Какво искаме от изборите
Автор : Даниел Стефанов (http://liberter.wordpress.com)
Този текст е писан седмица преди предложенията на президента за свикване на референдум по изборните правила.
Очевидно е, че темата с това как избираме отдавна се е превърнала в политическа дъвка. Когато нямаш какво да кажеш, излизаш и казваш “а ние имаме много добро предложение, което ще подобри изборния процес”. И каква е идеята? Да поставим номера на бюлетините, машинно гласуване, задължително гласуване, камъчета, кръгчета, хиксчета. Разбира се да не забравяме и интернет гласуването, защото вече “целия свят гласува така”, а всъщност реално то действа само в една държава – Естония. Ако т. Нар. Изборен процес в България беше болен човек, той отдавна щеше да е умрял и то в тежки мъки. Щеше да е изтезаван от най-различни народни лечители, нeдоучили лекари, както и от обикновени изследователи, които гледат на него като на опитно морско свинче. Най-вероятно смъртта щеше да е настъпила само от стреса. Стрес не от диагнозата, а от идеите за лечение.
Ако се замислим, този болен болен човек на България никога не е чул смислена диагноза за проблемите си, въпреки че всеки ден всички говорят колко е сериозно заболяването. Никой от предлагащите “нововъведения” вероятно не е прекарал повече от 15 минути, за да помисли какво им има на тези избори. Както при болните хора – един има грип, друг има пневмония, трети просто хрема, така и проблемите на изборните процеси в различните държави са различни. А някой някога замислил ли се е какви са проблемите на изборите в България? Този някой не е трябва да е нито Мая Манолова, нито Искра Фидосова. Те са по-скоро от лечителите без дипломи, подобни на съпругата на убития румънски диктатор Никулае Чаушеску – Елена, която беше завършила за сестра, а искаше да прави мозъчни операции.
С това по-дълго предисловие трябва да стане ясно, че е твърде безотговорно постоянно да предлагаме нови идеи за “подобряване на изборите”, ако не опитаме да направим някаква равносметка, какво точно ни пречи. И понеже шумът в обществото е като на няколко Женски пазара, ще се опитам да започна това тук.
Историята, както и хората, които са се занимавали с избори и са написали книги ни дават няколко принципа, които могат да служат за компас. Първият е, че дори и да държиш цялата власт, когато правиш законите за изборите, не бива да мислиш за собствената си изгода и тази на партията си. Отправната точка трябва да е как т. Нар. Процес да стане по-ясен, по-честен и да вдъхва повече доверие. Не е нужно да поглеждаме много надалеч, дори българската история е пълна с примери, че който е нарушил този принцип, обикновено е страдал и то много. Най-много страда БСП. Някои си спомнят как на едни избори от много сметки, БСП не можа да вкара в парламента своя стратег Лилов. Тогава известен политик възкликна “Кой е тоя До’нт бе”. А той е Виктор Донт, белгийски математик живял през 19 век, който е измислил една формула за разпределение на мандати, която БСП беше предложила още в началото на прехода.
Вторият принцип е, че не всяко решение действа по един и същи начин навсякъде. Във Великобритания например мажоритарният избор ограничава броя на партиите в парламента, а в Индия напротив – прави ги повече.
Третият принцип е, че промените не трябва да се правят по-скоро от 6 месеца преди изборите. На това падна жертва Фидосова, която направи няколко промени в начина на гласуване в Кодекса, но хората нямаха време да ги разберат. Така първият тур на президентските избори през 2011 беше кошмарен. 20 години всички бяха свикнали да отбелязват вота си с всякакви неща на бюлетината – чавки, кръгчета и точки. Новият Кодекс казваше, че има само една фигура и това е хикс. Но избирателят има добре изградени навици. Той предполага, че ще гласува в същата секция, (затова почти никога не проверява). Той също така очаква да види и почти същите лица в комисията, които са му съседи и най-вече обича да отбелязва със знака, с който е отбелязвал верните отговори в теста в училище или на шофьорския си изпит преди 20 години. Ако не е подготвен, че може да има някаква разлика, той е в шок.
Последният принцип вероятно може да се нарече благоразумие. Пример за липса на такова благоразумие е Полша, където по време на първите свободни избори през 1991 прагът е така определен, че в Сейма влизат 29 партии. Te съставят 5 партийно правителство, което очаквано издържа на власт само 6 месеца. В този списък обаче влиза и идеята на Мая Манолова да въведе, макар и пилотно машинно гласуване като има за това по-малко от три месеца. В тях трябва да влезе процедурата по поръчка и избор, както и изграждането на мрежата. А информирането и обучение на избирателите за новия тип гласуване вероятно ще остане за след изборите.
Ако хората, които пишат новите правила или предлагат “свежи” идеи се водят по тези няколко принципа, няма да сме затрупани ежедневно с нови и все по ексцентрични предложения. Така ще можем да се съсредоточим в намирането на диагноза, а после и на точно лечение на болния.
