Северна Корея вижда себе си като бъдещ дракон
Водачите на Корейската народнодемократична република често се силят да приличат на своя карикатурен образ. Както при последните чистки в Корейската трудова партия или миналогодишния ядрен опит. Ала зад тези зрелищни акции се очертава една нова икономическа картина. Дали ще е задълго?
За сетен път Корейската народнодемократична република (КНДР) зае централно място в международните новини. Арестът през декември 2013 г. на Чан Сон Тек (съпруг на лелята на ръководителя Ким Чен Ун) по време на заседание на Политбюро, а след това процесът срещу него и екзекутирането му – всичко това само за четири дни – предизвикаха сензация. Роденият през 1946 г. и относително млад по местните критерии Чан Сон Тек често бе смятан за втория човек на режима. Според местния печат той извършвал „заговорническа дейност“. Характерът на престъплението, в което бе обвинен, така и не бе уточнено, което подхрани подозрението, че става дума за политическа присъда. Някои западни коментатори го описаха като неверен съпруг, други пък информираха, че бил разкъсан жив от изгладнели кучета… Специалистът по Северна Корея Брус Къмингс с право казва, че КНДР подлудява онези, които се занимават с нея.
Това изключително експедитивно и зрелищно правосъдие – кадри от ареста бяха показани по телевизията – би могло да наведе на мисълта, че нищо не е помръднало в севернокорейския съдебен апарат. Но макар адвокатът да продължава да заклеймява собствените си подзащитни и обикновено да благодари на съда за произнесената присъда, изглежда, че там вече не хвърлят в затвора без процес. През октомври 2013 г. много съдилища бяха „в ремонт“, т.е. в очакване да бъде пренаписано правото. Още по-показателно е несъмнено затварянето на два от шестте най-големи лагера за интерниране, за което съобщи южнокорейската агенция „Йонхап“.
Противно на закостенелите представи, режимът не е блок от гранит. По-правилно е да се говори за „монолитна поликрация“ – грубоват израз, който обозначава разлагането на държавата, неуспяла да изхрани населението си по време на кризата от 90-те години, запазването на военната машина, появата на еднолични предприемачи и на специални икономически зони, както и наличието на конфликти между държавните органи.
Разпадането на държавата не означава, че тя загива. Става дума по-скоро за упадък на държавната власт, като се започне от органите, които бяха натоварени да разпределят продоволствието за 60% от населението във времето на икономическа криза и глад. Наричан на местна почва „трудният поход“, гладът продължи от 1995 до 1997 г. Според различните оценки между 3 и 10% от населението е загинало през този период. Близо петдесет години след като бе установена, властта, доколкото наистина е била народна преди това, доказа неспособността си да отговори на елементарните нужди на народа.
Разбира се, тя може да изтъкне „американската агресия“, т.е. ембаргото, затегнато още повече, след като миналата година Северна Корея изстреля няколко ракети. Последствията са реални – дори Китай, единственият съюзник на Пхенян, публикува през октомври 2013 г. стотина страници със стоки, забранени за износ в Северна Корея. След няколко дни във вечерната си международна емисия в неделя севернокорейската телевизия Мансуде ТВ, която е много популярна, излъчи канадски документален филм за стоките менте, най-вече китайски…
Тези разяснителни прийоми на средствата за информация, върху които държавата има монопол, пораждат скептицизъм у населението. То възприема „трудния поход“ като война: глад, липса на обществени услуги, повсеместна контрабанда. Във всички райони, засегнати от мизерията, и преди всичко в източната част на страната, хората мислеха само как да оцелеят. Ресурсите бяха разграбвани и продавани под всевъзможни форми – от контрабандата до свободния пазар. Заводите един след друг затваряха врати поради липса на енергия и бяха демонтирани, обществените сгради – съборени, а металите от тях – разменени срещу храна в Китай.
Присъствието на държавата бе отслабено, включително по отношение на полицията. Много бежанци свидетелстват, че броят на осъдените да излежават присъда в лагер заради трафик или опит за нелегално преминаване на границата е намалял. Един ден несъмнено ще стане ясно какво наистина се е случило и по-специално как традиционни структури са се възродили, за да заменят отсъстващата държава.
Признак на слабост или сила?
МЕЖДУВРЕМЕННО по телевизионните екрани се появяват кадри от този период на спрени заводи, жилища без електричество, пустеещи ниви и сняг. Както във филмите за войната. Това наистина бе война, казва телевизията, което поражда заключението, че е имало враг, но положението вече се подобрява.
Как тогава да обясним факта, че на режима му се наложи да арестува и ликвидира един от най-изтъкнатите си членове? Това признак на сила ли е или на слабост? За да се разбере каква борба бушува по върховете, първо трябва да се зачеркне клишето за противопоставяне между консерватори и реформатори, тъй като всички са „реформатори“. И наистина, дори най-затъпелият бюрократ знае, че официалните речи вече нямат никакво въздействие. В резултат на „трудния поход“ вече никой не обръща внимание на пропагандните призиви. Никой не вярва, че ще настъпят по-добри времена. Вярно е, че все още действа непрекъснато активираната националистическа реторика, която припомня, че на Север няма чужди войски, докато на Юг има американски батальони, или дърпа струната на страдалчеството (всички истории на Корея, и на Север, и на Юг, представят страната като жертва на чужди агресии). Но това вече не е достатъчно, за да се раздвижи населението. Затова е необходимо магазините да са добре снабдени.
Конфликтите в ръководството са за това кой да управлява развитието на страната, а не за контрола на властовия апарат. Ким Ир Сен беше „бащата на отечеството“, неговият син Ким Чен Ир олицетвори реформата. Внукът Ким Чен Ун може да се опре само на приемствеността, тъй като легитимността му идва от нея. Но за да са трайни, икономическите му успехи не могат да се основават само на по-доброто разпределение на стоките.
Извънредно трудно е да се обясни икономическото съживяване, когато човек се връща от КНДР. Всеки е запечатал в съзнанието си апокалиптичните кадри на глада, макар впоследствие положението да се подобри постепенно. През последните месеци всичко се ускори. Щандовете на магазините се изпълниха със стоки, има отново електричество. Високите сгради в периферията на града, които миналата година тънеха в мрак, сега са осветени. Властта даде тласък на предприемачеството на всички нива. По-рано тя реорганизира селото, като намали размера на производствените стопанства до семейни ферми. Операцията за съживяване на производството бе успешна. В същото време обяви за неприкосновени икономическите и финансовите интереси на армията (един милион души), но се отказа от прословутия принцип „най-напред армията“ – официален лозунг, който даваше приоритет на огромните разходи в тази област. Военните запазват привилегиите си, но се задължават да бъдат неутрални към новата политика.
Следователно конфликтът е между реформаторите по китайски образец (пазар плюс една партия) и привържениците на партията-държава по стария образец. Първите залагат на потреблението – магазините на Пхенян са пълни, всички жители на градовете търгуват, бизнесът процъфтява по китайската граница, трите специални икономически зони са във възход. Колкото до оцелелите привърженици на партията-държава, загубили напълно авторитета си заради глада, те не се противопоставят непременно на реформите, а на всяко начинание, което би ги лишило от власт. Ким е в по-добра позиция, но нещата са едва в началото. Засега предприемачеството няма никаква законова основа. Това е като игра без предпазна мрежа.
Ким имитира баща си, който не изхвърли старата гвардия, но в същото време я дублира с млади кадри, истински специалисти, назначавани в нови, малки „министерства дубльори“. Те подпомагат официалните, които явно не се справят, например в селскостопанския сектор. Такъв е случаят с министерството по „опазване“ на земите и горите – ново наименование, с което сякаш официално се признава необходимостта да се… опазва.
В този контекст какъв би могъл да бъде смисълът на елиминирането на Чан Сон Тек? Прекалено прокитайски настроен ли е бил? Стар навик на режима е да се опира на една тенденция, за да я противопостави на друга, а после да я ликвидира. Прекомерната зависимост от трета страна представлява политическа заплаха, тъй като националната независимост си остава почти единствената все още действаща идеологическа спойка.
Във всеки случай икономическият обмен с Китай нараства с гигантски темпове. През 2011 г. той отбеляза ръст от 62,5% и достигна 5,63 милиарда долара. През август 2013 г., по време на посещение на… Чан Сон Тек, китайският зам.-министър на търговията Чън Цзян прикани предприятията да инвестират в Северна Корея. Междувременно непрекъснато расте списъкът на големите икономически партньори – от Индия до Египет, от Индонезия до Тайланд. Южна Корея продължава да бъде вторият доставчик и клиент чрез специалната икономическа зона Кесън – макар тя да бе затворена от април до септември по решение на Ким. Търговският обмен между двете Кореи, който отбеляза спад от 10%, възлизаше на 1,71 милиарда долара през 2013 г. Южнокорейските индустриалци желаят да сключват споразумения със Севера.
Можем да сме оптимисти относно изгледите за отваряне към света. Всяко връщане назад не само ще навреди на интересите на китайците, които са главните инвеститори, но и ще се сблъска със съпротивата на населението. Режимът изигра всичките си карти, остава му само картата на потреблението.
Кои са оръжията му? Енергийното обновление. По време на кризата остарялата земеделска политика и обезлесяването доведоха до тежки наводнения, които разрушиха мини и пътища, основата на икономическото богатство на Севера – което до 1975 г. изпреварваше това на Юга. Помощта на Пекин (съвсем не безкористна) даде възможност в голяма степен да се разреши този проблем, макар и да не мина без трудности. Китайските инженери, работещи там, ни обясниха, че изпомпването на водата от мините изисква време и много пари и че мините са били експлоатирани с остарели съоръжения. Благодарение на различни бартерни сделки или междудържавна помощ (Китай, Южна Корея и Япония) бяха направени нови сондажи, преди всичко за петрол на югозапад от Синъйчжу, точно срещу Китай, и бяха построени много микроязовири. Когато лети от Пхенян към Шънян в Китай, човек придобива представа за мащабите на строителството. Така Северна Корея възстанови положението в енергийната област, което бе много важно. Тя обаче още не е възстановила промишлеността си. За това ще са необходими далеч по-големи капитали.
В супермаркетите има всичко
ВТОРОТО оръжие на властите е реформата на земеделието. Според неправителствени организации най-трудното е свършено. Тези организации обаче силно се затрудняват да обяснят на международни институции, че трябва да спрат доставките на храни, тъй като има опасност да дестабилизират производството, и че е по-добре да установят сътрудничество като с развиваща се страна. Първата реформа, която отреди централно място на частните, а не на държавните пазари, е в ход. Кооперативите мастодонти вече не са на дневен ред.
Създаването на частни предприятия с наемна работна ръка може да се окаже малко по-труден етап, тъй като значителен брой трудещи се продължават да са заети в земеделието. Макар да е трудно да се посочат конкретни данни, може да се каже, че все още са необходими няколкостотин работници, докато във Франция за същата продукция е достатъчен един земеделец с техника. По време на гладния период и на големите наводнения цялото население, в това число и висшите служители, трябваше да участват във възстановяването на пътищата. Естествено без асфалт, наложи се дори в Пхенян да се събират пръснати отломки, да се разтопяват на огън и с тях да се запълват дупките с чукове или лопати. Това дава представа за мащабите на предизвикателството, което представлява днес повторната механизация.
Другата карта на властта е финансовото, а после и търговското отваряне. „Свободните пазари“, които съществуват от години, вече са част от пейзажа, макар все още да е строго забранено да се снимат най-институционализираните от тях, като пазара „Тонгил“ в Пхенян. Други структури вече ги изпревариха, но те не могат лесно да бъдат описани поради липса на официален или поне обществен статут.
Макар слабото място да си остава прехраната, преди всичко със свежи храни, в големите магазини на Пхенян може да се намери всичко: дрехи, гримове, електроника, мобилни телефони, велосипеди и т.н. Цените не са преграда хората да пазаруват активно. Това съвсем не са магазини, предназначени за номенклатурата, още повече че националната валута вече свободно се обменя и всеки притежател на чужда валута може да си купи вонове. Във всеки голям магазин, както и във всеки хотел, има обменно гише с плаващ курс. Това пречи да се развие черен пазар. Вярно е, че може да се видят петдесетгодишни жени да предлагат обмен на пари около свободните пазари. Целта им обаче е да се сдобият с валута, за да купят някои вносни или качествени стоки, а не да спекулират с курсовете. Отварят врати все повече луксозни бутици в нови сгради с ресторанти и сауна, обърнати към улицата. Всички валути са в обръщение.
Тези колективни магазини са публично-частна мъглявина. Вътре, както и на сергиите на улицата, е лесно да се ориентираш – когато стоките са качествени, най-често става дума за частна търговия. В повечето случаи структурите технически все още принадлежат на държавата, но това е, както го определя историкът и специалист по Северна Корея Андрей Ланков, „законова фикция“.
Желанието да се консумира, да се пазари, нуждата да се намери изход вършат останалото. В китайските погранични градове Дандун и Янцзи, разположени близо до двете големи специални икономически зони Хуангумпьон и Расон, се стичат много търговци от Северна Корея, търговията им е скромна, с човешко измерение, толкова колкото човек може сам да пренесе. Китайският град, както обикновено, много бързо се приспособява към това търсене, насърчавано от властите. В една пътническа агенция в Дандун ни увериха, че само тя организира до четири хиляди пътувания на китайци на година. Ясно е къде Пхенян намира част от капиталите, необходими за обновлението.
В Цзян, от китайската страна на границата, севернокорейци обясняват, че идват да работят по няколко седмици или няколко месеца, след което се връщат със спечеленото. Други граждани на Северна Корея пък са изпратени в Китай от държавата в рамките на мащабна програма, която им позволява да работят и живеят доста свободно. По-голямата част от заплатата им обаче отива за севернокорейските власти. Това са преди всичко дървосекачи и шивачки. Корейците са практикували тези занаяти в Манджурия и Сибир много преди да бъде създадена КНДР.
И докато страната показва определена икономическа динамика, сегашното ръководство е затруднено да даде юридическа форма на политиката си. Търговията с чуждестранните фирми се осъществява с конкретни сделки, на място, и няма никаква законова уредба, съответстваща на новата икономическа ситуация. Тъй като не е разработена реторика, която да замести съществуващата, налице е теоретично статукво. Снимането на свободните пазари е все така забранено… Единствено в специалните икономически зони има лавина от правилници и, ако се вярва на пресата в Китай, конфликтите с китайски предприятия са многобройни. Арбитраж обаче липсва.
Макар пълното подчинение спрямо Пекин (или поне населението го възприема по този начин) да е несъмнено пагубно за режима, тъпченето на място има същия ефект. През 2009 г. в отговор на кризата Пхенян се беше опитал да извърши една колкото дръзка, толкова и енергична финансова и данъчна реформа: радикална девалвация и конфискация на основната част от спестяванията, вложени в спестовните каси. Тези пари обективно не струваха нищо, тъй като по онова време не можеха да се заменят за стоки. Но властта, която не се беше огънала при много по-тежки кризи, този път се поколеба пред съпротивата на градската средна класа. За няколко дни реформата бе изоставена. Заедно с нея – и инициаторът ѝ (но без екипа му).
Така че Ким отлично знае какво искат и какво не искат средните съсловия, представляващи между 20 и 25% от населението, тоест служителите, жителите на големите градове и работниците, които имат връзка с чужбина. Ким е решил да въплъти желанията им. Облечен като баща си, сресан като дядо си, но придружаван от фотогенична съпруга (традиция и модерност…), той непрекъснато открива нови обекти или услуги.
Младият водач, чист продукт на системата, до голяма степен непознат, преди да вземе властта, засега се радва на определена популярност. За да добие човек представа за това, е достатъчно да седне в някое кафене на Пхенян в понеделник. Докато главните събития от живота на Ким се редуват на един от многобройните публични телевизори, атмосферата малко по малко се успокоява и погледите се обръщат към екрана. Предаването продължава четиридесет и пет минути, през които вождът открива или инспектира един след друг своите големи обекти.
Пред погледа на всички столицата се изпълва със сгради, жилища, развлекателни паркове, плувни басейни и болници. Ако човек посети в неделя някой от тези паркове или басейни с огромни водни пързалки, може много да научи. Ще види автобуси, пълни със селяни, излезли на еднодневна разходка. Тя е организирана от съответното им предприятие и ще завърши с посещение на масовия спектакъл Ариранг.
Ще се превърне ли КНДР в следващия азиатски „малък дракон“? Технически е възможно, ако тази политическа линия се запази и ако бъде изградена една модерна държава. След чуждите интервенции през миналия век, японската колонизация, установяването на комунистическия режим и възстановяването след гражданската война севернокорейците за пети път изживяват икономически скок. На тяхна страна е опитът. Изправени са обаче пред безпрецедентно идеологическо и юридическо (а не само икономическо) предизвикателство.
Патрик Морюс, LE MONDE DIPLOMATIQUE
