Нова година? Че тя като старата.
Случвало ли ви се да лежите в леглото и да се напъвате да заспите? Нещо такова се случва за много хора, включително и за мен, на Нова година – забавление по задължение.
Нямам нищо против празника, дори искам да има повече нови години за всички. Проблемът е, че с времето Нова година стана като мексиканска вълна – весело е за 2 секунди, останалото е чакане. И на този 31 декември ще се случи, каквото се случва на всеки 31 декември.
Ставаш сутринта с тегавото квазипонеделнишко чувство, че днес имаш задължения. Тъгата по това, че Коледа свърши тъкмо е отшумяла. Тъкмо вчера-оня ден нещата са се поуспокоили и сега ново 20. Трябва да ходиш някъде, да си официално облечен и да чакаш 6 часа навън да стане Кабул за 5 минути. За пореден път. По принцип не звучи зле – пак казвам, тук никой не говори с лошо за празника. Става въпрос, че е скучно веселие. На практика празнуваме, че става утре. Празнуваме, че датата се сменя, а датата се сменя всеки ден. Когато имаш рожден ден, например, поне се случва нещо значимо за теб, нещо лично. На Нова година какво се случва – нищо. „Започва следващата“ – ами да, нали това казвам, датата се сменя само.
Друг аргумент е, че на това събитие, на това календарене, е мястото където да се замислиш какво си свършил през изминалите 365 дни. Тоест то е астрономическият ден за размисъл. А всички знаем какво правим с дните за размисъл. Игнорираме ги. Все пак, ако цяла година си действал без да мислиш, последното нещо, което ти трябва сега, е размисъл. Само да си разваляш празника.
Мисленето се игнорира и от тези, които правят новогодишните програми, но това съвсем не е осъдително. Добър виц за дядо Коледа излиза средно по веднъж на 3 години, а не можеш да напълниш час и половина само с един виц. Просто Криско няма достатъчно песни.
Най-много обичам, когато дойде време за ритуалното питане „Къде ще бъдеш на Нова година?“ Общо взето коледните и новогодишни празници започват с това питане и завършват с уплашения поглед на някое улично куче, когато слизаш до долу да купиш кафе сутринта на 1 януари към 14:30 – 15:00. Излизаш, а навън е само пиратки, бенгалски огньове, пръчки от заря и шишета. Тук-там някое зомби като теб се опитва да ходи. Влизаш в денонощния:
– Честита нова година!
– Какво да дам?
Казваш 5 кафета едното дълго, другото без захар, третото с корнфлейкс и мешана сол и поглеждаш в телевизора над хладилниците, където Юксел Кадриев се опитва да прочете „фойерверки на Батенберг“. Излизаш си след малко с един сервиз кафета, а на другия тротоар уплашено улично куче претичва подвило опашка. Честита нова година, кучо. Става ти мило и за първи път се усещаш, че всъщност не 31 декември е денят за мислене, а 1 януари. А въпросът не е „Какво правих цяла година?“ или „Какво направих вчера!“, а съвсем друг. Въпросът е „Как хем всички улични кучета са гладни, хем като се стопи снегът, тротоарът се пълни с боклуци!“
