Si Dolce é il Tormento
Людмил Фотев ни разказва за своите преживявания на Световната среща на бирата в Мюлуз, това е само първият от поредицата разкази, които ще ви представим.
Si Dolce é il Tormento. Опитвам се да дремя в претъпкания презадушен нощен влак до Белград, откъдето е директният ми полет до Мюлуз – втората европейска столица на Mondial de la Biėre, най-голямата дегустационна среща в света на бирата с вече двайсеt годишна история в родния си Монреал. Случайно или не, още преди да открия непреходните прелести на белгийската класика – трапистките бири – вече бях в час с настъпващата мода на микро пивоварството в Северна Америка, да не говорим, че впоследствие се оказа, че съм срещнал единия от първите й „гласове” – Робер Шарлебоа, певец, решил след турнетата си на Франкофоли (най-вече белгийските им издания, не българските в Благоевград все пак) да пренесе традициите на истинската бира на континента на лайтовете.
Кое ли творческо начало не се е уповавало на опит за пресъздаване и доразвиване на изучаваните в консерваториите теории и съпътстващите ги практики? В слушалките ми случайно е Si Dolce é il Tormento от албума Metamorfosi на италианския тромпетист Паоло Фрезу. Писаното преди три века звучи неистово с инструментите и гения на акомпаниращите го сайдмени, като единият от тях, китаристът Нюен Ли също съм имал честта да бъде гост на Джаzz+ и да си говорим за възможните и невъзможните метаморфози. Голямата ми въпросителна в случая е дали ще ми стигне времето (и средствата, въпреки надлежната и надеждната акредитация) да открия завладяващи метаморфози в езика на бирата, който се бях опитал да събера в едноименната книга, видяла бял свят преди 4 години. Сега книгата е някъде под главата ми, унасям се в сладкото мъчение на пътя и като се събуждам, вече съм в Белград. Правя ритуална снимка на брега на Сава срещу катедралата с местното Мерак с многозначителен етикет (Х харесвания за броени минути – уайфито в белградските паркове е почти като в софийските) и пресичам в посока старите ми познайници от Black Turtle.
Първата микропивоварна в града, задмината от успеха си изнася продукцията в посока Нови Сад, а пъбовете от едноименната верига са вече пет + една кафана, отворена до зори (в случай, че много ми закъснее обратният полет). С приятеля Влада се наслаждаваме на белгийското монашеско и коментираме отличния баланс, съобразен с местните вкусове, а именно по-малката сладост и идеята опушеност, Влада се опитва да чете на български заглавия от книгата ми, аз се опитвам да снимам в полумрака, откъдето с шепа подаръци – колекционерска рядкост и радост изплува повелителят на черните нинджи, Делян. Определено е доволен от развитието на вкусовете в последните пет години – предлага две-три постоянни „заглавия” и още толкова сезонни, като не спестява и самокритиката: няма как в едно и също място да има отворени повече от 6 кега (това е капацитетът на помпата му), от останалите кранове би трябвало да текат комерсиални пилзове. Забелязвам, че цените при него са почти софийски (около шест лева литъра) без разлика дали е от неговите, или от „купешките” брендове. Честно казано не видях някой да посяга към последните и си казах, че стратегията му е прекалено прозрачна и сигурно има някаква уловка, от рода на „две германии, две системи, един народ” (за тези, които си спомнят). Изборът е въпрос и на вкус, и на информираност. А да си независим значи и много по-лесно да тестваш и при успех да налагаш новите си идеи, било и в пивоварството.
В Мюлуз не откривам външни признаци, че се открива световно дегустационно изложение, експо-центърът естествено е в покрайнините, между трамвайното депо и „мястото за посрещане на пътуващи хора” както евфемистично се наричат общинските биваци за джипси-караваните.
Не съм сигурен дали това не ми влияе вече в прес-залата (също и вип-пространство) да не потърся някоя от бирите на т.н. gypsy brewers (странстващи пивовари) – тенденция, споменавана само бегло в някои от писанията ми по бирена тема. Идеята е те да гостуват със собствени рецепти на места, където имат интерес към експерименти или с неусвоени производствени възможности. Някои от тях като бившия датски учител Mikkel Borg Bjergsø вече са световни знаменитости със собствени барове в Копенхаген и Сан Франсиско, където единствено може да се дегустират около двестата му бири, варени с негово участие в няколко отлични белгийски и американски микропивоварни, като освен тях, има и истински бутикови серии ексклузивно за двата датски ресторанта със звезди Мишлен (Нома и Киин Киин). Съдбата е решила да ми бъде поднесена дегустационна чаша DeCicco Imperial Biscotti Break броени мигове след отварянето на едно от петте кегчета, произведени за едноименната нюйоркска гурме-верига от Evil Twin Brewing – датската микропивоварна на брата на Микел, Jeppe Jarnit-Bjergsø. Всъщност, чашите са три с три различни творения, представени на Мондиала от наистина революционния екип на Седрик Льомарки и biere-revolution.com. Започнах с уж лекичкия хипстър ейл (5,3%), отлежавал само 4 месеца в бурета от бяло вино и с последващ драй хопинг с ароматните и кой от кой по-знакови за търсачите на характерни хмелни иновации сортове ситра (един от пионерите и почти фаворит), съмит (възможно най-опозиционния спрямо цитра – прекомерната му доза гарантира чеснови нотки) и най-вече каскейд, определящи за свежата плодова атака и дългия финал на измамно сладкото тяло с едва забележим винен привкус. Последва специално сварената за салона Révolution au Paradis (майстор Маржори Жакоби).
Още по-неусетна откъм сила (4,8%), но задържаща мига на разходката около небцето и безспорно заслужаваща единия от десетте златни медала в конкурсната програма. И задължителен отскок към DeCicco Imperial Biscotti Break – извън конкурса, границите и определенията в специалния й вариант за Мондиала, включващ отлично съчетани леко запечени италиански лешници и щипки лют пипер, правещ финала особено горещ (може би сте разчели правилно снимката, където 11,5 е алкохолно съдържание, а не процент сухо вещество, в случая около 20). Бира, след която дори и да пишеш за нея, просто трябва да спреш и да си поемеш дъх. Si Dolce é il Tormento.
Следва продължение
