Между „Нова Ялта“ или „Трета световна“
Владимир Пастухов, доктор на политическите науки и научен сътрудник в колежа „Сейнт Антъни“ на Оксфордския университет
Преди 70 г. лидерите на коалицията от победители, т.е. СССР /всъщност Русия/, САЩ и Великобритания се събраха в Крим, който днес се превърна в ябълката на раздора между Русия и Украйна, за да си поделят Европа достатъчно откровено, да не кажем – цинично. Едва ли това споразумение е било идеално от гледна точка на народите в Европа, чиято съдба беше решена в Ялта.
Но, в крайна сметка, всичко се оказа по-добро, отколкото можеше да се очаква – Европа преживя най-дългия период в своята история без големи войни и революционни сътресения. Паметник на тази тучна епоха в Западна Европа стана „държавата на всеобщо благоденствие“, а на изток – „развитият социализъм“. И едното, и другото могат да бъдат разглеждани като символи на „златния век“ на следвоенна Европа, въпреки че, естествено, този период като цяло не трябва да бъде определян като безоблачен и жителите на Източна Европа, дадени под наем на съветския режим, не без основание допускат, че споразумението от Ялта поставя основите на „сталинизацията“ на този обширен регион.
Впрочем, всичко продължи обикновено, и след 45 г. Източна Европа мирно и на практика без съпротива от страна на СССР отиде там, към където изначално се стремеше – в голяма Европа. Наричаме тази част от европейската история „кадифени революции“. Може да се предположи, че без Ялта тези революции щяха да бъдат по-груби. В историята „бързо“ не винаги означава „по-добро“…
Русия и Западът – основни противници
Прелиствайки старите си записки открих тезисите на своя лекция пред журналисти в посолството на Финландия в Москва от 1996 г. Това време беше на голямата дружба със САЩ, когато американските съветници бяха толкова желани гости в Москва, каквито днес са в Киев. Русия щедро разкриваше пред тях своите архиви, съдържащи не малко държавни тайни, и не само звъни, но и прекарва дни в посолството на САЩ – което, между другото, и много обществени и държавни деятели правеха с удоволствие, вероятно без да се опасяват от обвинения в държавна измяна. Така че нищо от ставащото днес в Киев не би трябвало да е голяма новост за Москва.
Коментирайки това феноменално руско дружелюбие аз, наред с другото, казах, че според мен това едва ли ще продължи дълго и че колкото по-силно и по-екзотично изразяват любовта си към Америка елциновите либерали, толкова по-ожесточена ще бъде ненавистта към нея у тези, които ще дойдат след тях на власт. Животът потвърди това предположение. Русия днес демонстрира почти зоологически антиамериканизъм, чиито радикални корени е безсмислено да бъдат търсени – това е емоционален, а не интелектуален порив.
Днес от двете страни на океана много хора откровено признават, че Русия и Западът са противници. Но в това няма нещо принципно ново. Те са били и си остават исторически противници, тяхното противопоставяне продължава много векове, с изключение на тези кратки периоди от време, когато на Русия й се е налагало да се обединява с една фракция от Запада срещу друга за отблъскване на общите /реални и мними/ заплахи, което, между другото, Русия винаги е правила с удоволствие, често в ущърб и на Русия, и на Запада – две разклонения на европейската цивилизация, корените на едното от които идват от историята на Ватикана, а източник на вдъхновение на другото е Византия. Няма нищо чудно в това, че отношенията между тях са крайно сложни и объркани – още Михаил Светлов е казал, че е по-лесно да се влюбиш в цялото човечество, отколкото в съседа до дома си.
Въпросът има и друга страна: Русия и Западът основни противници ли са? Можем ли да ги разглеждаме като антагонисти, които не могат да съществуват заедно? Защото светът е несъвършен, всички в една или друга степен са противници – Западът и Китай, Китай и Япония, САЩ и Евросъюзът, Германия и Великобритания, Великобритания и Франция. Даже между САЩ и Великобритания са налице икономически и политически разногласия. Но всички някак оцеляват и намират компромиси. Трябва да е налице някакъв особен повод за това именно отношенията между Русия и Запада винаги да се оказват „игра с нулев резултат“. Емпиричният опит показва, че такъв повод не съществува, тъй като независимо от зловещата риторика, като изцяло русия в продължение на векове е намирала възможности така или иначе да съществува мирно със Запада.
Време е да бъде обявено прекъсване
И в Русия, и на Запад днес доминират крайни и поради това най-зловещи интерпретации на взаимните намерения. В Москва предполагат, че Западът възнамерява на всяка цена да свали Путин и да промени политическия режим в Русия с цел нейното последващо разчленяване и откъсването от нея на Сибир, Кавказ и други територии. На Запад, наопаки, смятат, че Путин иска да възстанови СССР едва ли напълно, присъединявайки към Русия загубените в края на миналия век покрайнини и възстановявайки контрола над Източна Европа.
В действителност Западът по-скоро е обезпокоен от проблема за стабилността и контрола над огромна територия, натъпкана с ядрено и неядрено оръжие, поради което би се радвал, ако управлението на Путин би било вечно. Но, в същото време, той би искал да има пълна свобода за действие по целия периметър на руските граници и въобще би предпочел минимална активност на Русия извън пределите на нейната територия. Кремъл, напротив, гледа на всякакви действия от страна на Запада към прилежащите му територии като опит срещу неговия суверенитет и заплаха за националната сигурност, но въпреки това неговите амбиции не излизат извън политическото и икономическо доминиране в бившите си колонии. Това разминаване в целите безусловно поражда конфликт, но той едва ли може да бъде наричан антагонистичен.
Предишната администрация в Кремъл, чието лице се явяваше Владислав Сурков, беше много адекватна в оценките си за международното положение, когато твърдеше, че Русия трябва да се научи да се конкурира със Запада. Конкуренцията и световната война – това са в някаква степен различни неща. Впрочем, предишните американски администрации също бяха по-умерени в своите апетити и не се опитваха да изтласкат така безцеремонно Русия от Европа. Изглежда и двете страни бяха така увлечени в играта на „политически шахмат“, че не забелязаха как вместо да местят фигурите, започнаха да се налагат една друга по главите с дъската за шах. И е време да бъде обявено прекъсване.
Студената война е по-добра от хибридната…
От двете страни на възраждащата се желязна завеса хората се плашат един друг със „студена война“. Но какво е толкова ужасно в „студената война“?
„Студената война“ продължи почти половин век и през цялото това време истинската „гореща“ война заобикаляше Европа. Стълкновенията между СССР и Запада имаха ограничен и предимно периферен характер. Още повече по време на „студената война“ имаше колебания в курса, имаше „разведряване“, съвместни полети в космоса, започна едромащабна доставка на енергоносители в Европа и също такава по мащаб покупка на зърно от Америка. Всичко това не пречеше да се въвеждат ограничения на доставката на технологии с двойно предназначение, да се водят идеологически /пропагандни и контрапропагандни/ сблъсъци и един друг да се държат на „ядрен прицел“. Така или иначе „студената война“ завърши с краха на СССР, който се превърна в „тръст, взривил се от вътрешно напрежение“.
Естествено, „студената война“ е по-лоша от партньорство, но е по-добра от „горещата война“, която има потенциала да прерасне в световна. Днес се налага да бъде направен избор между лошо и още по-лошо. Западът и Русия избират не между „партньорство“ и „студена война“, а между „студена война“, т.е. война с ограничения в методите и територията, и „световна война“ без никакви ограничения. Изглежда хората в Русия не си дават сметка към каква опасна граница се приближава човечеството. От времето на Кубинската криза това е най-сериозната заплаха за международната безопасност. Както и в далечната 1962 г. единствен шанс за предотвратяване на неконтролируемото развитие на ситуацията е принудителният компромис, и то от двете страни. А под компромис винаги се разбира, че договарящите се страни трябва да действат принципно. В това е основната сложност в момента.
По отношение на Путин всичко, в по-малка или по-голяма степен, е ясно – той е с тези, които още преди четвърт век „не можеха да постъпват принципно“. Но, от друга страна, когато става дума за компромис с Русия, веднага се появяват хора на „твърдите принципи“, привърженици на „велики идеи“, които казват: „Не трябва да се договаряме с бандити!“. Сред най-принципните са представителите на руската опозиция. Извадени от заблуждението, че политическият режим в Русия може да бъде променен отвътре, те възлагат надежда на натиск от страна на Запада, което или ще застави Кремъл да направи отстъпки, или ще създаде революционна ситуация в страната. Като оставям настрана въпроса за това, колко са основателни тези надежди, ще отбележа, че на Запад няма никакви причини да решават вместо руската опозиция стоящите пред нея политически задачи.
Чувайки този боен възглас по-малко принципните граждани, като правило засрамени, се побояват и започват да се оправдават, доказвайки, че „бандитите“ въобще не били бандити, а просто „не съвсем добри момчета“, поради което с тях може да се другарува като си запушиш носа. Но въпросът не е въобще в това: дори и да са „бандити“, с тях ще се наложи да се договаряш. Поради това въпросът не е в това, че /както признава Яценюк/ не съществува военно решение на „проблема в Донбас“, а в това, че не съществува военно решение на „проблемите на Русия“. И още много дълго няма да съществува. Европа е една много голяма комунална квартира, и при нанасянето в нея нямаше възможност да си подбираш съседите.
По-сериозна заплаха
Като цяло „бандитът“ не е най-голямата злина, на която можеш да попаднеш по пътя. Много по-опасен от бандита може да се окаже маниакът. Русия днес действително е „мафиотска държава“, макар да може да се използват и далече по-меки определения: архаична, концептуална, неуспяла и т. н. Но не само тя е такава в света, сред десетките подобни на нея тя изпъква освен с близостта си с Европа, с размера на територията си и с наличието на ядрено оръжие. Така че защо именно с нея Западът не може да определи „зоната на влияние“, както, например, може с Китай – или някой сериозно смята Китай за миролюбива, некорумпирана и демократична държава? Просто в отношенията с Китай са установени границите на възможното в политиката на Запада, а в отношенията с Русия те продължават да остават неопределени след падането на Берлинската стена. Време е да бъдат определени.
Съществува критерият „недоговорооспособност“ – наличие на човеконенавистна идеология, обединена със стремеж към световно господство. В миналото такава идеология беше нацизмът /всъщност не и комунизмът – това позволи, в крайна сметка, да бъде създадена коалиция на победителите във Втората световна война и да бъде подписано споразумението от Ялта/. Днес в света носители на тази злокачествена идеология се явява радикалният ислямизъм, взет на въоръжение от ИДИС. Борбата между Запада и Русия за влияние в Украйна влиза в остро противоречие с необходимостта от обединяване на усилията за противопоставяне на къде по-сериозната опасност, която може да се окаже смъртоносна и за Запада, и за Русия, и даже за такъв войнствен човек, какъвто е лидерът на Чечня Рамзан Кадиров.
Наричат войната в Новорусия хибридна. Но Третата световна война като цяло може да се окаже хибридна, макар и в различен смисъл. Първата световна война беше казус, нея никой не я искаше, но тя започна, защото всички се страхуваха да не се обезличат. Втората световна война беше цената за това, че не се събудиха навреме – толкова дълго се опитваха да се подбудят един друг за нападение срещу Германия, че не забелязаха как заедно се оказаха жертви на агресора. Третата световна война може да започне по недоразумение поради „украинския казус“, и чак след това да бъде открито, че през цялото време сегашният общ враг е стоял с брадва пред вратата. /БГНЕС
