shareit

Спортни хроники: Забравеният магьосник на Барса, който спаси клуба от банкрут и остава единственият испанец със „Златна топка“

| от Chronicle.bg |

Финалът за КЕШ на 31 май 1961 г. е знаменателен – това е първият финален мач в континенталната футболна надпревара, в който Реал Мадрид не участва.

Първите пет финала в историята на турнира са спечелени от Кралския клуб, но в шестото издание на Купата на европейските шампиони, най-сетне се намира кой да елиминира Реал. И това е не друг, а местният враг Барселона.

Барса надделява над „кралете“, за да стигне до мача на „Ванкдорф“ в Берн. Там съперник е Бенфика, а фаворит в мача определено е клубът от Каталуня. В него играят Цибор и Кочиш – две от великите унгарски звезди от суперотбора, загубил по необясним начин финала на Мондиала през 1954-та от Западна Германия, и то на същия стадион в Берн. Там са още Еваристо, Кубала… Големи играчи. А, да – и плеймейкърът, наречен с прякора Архитекта. Преди финала именно той е в заглавията на вестниците в цяла Испания, а и в Европа. Трябва ли да играе Луис Суарес в този мач?

Два дни по-рано бордът на директорите на Барселона се събира на извънредно заседание и има да взима тежко решение. Да приеме ли офертата от Интер за най-силния играч на отбора? Италианците дават 25 милиона испански песети за Суарес, което е нечувана сума дори за трансфери като Реймон Копа и Алфредо ди Стефано в Реал, както и Кубала и унгарските асове в Барса. По това време други големи трансферни суми във футбола няма.

Онази, предложена от Интер, е близо два пъти по-голяма от рекордната до момента. Тя е платена четири години по-рано за Омар Сивори от Ювентус на Ривър Плейт. В днешни пари се изчислява, ако това изобщо е възможно, приблизително на 255 000 евро.

Суарес играе на финала. Той пък става известен като „мачът на петте квадратни греди“, след като точно толкова пъти Барса цели стълбовете, придържащи мрежата на вратата на Бенфика. И пада с 2:3… Особено фрапиращо е положението в края, когато Кочиш стреля, топката удря първо лявата, после дясната греда – от онези старите, с ръбовете, за да не пожелае да влезе за изравнителен гол.

Суарес заминава за Милано дни по-късно, за да започне нова глава в кариерата, която и днес е смятана за една от първите бляскави във футбола на европейски играч.

Преди да говорим за Архитекта и какво е той за играта, нека уточним. Той е е в ужасно неблагоприятната позиция името му да е в сянката на уругвайския Луис Суарес. Съвременната звезда живее, играе и печели трофеи в ерата на социалните мрежи, когато футболът е истерия за стотици милиони по света.

Още по-куриозно е, че Луис Суарес Мирамонтес (както е пълното име на онзи испански магьосник в средата на терена) и по фамилия не е първи избор на Google, ако потърсите по този начин. Защото има един Луис Мирамонтес, за когото светът далеч повече иска да знае и се интересува. Той е „бащата на противозачатъчните“ в медицината.

Луисито Суарес Мирамонтес си е жив и здрав, като продължава да живее в любимия на сърцето му Милано, макар и вече на 87 години. Той е роден другаде – в слънчевата Ла Коруня, в Галисия. На 16 дебютира в местния Депортиво, а година по-късно Барселона забелязва страхотния талант на това ляво крило (или ляв инсайд, както се води тогава позицията), който може да прави всичко на терена. И го привлича.

„Беше един такъв слабичък, притеснителен и дребен”, спомня си Еленио Ерера години по-късно. Той му е треньор и в Каталуня, и в Интер след това. “Дойде по личното настояване на президента Миро-Санс и никой от нас не знаеше защо го привличаме.“

Шефът е чул препоръката на дон Карлос Итураспе, един от най-уважаваните испански треньори по онова време. Той води Депортиво и за един сезон е осъзнал какъв талант има в ръцете си. Галисия е тясна за Луисито, той трябва да иде на най-голямата сцена, казал е Итураспе на каталунския шеф.

На тийнейджъра му е нужна точно година, за да свикне с голямата сцена. От сезон 1954-55 г., когато е на 19, той е титуляр и Барса започва да изглежда съвсем различно. Играе вляво на атаката или като офанзивен полузащитник, като десният му крак е направо сензационен. В края на същата декада синьо-черните печелят две титли на Испания срещу суперотбора на Реал Мадрид, взимат два пъти Купата на краля, печелят два пъти Купата на Панаирните градове в Европа и гледат към най-големия приз – Купата на шампионите, станала собственост изцяло на Реал в първите пет години от турнира.

Но нещата в Барса не вървят извън терена, въпреки че тогава за това се знае малко. Тогавашният треньор Виола излиза и казва пред журналисти, че ако клубът не продаде тренировъчната си база, ще фалира. Миро-Санс го уволнява незабавно, а скандалът е голям. Оказва се обаче, че през януари 1961 г. Барса наистина е пред банкрут.

И решението от май същата година за продажбата на Луисито Суарес Мирамонтес на Интер е напълно оправдано от икономическа гледна точка. Тези 25 милиона песети спасяват клуба.

Феновете са разделени в мнението си, защото галисиецът е несъмнено най-силният им футболист, а година по-рано е спечелил дори някаква награда на френското списание „Франс Футбол“ за играч №1 в Европа. „Златната топка“ са я нарекли, не е особено популярна, но все пак звучи като сериозно признание и извън Каталуня, извън Испания дори.

От друга страна, барселонистите роптаят, че в Суарес няма страст, няма онова желание, типично за играчите на отбора. Той е някак „хладен“, такъв е стилът му. Нищо, че е решаващ с голове и асистенции, които извеждат отбора до куп трофеи и до споменатия вече загубен финал за КЕШ.

Суарес е притеснителен и на моменти се съмнява в себе си. Това е истината за характера на младежа. Съотборници разкриват как са го карали да пие по чаша червено вино преди големи мачове, за да се отърси от напрежението. Особено силно то е било преди двубоите на националния отбор, за който Суарес играе цели 15 години.

Та, за „Златната топка“. И днес това е единственият испанец, който я е печелил. Фернандо Торес, Шави, Раул и Андрес Иниеста влизаха в тройката и бяха близо. Но нито един друг играч, роден в Испания, не е взимал най-ценния индивидуален приз във футбола. Факт, който може дори да убягва на феновете днес, особено ако търсенето в Google ги прати първо при уругвайския нападател със същите първи две имена, или пък към мексиканския откривател на контрацептивите Мирамонтес…

В Милано срамежливият Луисито направо разцъфва, защото Ерера е наложил системата на катеначо в Интер. Там защитата е цар, съперникът рядко изобщо вкарва гол, а топката трябва да бъде докарана до Суарес, който да измисли нещо. Колко пъти този отбор бие с минимален резултат? И колко пъти голът или асистенцията за него са на Луисито?

Суарес остава девет години в Интер, печели два пъти Купата на шампионите, три пъти Скудетото и два пъти Междуконтиненталната купа. Още три пъти е в тройката за „Златна топка“, има две втори и едно трето място в класацията. Изобщо – в ерата на бляскави играчи, каквато са 60-те, той е суперзвезда.

С националния тим големият му миг е Евро 1964, като Испания е домакин и фаворит за титлата. Луис е на 29 години, усещайки, че това може да е последният му шанс за голям трофей с националния тим.

Две победи с по 2:1 над Унгария (с продължения) и СССР носят титлата на Ла Фурия, а Луисито е играч на финалната четворка. Това вече бетонира статута му на любимец на испанските фенове, но не го прави голям такъв в Каталуния, където така и не го обгръщат с народната любов. Все пак – титлата е за испанците, нали? А онова са години, в които разривът между провинцията и държавата е колосална, направо си е конфликт. Та – какво, като е донесъл титлата на Испания? Това нас, каталунците, не ни топли…

След великолепна кариера като играч, той опитва като треньор и се справя – води Каляри, Интер, Сампдория, както и националния отбор на Испания за един кратък период, включително на Мондиал 1990. Дълги години е в управата на нерадзурите от Милано, за които си остава изключителна фигура и авторитет. Успява за един сезон да бъде наставник и на родния Депортиво в Ла Коруня, но никога не получава покана от Барса.

Дали има нещо, за което съжалява?

„Спечелих всичко” , разказва Суарес в интервю по време на пандемията. “Велики неща постигнахме с Барселона, а с Интер бях на върха на славата си. Взех европейската титла с Испания, но можехме да направим повече на двете световни първенства, на които се класирахме (1962-ра и 1966-а, Испания не минава групата). Съжалявам малко, че не ми дадоха „Златната топка“ през 1964-та, защото я заслужавах дори повече, отколкото четири години по-рано. Аз спечелих с Интер Купата на шампионите и Междуконтиненталната купа, а с Испания станахме шампиони на Европа! И не бях първи… Това за мен си беше „Златна топка“, въпреки че ми дадоха сребърна…“

И все пак Архитекта от Галисия, за когото светът на футбола сякаш е склонен да забравя, постигна нещо, което не бе по силите ни на Раул, ни на Касияс, ни на Шави и Иниеста. Освен това разби монопола на Реал в турнира на шампионите и преодоля притеснението… с чаша червено вино в напрегнатите моменти преди мач.

 
 
Коментарите са изключени за Спортни хроники: Забравеният магьосник на Барса, който спаси клуба от банкрут и остава единственият испанец със „Златна топка“

Повече информация Виж всички