Парадокс на шкембето
Скъпи читателю, ще започна с това, че самият аз не съм огромен почитател на шкембето, но в определени ситуации, при наличието на подходящи компания и настроение, се случва да изсипя 2/3 бурканче чеснов дресинг и още толкова люто в купа вряла чорба и да се отдам на момента. Толкова за мен и хранителните ми навици.
Нека Ви занимая с един особен парадокс, който ангажира мисълта ми от известно време насам. Условно му давам името „Парадокс на шкембето”. Но за да стигна до него, ще се наложи да започна от по-далеч.
Познавам немалко хора с огромни библиотеки в просторни, но уютни частни имоти в централните квартали на столицата ни или из други красиви български градове. Хора с музикален вкус и богата обща култура, потомствени интелектуалци. С тях бихте могли часове наред да коментирате теми като съвременно изкуство, международно положение, екологична криза и религия, без да се страхувате, че ще ви удавят в клишета и заучени от телевизора бързосмилаеми житейски постулати, които да ви изложат на риска да им повърнете в лицето след петата минута опит за нормален разговор.
Хора с таланти, с образование и с родители, които също имат образование. И таланти. Хора, които извършват полезни за обществото ни дела. Лекари, музиканти, творци, бохеми. Хора, които се смеят от сърце, умеят да пътуват и да се наслаждават на живота с неголям бюджет, въпреки че имат добри финансови възможности. Хора, които обожават природата, имат разнообразно ежедневие, спортуват, четат, грижат се за себе си.
С такива личности можеш спокойно да се появиш на прием във Военния клуб или на представление във Виенската опера. С такива хора можеш да идеш да окосиш на вилата, както и да седнеш да удариш две ракии в някоя квартална кръчма, където да отопите заедно парчета бял хляб в мазното на дъното на купа с люти чушки с чесън, лук и оцет.
Не е изключено да ги чуете да се оригват над шише непретенциозна обикновена българска бира в градинката до тях, обути в 15-годишни кожени кецове adidas от тия, дето не се късат никога и вече не се произвеждат. Облечени в домашни дрехи с лекета, докато прехвърлят крупни суми пари от едната си сметка в другата си онлайн с помощта на китайския си телефон с разбит панел и разхождат кучето си.
Ще чуете от тях истории за маса, в които те са били или върху, или под нея, или са я обръщали. Ще спорите с тях за политика, ще слушате историите им за пътешествия из Азия и Австралия.
Ще ядете с тях суши, каквото майсторски ще ви приготвят. Но и шкембе. Ще ви е мило. Ще ви е добре. Ще си приличате.
Съвсем не е задължително обаче, някога да срещнете тези хора. Даже твърде вероятно е това никога да не се случи. Особено ако често доброволно посещавате места като мола, където ще се натъкнете само на хора с обноски, които ядат суши.
Те може и да идват от семейства, в които никой никога не е слушал Queen, камо ли да спори дали „Бохемска рапсодия“ се доближава по сюжет до обективната история на Фреди Меркюри и компания. Бащите им са ги отгледали със сръбско и са мечтаели да ги задомят за някой международен шофьор или айде, добре – лекар, ама да е от шефовете по болниците. Че едната култура без пари можеш да си я туриш на…
Както и да е.
Отидете в който и да било мол и питайте който и да е произволен човек на ескалатора, облечен в нов черен анцуг за 300 лева, с айфон последен модел на изплащане и с прическа: „Яде ли шкембе?“ и „Ерик Клептън певец ли е?“. И на двата ви въпроса ще отговори с „не, не“ и ще подмине. След това ще седне на маса до някой стъклен балкон, който никога не е огряван от слънчева светлина и ще се чуди как да завърши финансово месеца без да се изкуши от най-новата процедура за лице и шия с кристали и изсушени лайна от лама в студиото за красота отсреща.
След това ще й/му донесат салата за 15 лева с маракуя и бурата, която тя/той ще снима за Instagram. След това ще отиде и ще си купи последната книга на Вената Райкова, защото чете литература и се развива личностно. След това ще даде 2 лева на клошар пред мола и ще се снима и с него. Пак за Instagram. Добър човек.
След това, описаното дотук ще се повтори още безкрайно много пъти в безкрайно много дни през следващите 15-20 години от този иначе къс човешки живот. Ако не умрем всички накуп преди това, разбира се. И през цялото това време този човек никога няма да пророни и една сълза за спасението на собствената си душа над вряла купа люто шкембе. Разбирате ли? Никога. Това наричам аз „Парадокс на шкембето”.
