„Ох, шери, дай да не комансираме“ за Труман Капоти
„- Рандолф – каза той – бил ли си някога млад, колкото мен?
А Рандолф отвърна:
– Никога не съм бил толкова стар.“
„Други гласове, други стаи“
Познаваме го предимно като автор на един от най-популярните американски романи и може би най-добрият криминален роман на всички времена – „Хладнокръвно“. Книгата, чието начало е дадено от кратко съобщение в сутрешната нюйоркска преса. Текстът се състои от 300 думи и в него се съобщава за убийството на фермерско семейство от щата Канзас. Четиримата са застреляни през нощта в къщата си. Капоти е заинтригуван от случая и решава да посети мястото. В пътуването, което слага началото на няколкогодишно разследване, го придружава Харпър Лий(тогава двамата все още са близки приятели). Резултатът от разследването е романът, публикуван в началото на 1966 г. Месеци по-късно Капоти организира известния и до днес черно-бял бал с маски и сбъдва една своя мечта.
Getty Images
Но Труман Капоти е много повече от „Хладнокръвно“. Той е „Закуска в Тифани“ – една новела, която по нищо не отстъпва на филма с участието на Одри Хепбърн. Той е „Музика за хамелеони“, която си остава брилянтен сборник с разкази, въпреки пикантните подробности за Мерилин Монро и Ерол Флин, за чието разкриване авторът е остро критикуван. Той е също така безброй други кратки разкази, които карат критиците и издателите още в самото начало да погледнат към него. В този момент думите от „Музика за хамелеони“: „Ох, шери, дай да не комансираме“ отекват в ума ни и у нас се надига желанието отново да хванем негова книга в ръка.
Да, Труман Капоти засега е останал в историята най-вече с „Хладнокръвно“. Причините за това са много. Но истината е, че за хората, запознати с творчеството му, всяка негова творба е една врата към нови открития и към душата на един творец, който до края на живота си се лута в лабиринта на собствените си желания и мисли.
Getty Images
Самият Капоти разделя творчеството си на два периода – преди „Закуска в Тиафни“ и след нея. Преди тази книга се срещаме с младия и „неопетнен“ Капоти. Онзи, който пише така, както малкото жилаво дете бяга. Знаеш, че един ден ще стане силен мъж и ще усвои нови техники, но дори така, в своята младост, то е достатъчно добро. Това е онзи Капоти, който позира за скандалната снимка на гърба на първото издание на „Други гласове, други стаи“ и се забавлява от възмущението, което предизвиква в тогавашните арт среди. След „Закуска в Тифани“ се появява новият Капоти – по-зрял и по-изчистен, пораснал. Отново гениален, но момчето от „Други гласове, други стаи“ вече очевидно е пораснал мъж, който интервюира жителите на малкото градче и души наоколо, докато му се подиграват и го гледат изпод вежди заради пискливия му глас.
Има нещо очарователно и мило, на границата със сълзливото (но приятно сълзливото, правим уговорката!!!) в първия роман на Капоти, който си остава един от най-добрите му. Книгата разказва историята на едно младо момче, което утре ще бъде залято от вълната на тийнейджърството. Майката на 13-годишния Джоуел Нокс умира и той се мести да живее при баща си в Мисисипи. Там се запознава с Айдабел – момиче с лунички, червена коса и буен нрав и двамата стават неразделни приятели. Текстът рисува една мрачна и плашеща картина на нещо неясно, но присъстващо. В този пейзаж се появява Рандолф със своята крайна ексцентричност, халати от ефирни материи и травестия. Не можеш, просто не можеш да не изпиташ любопитство към източника на всичко това – самият Капоти. Книгата е полу-автобиографична. Ценна е не за това, че отразява събития от живота на момчето от Ню Орлиънс, а заради това, че в нея е заложен целия потенциал на един от най-великите писатели на американската литература. Потенциал, който във времето ще бъде обогатен, за да достигне своя връх през 1966 г. Разбираемо е, защо първият му роман предизвиква фурор с публикуването си през 1948 г. Ценна е защото маркира пътя на твореца.
Getty Images
На 25 август 1984 г. Труман Капоти умира. „Хладнокръвно“ е последният му завършен роман. Години след него е издаден „Сбъднати мечти“. Капоти остава бохем до последно. Рязък, краен, обижда себе си, обижда другите, гласът му дразни, но това е глас, който не можеш да чуеш само веднъж. Това е чарът на дребния на ръст и женствен писател.
А в дни като днешния е най-добре отново да се върнем към някоя от неговите истории и да чуем как дебела чернокожа южнячка крещи: „Ох, шери, дай да не комансираме“!
