Неделя сутрин ли?

Има дни, в които часовникът е навит за 07:30, но едно 2-годишно просто е решило да стане по-рано в почивния за всички освен за неговата майка ден. В 6 часа сутринта с жизнерадостно топуркащи боси крака и бързи стъпки същият този малчуган върши по-добра работа от всеки дразнещ будилник на света.

Неделя сутрин е. И да – 07:30, защото една майка трябва да отиде на работа.

„Почивам си, когато съм на работа“ ми бе казала една съседка с два броя ранобудници. В неделя сутрин я разбирам добре.

06:30. Какво пък толкова, ще имам повече време за себе си след като нахраня енергичното малко съкровище, което вече с широка усмивка рови в саксията в хола, ръси самоотвержено с почвата из цялата стая, тъпче върху нея и я смесва с остатъци от скрити под леглото и на други „тайни места“ бисквити. След което се качва с кални крачета обратно върху чистите чаршафи. С два финта съботната хигиенизация на хола е елиминирана.

07:00 Внезапно заниманието от градинско-битово естество омръзва. Едва на 2 години моят син е с традиции и табиети, когато става въпрос за неделя сутрин. Чаша сок или истеричен рев са двата ми варианта. Така че нека бъде сока, докато успея по някакъв начин да събера странната кално-прахообразна смес от стъпкана почва, бисквити и листа по изчистения в събота полунощ под. О, да – трябваше да се досетя, че както ти тръгне деня – така ще продължи. Все пак приключих с чистенето към 1 през нощта.

07:30. Докато алармата звъни настойчиво, аз не мога да си открия телефона. Стъпвам в лепкава локва насред хола – сок. Някак успявам да изключа дразнещата аларма, докато чистя пода и същевременно наставлявам малчугана да не вади всичко възможно от бюфета. Следва трясък, бодър смях и моята вкаменена физиономия. Не и гръцко парти. Малчуганът упорито вярва, че счупеното носи щастие, докато троши чаша за кафе в плочките на пода. И да – това му донася банан и детска телевизия, която да ми осигури няколко свободни минути, за да оправя кашата. Каква неделя сутрин само…

08:00 Още не съм влязла в банята. Събирам играчки от 15 минути с възможно най-шумни движения и провиснало 18-килограмово същество на десния крак. Но в главата ми се заражда пъклен план. Имам цел и един татко, който спи непробудно въпреки фиестата на сина му в хола. Опитите да го събудя са вече час неуспешни. След няколко „след малко“ и „още пет минути“ решавам да пусна тайното си оръжие от детското столче директно в леглото на таткото. Надявам се с разсънването му да мога да си осигуря нещо като почти свободно време, за да се приготвя да изляза от дома. Казвам почти свободно време, защото моментите ми в банята ще бъдат прекъсвани с въпроси от типа: „Къде е ножът за хляб“, „Нямаме мляко, как да направя кафе?“ и „Синът ти не иска да закусва“. Излизам от банята с шампоан по косата и сапун по цялото тяло от бързане. Скоквам в дрехите в рамките на няколко секунди и се появявам като разпоредител в кухнята.

08:15 Пред погледа ми се открива ужасяваща гледка. Синът ми цели с кус-кус из стаята, докато рови с лъжица и пръсти едновременно в чинията, а мачкането на зърната му доставя завидно удоволствие. Таткото пие кафе без мляко и се опитва да свърже уредбата, за да си пусне музика. Две препечени филийки прегарят „страстно“ в тостера, тъй като са нарязани прекалено тънко. Яйцеварката пищи пронизително и ме кара да погледна към часовника. Имам по-малко от 45 минути да стигна до офиса.

08:35 Детето е облечено, след борба като с октопод. Играчките са прибрани по местата за кратък период от време. Започва се най-сложната част – търсенето на ключовете и телефона ми, който е изчезнал безследно. Звъня, но не чувам мелодия от никъде. Ключове не се виждат никъде, но затова забелязвам електриково зелен маркер по паркета на пода. В средата на стаята – кремът ми за ръце – отворен…. някой е закусвал… Обръщам се и бяла физиономия като на мим се смее самодоволно, качена на най-високото място в стаята. Застрашително поклащайки се към ръба двегодишният беладжия пляска с ръце и се хили. Преобличане – втори път. Телефонът ми все още се издирва. В мивката плува дистанционното от телевизора.

09:00 Още не съм се облякла напълно. През това време таткото се наслаждава на новата си компилация за колата и закусва. Гледа с лежерна почуда на еклектичните ми движения и физиономии. Синчето е успокоено и чака пред вратата, блъскайки с юмрук по нея, обещаната разходка. Същевременно размята в ръцете си огромна ножица, неясно откъде докопана. Следва изтръгването й от упоритите му ръчички, придружено с майчинска плеада от молби и обещания. Всичко приключва с връчването на втори банан в името на тишината и покоя. Отправям се към хладилника за студена вода – на най-ниския рафт се мъдри мобилния ми.

09:15 Трябваше вече да съм на работа. Но чакам в коридора от 5 минути и отговарям на викторина от въпроси. „Да си ми виждала синята тениска?“, „Знаеш ли къде са ми документите?“, „Виждала ли си ми ключовете? А тези за колата“, „Няма ми я раницата“. Настъпил е най-тегавият момент – излизането от дома. Въоръжени с детка балансьорка, два броя раници, вода за из път, лакомства за по-късно, се отправяме към колата. „Забравих си слънчевите очила“. Още 5 минути пред асансьора и денят започва.

09.30 Натоварени и обезопасени с колани се отправяме към работното ми място. Синчето пее с все сила на задната седалка. Започва „любимият ми момент“ – миг адреналин и динамично шофиране, което трябва да ме ободри най-вероятно. Препасана с колан и поглед, вперен в километража и пътните знаци, се опитвам да убедя таткото да намали, докато устните ми пресъхват.

Неделя сутрин малко преди 10:00 съм на ръба на нервния срив от бързане, но все пак идва по-хубавото – времето прекарано в офиса.

09:45 Слизам омаломощена пред работното място. Днес съм дежурна поради отпускарите. Чакат ме около 8 часа зад бюрото и много, много работа по случай началото на новата седмица. А след това „купонът“ продължава у дома. Мъжът ми ме гледа спокойно с усмивка и се насочва към близкия парк с детето.

Какво пък… неделя сутрин е…