че тя все още държи факела си на Острова на свободата в пристанището на Ню Йорк, се дължи единствено на американския народ – макар че призивът за действие идва от Джоузеф Пулицър, унгарски имигрант, който идва в САЩ без пари и се превръща в един от най-успешните вестникари в страната.

Хромолитография на Пулицър, насложена върху композиция от негови вестници

Името на Пулицър се свързва с много неща: със сензационния стил на отразяване на новини, който понякога се използва в неговия вестник, наречен „жълта журналистика“; с ожесточеното съперничество, което има с Уилям Рандолф Хърст, друг вестникарски магнат; и разбира се, с наградата „Пулицър“, която Пулицър учредява чрез дарение в завещанието си.

Той също така вярва, че печатните медии могат да се използват за въздействие върху хората с цел подобряване на обществото. Може би най-добрият пример за тази „журналистика на действието“, както я нарича неговият съперник Хърст, е начинът, по който Пулицър се отнася към новината, че Статуята на свободата е застрашена.

През 1885 г. статуята е изпратена в Америка като подарък от Франция. Тя е предназначена да бъде символ на американската свобода и демокрация, както и знак за връзката, създадена между двете страни-съюзнички по време на Американската революция. Франция платща цялата сума за статуята и е нужен само от пиедестал, на който да бъде поставена. Америка поема проектирането и изграждането на пиедестала, който е на стойност около 250 000 щатски долара (около 6,5 млн. щатски долара днес).

Американският Комитет по Статуята на свободата, който е натоварен със задачата да събере средства за изграждането на монумента, успява да събере малко повече от половината; както щатът Ню Йорк, така и Конгресът отказват да покрият останалата част от сумата. Така парчетата на Лейди Либърти се озовават в склад и в един момент комитетът заплашва да я изпрати обратно във Франция, ако не получи необходимите пари.

Това се случва преди появата на американската филантропия, която започва по времето, когато Андрю Карнеги публикува през 1889 г. своето „Евангелие на богатството“ – текст, в който призовава други милионери от Златната епоха да раздадат част от парите си за общото благо. Така че, ако комитетът е искал да получи пари за своя пиедестал, е трябвало да ги получи от обикновените граждани. Комитетът отправя публични призиви в цялата страна за дарения на „всякаква сума, колкото и да е голяма и колкото и да е малка“. В замяна на вноската си във фонда за статуята дарителите получават обещание да получат илюстрован сертификат.

Но се оказва трудно да се убедят американците извън Ню Йорк да отворят джоба си. Както казва един индианец, паметникът се възприема като „нюйоркска работа“, а не като „национално дело“. Друг човек се пита защо комитетът се опитва да накара „хората от Чикаго и Кънектикът… да платят разходите, които тези от Ню Йорк явно искат да избегнат“, според вестникарските публикации.

Няколко града предлагат да платят за постамента в замяна на изключителното право да издигнат статуята на тяхна територия. В статия, публикувана от „Филаделфия прес“, се казва, че градът би приветствал статуята в своя парк „Феърмаунт“. В Сан Франциско заявяват, че Лейди Либърти би изглеждала прекрасно пред пролива Голдън Гейт (мостът, който щеше да носи името на пролива, все още не е построен). Бостън и Балтимор също правят предложения за статуята.

Тогава се намесва Пулицър. Той спонсорира малки акции за набиране на средства, които включват боксови мачове, театрални постановки, художествени изложби и продажба на миниатюрни статуи на свободата, и публикува множество редакционни статии във вестника си „Ню Йорк Уърлд“ (по-късно съкратен на „Уърлд“) в опит да събере симпатии към съдбата на монумента.

В най-известната си редакционна статия Пулицър пише: „Трябва да съберем пари! „Уърлд“ е вестникът на народа и сега той призовава народа да излезе напред и да събере парите.“

По-нататък той добавя:

250 000 долара, които струва изработването на статуята, са платени от френския народ – от работниците, търговците, продавачките, занаятчиите – от всички, независимо от класа или положение. Нека отговорим по същия начин. Нека не чакаме милионерите да ни дадат тези пари. Това не е подарък от милионерите на Франция за милионерите на Америка, а подарък от целия народ на Франция за целия народ на Америка.

Забележително е, че подходът му проработва. Пулицър получава малки дарения от 125 000 души, които възлизат на сумата от 102 000 долара (или приблизително 2,7 милиона долара днес). Парите са изпратени на Комитет по Статуята на свободата и бъдещето на монумента в Ню Йорк е осигурено.

В знак на благодарност Пулицър отпечатва имената на дарителите във вестника си, независимо дали са дали 10 цента или 1 долар. Този ранен експеримент в областта на груповото финансиране преди появата на интернет се оказва един от първите примери за това какво могат да постигнат обикновените хора без подкрепата на богатите.

Вестникът продължава да отпечатва новини за развитието на статуята и го прави по най-странния начин. „В редакционна статия след редакционна статия издателят говори за статуята, сякаш тя е човешко същество, а по време на откриването ѝ стига дотам, че я „интервюира“ за кметската кампания в Ню Йорк през 1886 г.“, пише Едуард Беренсън в книгата си „Статуята на свободата: Трансатлантическа история“ (Лейди Либърти избира като краен победител Абрам Хюит пред бъдещия президент на САЩ Теодор Рузвелт).

Статуята в крайна сметка се превръща в символ на Америка и американските ценности, които се простират далеч отвъд нюйоркското пристанище. И за американците могат да благодарят на Пулицър и неговата способност да убеждава.