Матурите минаха – проблемите останаха

Скоро оценките и данните от националното външно оценяване за седми клас и държавния зрелостен изпит по български език и литература ще бъдат изнесени, анализирани и разнищени. Ще получим пребогата информация по най-различни признаци – ще знаем с колко процента русокосите момичета имат по-висок резултат от чернооките момчета; какъв е ръстът/спадът спрямо минали години; с колко процента знанията по български са по-надеждни от тези по литература, или – обратното; в кой регион успехът е най-висок…Но нека оставим това на статистиците, математиците и специалистите в образователните институции, а ние да погледнем през очите на главните герои в този вълнуващ екшън, семейна драма, образователна комедия, предабитуриентска трагедия – матурата…

„Малките” матури и големите надежди

Монолог на седмокласника

Когато госпожата започне с „За съжаление, вашите връстници…”, ние се досещаме, че става дума за нас. Тя деликатно ни каза, че всяка година изпитите стават по-лесни, но ние разбрахме, че всъщност с всяка изминала година знаем все по-малко от предишните седмокласници. Изрешихме всички възможни тестове – примерни и безпримерни, преговорихме правилата, поставихме тезите, разглобихме се от преразкази, и все нещо оставаше незавършено в главите ни. Знаехме, че за първите въпроси не ни трябват специални познания, беше нужно само да внимаваме в текста и да сравняваме. Запомнихме, че Пенчо Славейков е различен от Петко Славейков, монетата не е банкнота, художникът не е непременно поет, древногръцките герои не са древноримски, холандските учени не са американски…въобще следяхме изреченията и откривахме грешните твърдения.

На изпита имаше повече въпроси от „работа с текста”, така че не се затруднихме. Ние всъщност това го тренираме от трети клас, но тогава се казваше „четене с разбиране”. Питахме учителката за какво ни е сложното съставно изречение с подчинено обстоятелствено в живота. Тя ни обясни, че иска да се научим да говорим красиво, богато, да изразим мислите и чувствата си. Не се научихме…но запомнихме и подчиненото подложно, и допълнителното, и определителното. За една учебна година започнахме да различаваме правописните, граматичните, пунктуационните и лексикалните грешки. Различаваме ги, но невинаги ги откриваме…Това се учи, с повече упражнения се усвоява.

Като ни попитат в десет теста в кое произведение има мото, на единадесетия път всички дружно скандираме „Баба Илийца!”, макар че разказът се казва „Една българка”.

Тежък е проблемът „постави теза в рамките на 3-4 изречения”. С това почти никой не се справя…Какво ни внушава възгласът „О, Шипка!”? Възгласите затова се използват, за да предадат кратко, експресивно емоциите на автора. Нали поезията е недоизказаната изказаност. И все пак госпожата никак не се ядоса, като казахме, че сигурно поетът обича шипков мармалад. Спокойно обясни, диктува, даже се развълнува и изкара петнайсетина изречения от това. Ама ние не си ги записахме.. После – по какво да разберем, че Моканина от „По жицата” е наблюдателен. Госпожата от девет кладенеца вода носи, добре че и криминология е учила, та се започна от кръпките на Гунчо, от прегърбената фигура, мазолестите пръсти, бялото косъмче в брадата. Точно подредихме всички детайли и бум-тряс…

Моканина излиза на пътя и там вижда каруцата, която преди това не е забелязал….Е, как така, конецът вижда, колата не вижда…Колко да е наблюдателен!? Госпожата вика, че няма да го наричаме емпатист – много е съвременно. Човекът бил състрадателен и съчувствал на чуждата болка. Тогава защо го караме и да е наблюдателен. С какво героят става по-привлекателен, ние – по-умни, образованието – по-добро, разказът – по-качествено анализиран!?

Госпожата изпитва емпатия като Моканина, жалостива е, и също като него казва, когато тъжно гледа през прозореца: „Боже, колко мъка има по тоя свят! Боже!”.

„Дано от Елин Пелин ви дадат „Сватбата на Червенушко”, че да разберете смисъла!”

Монолог на дванайсетокласника

В началото на учебната година госпожата каза, че няма да ни нарича „зрелостници”, защото се знаем кой кой е и няма нужда да се лъжем. Започна се с правописа, ама то, каквото си научил в началното училище – това е…Слагай после запетайки – коя, където падне, оправяй три подлога със сказуемо в единствено число, различавай „прасета”, „автобуса” от „моряци” и „професори”. Учат се нещата, не е като да е невъзможно, но трябва време и малко търпение.

Не е така с произведенията – кой е чел някога 96 броя, пък било и стихотворения!? Затова ги намаляват всяка година. Тя и учителката вика: „Постарайте се поне да не казвате „РафЕ КлинчЕ! Да различавате Лазар Глаушев от Лазар Дъбака и Лазо! Рада от „Под игото” не е Рада от „Шибил”! „Песента на човека”, „Песен за човека”, „Черна песен” и „Сиротна песен” са различни произведения! В „Спи езерото” и „Спи градът” не става дума за едно и също нещо! Стихотворението „Повест” не е повест!”

Не й е лесно на нашата учителка. Тъкмо ни е подредила героите от „Под игото” на положителни и отрицателни персонажи, запознала ни е със сюжета и един разбирач пита къде да сложим Мунчо. А тя, спокойно: „Мунчо е селският идиот, сложете го при добрите!” И после добави, че ако дадат на матурата Елин Пелин, дано да е „Сватбата на Червенушко”, че него ще можем да анализираме…

Матурата мина, дано изкараме добре и на бала…

Монолог на учителката

„Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?”

И аз, заедно с теб….