Битката при Лепанто (1571 г.) – едно мащабно морско сражение
Военната история на света обикновено се върти около сухопътните походи и кампании. Военноморските експедиции и битки са не по-малко решаващи за изхода от конфликтите. В историята на човечеството са се случвали множество легендарни морски сражения, но малко от тях могат да съперничат по популярност с битката при Лепанто. Тя е последната голяма битка, водена между кораби, задвижвани с гребла в историята на Европа. Тя е и една от най-големите морски битки в историята като цяло, тъй като в нея са ангажирани над 400 съда.
Противниковите страни
Сражението край Навпакт (или Лепанто, както го наричат венецианците) е част от цяла поредица морски битки, водени между католическите Свещени лиги и силите, подчинени на Османската империя. Тази надпревара за Средиземноморието започва още в началото на XVI век и продължава през цялото столетие. Лепанто се явява един от ключовите моменти в това противоборство.
Свещената лига
Коалицията включва силите на Католическата монархия, Венеция, Папството, Генуа и рицарите-хоспиталиери от Малта. Католическата монархия е предшественик на съвременна Испания, но в нейно владение се намират също така значителни части от Италия, както и владения в днешните Франция, Белгия, Холандия и Люксембург. Освен това, под неин контрол са и колониалните владения в Латинска Америка, от където идват прочутите галеони, натоварени със злато и сребро. Католическата монархия осигурява втория по-големина сегмент от съюзническата армада – 49 галери.
Венеция все още представлява значителна военноморска, икономическа и политическа сила в региона, но е загубила значението си на общо европейска търговска величина. Въпреки това, републиката на Сан Марко осигурява основния контингент в съюзената флота – 109 галери и 6 галеаса. Генуа, верен съюзник и де факто васал на Католическата монархия предоставя 27 галери, а Папата отделя 7 галери от своята собствена флотилия. Тосканското херцогство на Медичите изпраща 5 галери, а херцогство Савоя и рицарите-хоспиталиери участват с по 3 съда. Отделно от тях има още няколко галери, осигурени от частни лица, поддържащи крал Фелипе II. Общо, Лигата разполага с 212 кораба, командвани от дон Хуан Австрийски, полу-брат на крал Фелипе II, адмирал Андреа Дориа и венецианският „капитан-генерал на морето“ Себастиано Вениер.
Снимка: By Ignazio Danti? (based on a 1572 etching by Fernando Bertelli?), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=142856
Османската империя
Флотът на Османската империя се състои както от галерите, подчинени на Високата порта, така и от ескадрите на берберските пирати. Пиратите владеят по-голямата част от бреговете на Северна Африка от Либия до Мароко. Те са постоянна заплаха за Католическата монархия, а набезите на берберите са постоянен бич за търговията в Западното Средиземноморие. Самата Османска империя се намира на върха на своята мощ.
Владенията й се простират от границите на днешна Словакия до Иран и от Крим до Йемен. Владетелят й Селим II носи едновременно титлите султан и халиф и претендира да е върховен владетел на целия ислямски свят. До този момент, с изключение на обсадата на Малта, османците доминират изцяло централното и източното Средиземноморие. Османско-пиратският флот наброява 278 кораба, начело с Мюезинзаде Али паша, Шулук Мехмед паша и Кълъч Али паша (италианец, приел исляма и постъпил на служба при султана)
Снимка: By Paolo Veronese – Paolo Veronese, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=359523
Битката
Двете флоти се срещат край Навпакт призори на 7-ми октомври, 1571 г. Дон Хуан свиква военен съвет, на който е взето решение да се даде решително сражение. Подреждането на такъв голям брой кораби отнема значително време. Още повече, че до обяд, вятърът духа в посока изток, давайки предимство на османските кораби, които се разгръщат значително по-бързо.
И двете страни разделят силите си на три части – център, ляво и дясно крило, поддържани от резерв. Християнските сили разполагат пред центъра си 4 от своите шест галеаса – тежки гребни кораби, натоварени с повече оръдия. Замисълът е те да се използват като плаващи батареи, които да нанесат максимално много щети на приближаващите се вражески кораби, преди да се стигне до самото сражение и сблъсък между двете флоти.
Първото съприкосновение се случва между левия християнски фланг начело с венецианеца Агостино Барбариго и противостоящия му десен османски фланг, командван от Шулук Мехмед паша. Корабите им се вплитат в мащабно меле, в което чрез абордаж екипажите започват да водят палубни боеве по цялото протежение на фронта. В хода на сражението, християнските сили освобождават част от робите-гребци, въоръжават ги и те също се включват в битката, тъй като мнозина от тях са бивши войници и моряци от Иберия или Апенините. В разгара на боевете и Барбариго и Мехмед паша падат убити.
Снимка: By Giorgio Vasari – Zeno.org: http://images.zeno.org/Kunstwerke/I/big/77j404a.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20755973
В центъра, двата флагмана буквално се сблъскват един в друг, а корпусите им са заклещени. Първоначално, еничарите на борда на османския кораб „Султана“ успяват да завземат голяма част от испанския „Реал“. В последния момент, коръбът на дон Хуан получава подкрепления и османците са изтласкани от бойците от испанските терции. След повече от час ожесточен бой, целият екипаж на „Султана“, в това число и Мюезинзаде Али паша, са избити, а на мачтата на кораба е издигнат един от флаговете на Свещената лига. Въпреки този сериозен успех, битката в центъра продължава още около два часа.
На десния фланг, адмирал Андреа Дория допуска сериозна тактическа грешка и изтегла корабите си в посока югоизток, с идеята да предотврати османски обход на християнския фланг. Тази маневра отваря широка пролука между собствените му кораби и центъра, начело с дон Хуан, в която се вклиняват част от османско-берберските съдове, начело с Кълъч Али паша. Ситуацията става критична и въпреки успеха срещу османския център, християнските сили с азаплашени от разгром. В този ключов момент, дон Алваро де Базан, маркиз на Санта Круз хвърля в битката своя резерв и разбива османските части. Това принуждава Кълъч Али да се изтегли, следван от остатъците от османския флот и резерва.
След продължило няколко часа кърваво сражение, силите на Свещената лига пленяват 137 вражески съда и потапят 50. Останалите около 90 съда се изтеглят. Победата е категорична и бляскава и бързо се превръща в повод за празненства в целия християнски свят. Въпреки това, успехът предизвиква няколко митове, които и до сега битуват сред обществото.
Снимка: By Tommaso Dolabella – www.pinakoteka.zascianek.pl, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1482908
Митовете около Лепанто
Първият мит е, че османското числено превъзходство им дава качествено предимство. В действителност, галерите от онази епоха били с различни размери, като берберските пирати разполагали със значително по-малки по-размер съдове, в сравнение с редовният османски флот. Там също имало значителни разлики, като най-качествените галери били строени в арсеналите на Истанбул, които са по-малко от половината от османската флота. За сравнение, гръбнакът на Свещената лига се състои от първокласните съдове, строени във Венеция и Генуа. Вторият важен момент е качеството войските, използвани в битката. Макар еничарите да са отлични бойци за сухопътни кампании, само малка част от тях принципно се ползват като морска пехота. Обратно, по-голямата част от войниците на християнските съдове са ветерани с богат опит в морето. Присъствието на берберските пирати до някъде изравнява баланса на военноморския опит, но в никакъв случай не го накланя в османска полза.
Вторият голям мит, свързан с битката е за нейната стратегическа стойност. Според старите схващания, загубата при Лепанто бележи началото на падението на Османската империя. В действителност, година след битката, Портата вече е възстановила броя загубени кораби. Далеч по-сериозен удар е загубата на опитни екипажи – османците дават над 30 000 убити, много от които стари морски вълци, отлично познаващи Средиземно море. Въпреки това, разединението в християнския лагер и невъзможността за развиване на постигнатия успех, позволяват на Османската империя успешно да завземе остров Кипър през 1573 г., с което на практика превръща Източното Средиземноморие в свое неоспоримо владение. Както се изразява султан Селим II – “Когато християните ме победиха при Лепанто, те отрязаха брадата ми. Когато аз завзех Кипър, отрязах ръката на Венеция. Моята брада ще порасне отново“.
След победата при Лепанто и падането на Кипър, в Средиземно море се установява равновесие на силите, което се запазва до средата на XVII ве, когато османците завземат остров Крит, с което окончателно слагат ръка над Източното Средиземноморие и практически установяват контрол над около ½ от Средиземно море, чрез директен контрол или посредством своите васали и съюзници от Берберските пристанища. Междувременно, с откриването на пътищата към Азия през Атлантика и създаването на търговския маршрут от Китай през Филипините и Мексико към Испания, стойността на Средиземно море като икономически хъб (да използваме модерния термин) намалява драстично. Едва с прокопаването ан Суецкия канал в края на XIX век, Средиземно море отново ще придобие ключовата стратегическа стойност, която има в края на Средновековието и през Ренесанса.
