Арденска офанзива – последният залог на Хитлер

Кампания за Ардени (Битката при издатината) от 1944 г. е една от последните големи офанзиви на Германия срещу западните съюзници след Десанта в Нормандия. Тя започва на 16 декември при ужасно време и изненадва съюзниците. След някои първоначални успеха обаче атаката спира до Коледа и прекратява тотално до средата на януари, струвайки на всяка страна между 80 000 и 100 000 жертви.

Накратко, концепцията на Хитлер е две танкови армии да нападнат дългия 150 километра Арденски фронт, държан от 80 000 тънко разпръснати души от американския VIII корпус на генерал Трой Мидълтън. В първата вълна, войниците на Мидълтън са атакувани от над 200 000 германци с 600 танка и други верижни превозни средства. На север, на VI танкова армия на генерал Йозеф Дитрих, съставена предимно от части от СС, е наредено да пресече американските линии, да се изнесе над хребета Елсенборн, да прекоси могъщата река Маас в Лиеж и да се насочи към Антверпен. От левия си фланг, V танкова армия на барон Хасо фон Мантойфел прекосява хълмовете и реките до фронта между Сейнт Вит и Бастон, и се насочва към Намюр на Маас и отвъд Брюксел.

Първоначалният план е северният фланг да бъде защитен от германската 15-та армия, но тя не допринася нищо за операцията, изчерпана от последните си кампании. Охраняващата южния фланг e седма армия на Ерих Бранденбергер – тежка в пехотата, но без никаква броня. Тяхната задача е също да настъпят до околностите на Люксембург и да блокират всякакви контраатаки, които се очакват от генерала, от който най-много се страхуват германците – Джордж Патън – и неговата Трета армия на САЩ.

Войниците, разположени по протежение на Ардените, са смесица от тестваните ветерани пехотинци от 2-ра, 4-а и 28-а дивизия и „зелените рогове“ като наскоро пристигналите 99-а и 106-а дивизия. И все пак дори закалените в битките 4-та и 28-а са с ограничен брой хора, загубили много от мъжете си в ада на току-що приключилата кампания в гората Хюртген.

Независимо от това, дори най-новият американски набор получава месеци полезно обучение преди да иде на фронта и е подкрепен от индустриалната мощ на Съединените щати.

Първоначално под кодовото име Wacht am Rhein, атаката е планирана лично от фюрера. Неговият генезис обикновено се приписва на конференция в Леговището на Вълка (неговата централа в Източна Прусия) на 16 септември, когато той внезапно иска масирана контраатака с танкове и въздушна подкрепа, за да си върне току-що падналия Антверпен. Тя трябва да започне на 1 ноември, когато обичайното есенно време с ниски облаци и мъгла ще пречи на съюзническите военновъздушни сили. Изборът на Хитлер за Антверпен е стратегически – той знае, че пристанището драстично ще балансира логистиката на съюзниците. До този момент неговите британски, американски и канадски противници влачат провизиите си – с огромни разходи за гориво – 500 километра от плажовете на Нормандия до фронта, тъй като не са превзети други работещи пристанища.

Американски танкове в мъглата

Остава дебат за това как Herbstnebel („Есенна мъгла“ – окончателното кодово име на операцията) е пълна изненада за съюзниците. 

Когато Райхът се свива, необходимостта да се пращат кодирани съобщения от машината за шифроване Енигма (която вече може да бъде дешифрира) намалява. Вместо това офицерските куриери доставят писмени заповеди на ръка. Предупредителните знаци са там, но са погребани сред сигналите по Енигма, изпратени от Deutsche Reichsbahn (германските железници), описващи движенията на войските и оборудването към Ардените, както и съобщенията на Луфтвафе, описващи концентрацията на самолети за бъдеща мисия – погрешно тълкувани като разполагане на бойци срещу бомбардировъчните флоти на съюзниците.

След няколко отлагания ударът в крайна сметка пада на 16 декември, като датата се определя от настъпването на мъгла и сняг в района на битката. Точно в 5:30 сутринта мъгливият мрак на Ардените е разкъсан от оглушителен рев – земята се тресе от експлозии и дъждове от камък и нажежен метал падат от небето. Американските войници се сгърчват в своите окопи, бункери и командни центрове, чудейки се какво се случва, докато всеки калибър снаряд, притежаван от Третия райх, пада върху тях. Щабът, артилерийските позиции и комуникационните връзки са под обстрел и скоро от тъмнината се изсипват стотици нацисти, които бързо завладяват предните позиции.

Хитлер разпорежда двете танкови армии – Шеста на Дитрих и Пета на Мантеуфел – да бъдат предшествани при нападенията от дивизиите на фолксгренадирите. Това контрастира с настъпването през май 1940 г., когато Седмата танкова дивизия на Ромел стига до река Маас за три дни. Амбициозният график на фюрера призовава армиите му да постигнат същото за два дни – но в средата на зимата на фона на ужасното време. Шансовете са малки още от самото начало, тъй като фолксгренадирите разчитат на коне, а артилерията им е предимно от Първата световна война или от пленени френски или руски машини. Ефективността им е силно съмнителна и се основава на качеството на техните офицери и на обучението, което всеки е получил. Главното им оръжие обаче е изненадата. Както и StG 44.

StG 44

Лекото оръжие, със своя извит пълнител с 25 патрона, е директният предшественик на Калашников AK-47. С капацитет от 500 изстрела в минута, той увеличава огневата мощ на гренадирите и компенсира за ниския им брой.

Проблемът е, че пейзажът на Ардените работи срещу нападателите. Бързото движение е ограничено до няколко маршрута, които минават през ключови градове като Бастон и Санкт Вит. Контролът върху тези пътища и селищата е жизненоважен за отбраната на региона. Превъзходното обучение, което американските войници получават преди пристигането си в Европа, прави отбраната шаблон, който се възприема из Ардените – и това в крайна сметка ще забави настъплението на Германия.

Пейзажът на горите, хълмовете и дълбоките долини естествено изолира защитниците от нападателите, както и от техните главнокомандвания. За много американци битката се възприема като местна германска атака. Отбелязва се, че едва на 18 декември „Най-накрая започнахме да осъзнаваме, че сме в ситуация, която е нещо повече от локално нападение на Вермахта“. Други коментират: „Чак на 20 декември разбрахме, че битката е доста по-голяма.“

На юг седмата армия на Бранденбергер скоро спира и се окопава. На север Пайпър също толкова бързо изчерпва маршрутите си, когато инженерите на американската армия, най-вече от 291-ия боен инженерен батальон на подполковник Дейвид Пергрин, взривяват серия от мостове, които затрудняват нацистите. Бронираната колона на Пайпър включва батальон от танкове Тайгър II. Не повече от 50 присъстват в Издатината (основният боен кон е старият Panzer IV) и със 70-те си тона Tiger II се оказват твърде тежки за повечето мостове, харчат около 8 литра гориво на километър и имат различни механични проблеми – Пайпер губи повече танкове заради аварии, отколкото заради вражески действия. Противно на многото митове, появили се около Битката в Издатината, командирът на СС толкова не харесва тези тежки танкове, че ги принуждава да пътуват в задната част на неговото настъпление.