Просто Мария (Битие без самоличност)

От Евелина Иванова

Тя се скита из идеалния център на София. Квадратът, заключил между ъглите си открития книжен пазар на площад „Славейков”, Народния театър „Иван Вазов”, един хотел и няколко министерски сгради. Мястото е едновременно закътано и оживено, но причината да го обхожда по няколко пъти на ден е по-скоро лична. Нейният ход е назад във времето, към спомените й за един „нормален” живот, когато е била чиновник в администрацията. Тогава е имала работа, заплата, дом, ежедневие с малко неизвестни… После настъпила повратната 2000-на година.

– Вас търся – обръщам се към дребната жена, седнала на тясната дървена пейка срещу Гранд хотел София.

– Мен. А защо?

– Споменаха ми за вас. За това, че сте тиха и ненатрапчива. Прииска ми се да си поговорим.

Без да каже нищо, тя изтиква претъпканите с покъщнина найлонови торби и двете успяваме да се сместим на крайъгълната пейка. Запалвам цигара, предлагам и на нея. Тя приема и ми поднася огънче. Бавно затъква зад ухото си падналия на челото й кичур коса и се вглежда в минаващите хора. Преди повече от 13 години и тя е била като тях, редовен минувач, дипломиран икономист и счетоводител в едно от административните здания в близост до настоящето си наколно жилище – пейката срещу Гранда.

– Добре си вършех работата и законите ги познавах, даже в конкурс участвах. Но не го спечелих. Спечелих уволнение.

Ей така, без предизвестие и без социално осигуряване – защото през 2000-та година Законът е бил друг и е позволял освобождаването на хора без усложнения за работодателя. И понеже гадостите се движат в компания, скоро след това изгубва и апартамента си. Един ден непознати нови обитатели на блока, просто не я пускат във входа, дори й нанасят „сръчен ритник на изпроводяк”. Така става клошарка по неволя и скитница на пълен работен ден.

– Как всъщност е името ви? – въпросът ми прозвучава някак от упор, почти неудобен.

– Мария.

– Просто Мария?

– Просто Мария.

Да. Анонимността е изконното право на всеки бездомник. Да си никой на улицата е удобство – за пред тебе си, за пред другите… Мария няма документ за самоличност. Откраднали са й го преди три месеца. Това обаче не я притеснява, а и полицаите не я закачат, от години са спрели да я забелязват. Съжалява само за паспортната си снимка, на нея е изглеждала много различна – хубава и с червено сако.

– Преди бях суетна, вече не съм. В един момент разбрах, че няма как да сключа сделка със сетивата си.

Всъщност Мария е спретната за оскъдните си възможности – кафяв панталон, червен пуловер, бежово палто и черни, окъсани маратонки без връзки. Дрехите й са вехти, но не и мърляви. Поглеждам към черното лъскаво нещо, което стърчи от джоба на палтото й.

-Няма пълнител и не пише, но е красива. – Мария услужливо изважда черната писалка от джоба си. – Писалките винаги са ми били слабост. Тази ми е подарък.

– Не си я изпросила?

– Не.

– Трудно ли ти беше да започнеш да искаш милостиня от случайни минувачи?

– Не особено. Гладът победи.

Казва, че се намират и щедри минувачи. Някакво момче й оставило 20 лева. Купила си храна, кафе, меденка с шоколад, една кука за плетене и кълбо прежда – плетенето й е хоби, както и това да седи пред витрините на новите художествени галерии и да гледа цветните предмети вътре. Твърди, че не е част от клошарски картел, защото е „вълк единак”, не общува с другите скитници, няма приятели, нито семейство.

– Мислех да вляза в бизнеса с вторични суровини, но се оказа, че за там трябва някой да ме препоръча. Бих се наела да чистя в някой хотел срещу храна и квартира, но и за това трябват препоръки.

Явно в слабо уредена страна като нашата, икономиката на връзките и познанствата властва и на улицата. Клошарите с бъдеще познават влиятелни бездомници, които ги внедряват в бизнеса за санитарни услуги или вторични суровини. За онези, които странят от неформалните клошарски синдикати, бъдещето е неясно, дори мрачно.

– Понякога ме е страх. – признава Мария. – Но се опитвам да не мисля за страха. Надявам се всичко скоро да свърши. Да си намеря работа, дом. Вярвам, че ще свърши…

Странен е този позитивизъм на човек с 13-годишен стаж на бездомник. На жена с изгубена самоличност, за която крайгълъните пейки на централна София са единствената битова константа. А може би усмивката и убедеността в по-хубавото утре са заучени техники на оцеляването. Може би Мария действително е загубила самоличността си и се е превърнала в жена с автоматизирани емоции и мисли. Може би животът на молещ за милостиня човек я е преобразил в клише – това на маргинал, който живее ден за ден, проси милостиня и уж вярва в промяната към по-добро.

На изпроводяк й давам някой лев – да си купи нова кука за плетене, че предишната й я откраднали. И да се почерпи с една меденка – от тези най-сладките, с повечето шоколад …

Пейката пред Гранд хотел София е обичайна спирка за Мария, която предпочете да запази пълна анонимност и отказа да се снима.