Най-страховитото немско оръжие се проваля заради счупена линийка
Реймар и Валтер Хортън са братя авио строители и експериментатори. Тяхната любов към строенето на най-различни модели ще започне да се развива с по-високи обороти през 1933 г. и така до края на Втората Световна война. След нея ще имат дребни участия в Аржентина, следвайки пътя на много други нацисти. Ако двамата братя бяха продължили своя живот поне още 40 години, то най-вероятно щяха да станат свидетели на най-различни иновации и най-вече на тяхното собствено творение – летящото крило.
Моделите им са едно цяло крило, без опашка и без допълнителни извивки, които могат да забавят скоростта при въздушно триене. На тях се дължи раждането на немския Messerschmitt, както и около 44 въздушни рамки за най-различни самолети и дузина други модели.
Освен разработката на странни самолети, двамата германци са първите, които използват BMW 003 двигатели, които трябва да задвижат техния Ho IX V2. В последният момент се оказва, че баварците не могат да отговорят на високите изисквания и затова залагат на Junker Jumo 004B. По това време са направени няколко опита, но така или иначе техният проект остава в историята като първият летателен апарат, който някога е използвал реактивни двигатели.
Едва след края на войната ще има подобен експеримент на САЩ с Northrop, но не и преди американската армия да изпрати немската конструкция директно до САЩ, за да бъде добре изследвана. Въпреки опитите на янките да направят подобен самолет, накрая компанията заявява, че този проект никога не е създаден, за да лети. Безумното изказване само доказва, че някой просто не си е научил урока и не е разбрал какво наистина може да получи от цялата ситуация.
Защо братята се провалят и какво наистина можеше да се промени по време на Втората Световна война, ако някога бяха получили правилното финансиране. Двамата дизайнери живеят и разработват своите модели в гараж. По това време Луфтвафе осъзнава, че няма как да им възложи да произведат реактивни двигатели и насочва вниманието си към Gotha – немска жп компания, която се занимава с производство на вагони и от скоро е получила правото да работи върху самолети. По това време немското правителство дава на тях правото да разработят малко по-добра бойна машина, която да отговори на всички желания на армията.
Твърдението, че американците първи са произвели летящото крило също не може да се смята за истина. Първите модели се появяват за първи път още през 1910 г.
Нещо повече, не трябва да забравяме, че двамата братя са работили върху нещо, което американците ще демонстрират години по-късно – невидимият радарен самолет или познат още като стелт технология. По темата има няколко документални филма, в които се твърди, че най-вероятно господата наистина са имали такива планове, а репликата в американския музеен на авиацията подсказва точно за такава разработка. Самото покритие на самолета до някаква степен може да отхвърля радио вълни по-далече, но това е съвсем друга тема.
Американците са толкова задължени на немските си колеги, че дори строят летящото крило на германците, което трябва да се разработи от дърво, да бъде покрито с абсорбиращо въглеродно лепило и да има видим радар, поставен на гърба на самолета. На хартия американското произведение наистина изглежда странно, но не можем да пропуснем факта, че немския модел трябва да лети с два реактивни двигателя, разполага с метален скелет и други приятни глезотии. Американците използват точно такова лепило, защото вярват, че най-вероятно така ще бъдат независими от радарите.
Истината, която можем да открием по мнение на историци и инженери е, че германците са били убийствено близо до създаването на невидимия самолет, но по това време, дори и при невероятен успех, немската армия и авиация вече няма достатъчно керосин, за да захрани своите самолети. Първоначално Реймар Хортън никога не е искал да създава такъв самолет, немските авиатори са искали скорост и маневреност, за да отвърнат на американските изтребители. Техните изтребители имали нужда от подобрения, но в последствие при провеждането на тестовете станало ясно, че самолетът дава добри резултати при обстрелване с магнитните вълни и продължили да си играят с тази технология.
При използването на дърво и фибростъкло станало ясно, че ще има повече от необходимата скорост за доминиране в небето над Германия. По това време никой дори не знаел дали това ще е изтребител, прихващач на бомбардировачи или евентуално самолет с най-различни бойни роли. Валтер Хортън се надявал, че именно реактивните двигатели ще му позволят да бъде първия пилот, като дори се надявал, че интересът на немските асове ще измести този от Focke Wulf Fw-190. Тук има и още една важна подробност, при включените първи разработки, Хортънови никога не поставили радар. Тогава как можем да говорим за невидим самолет? Ами не можем, причината е, че за Хитлер е било важно да има скорост, аеродинамична ефективност и маневреност – това било напълно достатъчно.
Защо никога не го виждаме, освен факта, че войната приключва и САЩ и СССР си поделят учените на Германия? Няма време за действие. При пускането на първия Me-262 с два реактивни двигателя са изминали около 3 години и 1 ден. Следователно пускането на Ho-229 щеше да бъде планувано едва за 1948 г.
Има и други проблеми за немските гении, когато се говори за работа в гараж. Мнозина трябва да са благодарни, че Хитлер ги е игнорирал. Щом Валтер започнал да изчислява центъра на гравитацията на модела на самолета си, използвал метална линия, но така и не обърнал внимание на факта, че същата била счупена и първите 10 сантиметра липсвали. Направил е грешни изчисления и добавил повече баласт в носа. При тестването на първия модел, пилотът ще посочи, че носът постоянно трябва да се повдига, в противен случай няма да има никакъв шанс да се говори за изискваните критерии.
При опита за кацане, колесникът също се чупи от напрежението и липсата на правилен баланс. При избирането на двигателите на Юнкер, експертът отново трябва да преработи цялата конструкция, за да избегне топлинния стрес върху тялото на самолета, а това също създава допълнителни главоболия. Отново се налага да променят цялата рамка и отново използват части от стари самолети, за да решат проблемите си. Липсата на финансиране продължава да принуждава конструкторите да правят компромис след компромис.
Както вече казахме, няма много време за тестване и подобряване, а в един момент Хортънови е трябвало да бягат. Зарязват всички материали и следи, като ги завещават на американци, британци и руснаци. Според доклада на Уилкинсън, това е технология, която заслужава внимание, макар и самият британец да е твърде критичен, сякаш той може да създаде нещо по-добро, използвайки гараж и резервни части от самолети, някои взимани директно от фронта. Ето защо и до днес остава твърдението, че най-вероятно това е бил опит на британците не само да скрият постижението, но и да продължат да го разработват в следващите десетилетия. Единственият проблем е, че явно американците са имали по-висок успех, както можем да видим през 90-те години.
В самия доклад се твърди, че двамата братя са били в големи грешки, защото не са използвали въздушния тунел за своите данни. Единственият проблем е, че никога не са имали достъп до такъв, за да направят всичко далеч по-точно. Една счупена линия е объркала много сметки, но дори с тях има достатъчно добри идеи. До днес се твърди, че ако двамата братя не са се опитвали да бягат от Германия, а се предават на една от двете пристигащи сили, светът със сигурност щеше да е в пъти по-различен.
Реймар Хортън разполага с едно от най-добрите резюмета, особено след като е правил модели за гражданска авиация и също така е действал много добре за немската авиация по време на войната. Най-вероятно е можел да си намери работа във всяка една авио компания. Нещо повече, малко преди началото на Втората Световна война, той дори ще кандидатства за американска виза, но същата е отказана, след като най-вероятно се твърди, че той може да има достъп до класифицирана информация.
И тук идва един от най-важните въпроси, защо братята са започнали да работят върху единично крило? Това е един от най-ефективните методи за елиминиране на всякакво триене по фюзелажа. Всеки един сантиметър е повдигаща повърхност. Едно цяло крило може да повиши значително и носенето на товар. Голяма част от теглото на стандартния самолет е поставено директно в центъра. При цяло крило теглото може да се разпределя от край до край. Най-важното е, че фигурата на самолета не е съвършена и отклонява радарните вълни, тоест те никога няма да се върнат и да отчетат наличието на самолет в определен сектор.
Единственият минус е, че това същество просто не е стабилно, то е проектирано да бъде точно такова. Впрочем не трябва да се изненадваме от тези проблеми – модерният Eurofighter също има такива проблеми и за всеки полет са отговорни около 17 компютъра, които да следят поведението. Когато компанията Gotha взима правата на техния самолет и започва да го разработва, те вече действат върху бомбардировач с кодово име „Америка“, който разполага с 6 реактивни двигателя. Той никога не е произведен и остава като мистерия на салфетка. Според някои конспиратори, това е била машината, която трябвало да пусне атомна бомба над Ню Йорк. За съжаление проблемите им със събирането на твърда вода са били вече прекъснати от група норвежки партизани, но все пак.
Интересен факт е, че един от странните самолети, които използват парабулата ще бъдат открити от американците. Това е технология, която Реймар е имал още през 1937 г. и остава някъде в миналото, но по-късно е открита от американците. Интересното е, че малко след това, самолет с много точното описание на онзи от проектите на немския учен, се разбива близо до Ню Мексико през 1947 г. Хората от Зона 51 твърдят, че няма нищо такова и никога не са работили върху самолети, но години по-късно стана ясно, че това е авиационна база за тестването на нови прототипи. За извънземните никой няма обяснение и не можем да го предоставим.
