Защо първата жертва на космическите пътешествия се случва на Земята

Ракетните инженери са една особено смела порода от хора, които прекарват целия си живот в създаването на летателни апарати, способни да достигат други планети или да улесняват значително човешкия живот в по-сериозни дестинации за пътуване.

Изключваме оръжейната индустрия, която винаги има нужда от стабилно гориво, за да достига целите си. Фокусът е насочен към онези, които са искали да намерят по-добър вариант за транспортиране на хора, при това за минимално време. Модерните учени имат на разположение компютри, най-различни симулатори и изчислителна техника, с която да направят по-устойчиви машини, по-добро гориво и дори да открият съвършената аеродинамика.

Има нещо вълнуващо в тяхната професия, смесването на съвършено гориво, окисляването с кислород под налягане и създаването на огън, са само една част от създаването на ракетен двигател. Учените обясняват този процес като измерването на експлозия и задържането ѝ в рамките на допустимото.

Единственият проблем е, че всичко това се случва днес, но в миналото, повечето иноватори е трябвало да правят всички сметки и изчисления в главата си, без да използват силата на изчислителна техника или по-малки модели, с които да експериментират. 30-те години на миналия век са тъмните векове на ракетната наука и бързо показват, че играта на инженерно надлъгване може да има доста фатален край.

Самолет с реактивен двигател.

Макс Валиер е точно такъв човек и един от най-добрите ракетни инженери на 20-те години на миналия век. Идеята му и влеченията към тази технология са особено сериозни, че започва да говори още тогава за полети в космоса. Разбира се, необходими са спонсори и по-добро финансиране на експериментите, но преди космическата одисея да започне, Макс решава да постави тази технология в железниците, шейните, глайдери и най-вече в състезателни автомобили. Ентусиазмът му е много сериозен и той самият очаква да спечели вниманието на публиката, предлагайки публични демонстрации.

Прави няколко макета, показва теоритичните им възможности и за кратко време става интересен феномен в немските вестници, но само с един особен проблем – всички смятат, че това е технология, която ще бъде успешна в бъдещето, а не сега.

Осъзнавайки липсата на по-сериозна подкрепа, Макс започва да експериментира с ракетно гориво и през 1930 г. започва да работи върху задвижване с такова гориво. Идеята на Валиер е да използва стандартна горивна камера, изработвайки стоманена тръба. В единият край влиза ракетното гориво, а в другия се влива течен кислород. С помощта на резисторен диск, Макс може да контролира или разпръсква горивото.

Запалването става с помощта на малка горелка и пламъците ще създадат сила, с която да преместят машината, на която са поставени. Колкото повече се отваря клапана, за да се влеят и двата елемента, толкова по-висока мощност се генерира. Макс никога не обръща внимание на безопасността на тези тестове.

Никога не е носил очила или предпазно облекло и дори не се е криел зад защитна стена, докато повечето му колеги имат тази технология. Най-често Макс стои точно до горивната камера с лице директно към пламъците, които излизат от камерата. Тъй като не получава много средства, за да изгради своята машина с ракетно гориво, предпочита да инвестира в проекта и по-малко в защитата си.

На 17 май 1930 г. с малко повече помощ от своите приятели Уолтър Ридел и Артър Рудолф, Макс започва тестове с керосин, вода и течен кислород. Заставайки на обичайното си място. Тримата започват да повишават налягането в горивната камера, правят два успешни теста и с това се е очаквало да се приключи целият работен ден. Макс е толкова щастлив от резултата и отново седи в близост до горивната камера, като решава да направи един трети експеримент.

Макс в ракетната си кола

Отново прави всички тестове на ръка, когато камерата експлодира. Ридел затваря веднага подаването на гориво, но така и не успява да помогне на своя колега. Макс, позиционирайки се на грешното място, е ударен от шрапнел, който прерязва една от най-важните артерии в тялото му. Въпреки опитите да бъде спасен, Макс умира само десет минути от загубата на кръв. Идеологът зад създаването на ракетите, космическите пътешествия и една цяла индустрия, умира от собственото си любопитство на 35-годишна възраст.

Той е записан и като една от първите жертви на модерния космос, макар и да загива на земята, точно пред погледа на своите колеги. Без значение от това, идеята му продължава да се използва и подобрява в следващите десетилетия, като днес смело се задават въпроси за космически пътешествия и пътуване до Марс. Макс Валиер е имал мечта, която продължава да живее и до днес.