Спортни хроники: Трагедията на вход №12: Кървящата рана на Суперкласико

В тези дни континенталният турнир трябваше да е в разгара си, но в Латинска Америка не им е до футбол. Сводките със заразените с Covid-19 стават все по-притеснителни, а в Бразилия заболелите прехвърлиха 1,5 млн. И така вместо страстите около Копа Америка – на континента бушува заразата. Тъжно е, но засега сме безсилни пред стихията на вируса.

Тежка е ситуацията и в Аржентина и Колумбия, които трябваше да са съдомакини на Копа-та. Но футболът е замразен и никой не се наема да прави прогнози кога местните отново ще могат да се отдадат на спортната си религия. Молим се да е възможно най-скоро. Заподскачат ли инчасите по трибуните на стадионите в Латинска Америка ще е знак, че ситуацията се е нормализирала.

А даже тук, в далечна Европа, с интерес ще поглеждаме към дербита като Бока Хуниорс и Ривър Плейт – едно от най-великите в историята на играта. Битката между грандовете от Буенос Айрес е епична, а по това време на годината в Аржентина си припомнят за една от най-черните му страници – случката, останала в архивите с името „Tragedia de la Puerta 12“.
Но първо малко предистория.

Двата клуба се раждат в началото на 20-и век насред мизерията на пристанищните квартали, обединени от наименованието Ла Бока. През 1923 г. обаче Ривър се пренася далеч на север в богаташкото предградие Белграно. Изоставеният брат намразва до смърт издигналия се такъв. Няма никакъв спор за това – инчасите на Бока мразят далеч по-горещо врага, отколкото обратното.

От Ривър са писатели, военни, политици и хайлайфът. Бока пък е „отборът на народа“.
И двете страни не пропускат да натякват една на друга колко са различни. Гордостта от „Ние сме Бока/Ривър“ е равносилна с „Ние сме различни от онези“. Хем се радват, че са си от своите, хем ликуват, че не са от тях.

Затова не се учудвайте, че дните в годината, в които се играе дербито, Буенос Айрес е неузнаваем. За няколко часа улиците на аржентинската столица са пусти, транспортът е нередовен, магазините затварят рано-рано, а изключени телевизори няма дори в родилните отделения и офисите на президентството.

В същото време около „Ла Бомбонера“ или „Ел Монументал“ – стадионите на Бока Хуниорс и Ривър Плейт, страстите бушуват. А местните предупреждават туристите, че ако усетят почвата под краката им да трепери, да не се притесняват, че има земетресение. По време на аржентинското Суперкласико е нормално да се люлее земята. Без майтап. Хилядите, подскачащи в ритъм инчаси на Бока и Ривър, всеки път объркват уредите на сеизмолозите, че има разместване на земните пластове.

Грохотът във въздуха е част от аржентинската класика, а феерията на трибуните е задължителна.
Оглушителните песни на ултрасите, потънали под тоновете хартии и ленти, които заливат стадиона. Пушекът от димки, факли, фойерверки… Развятата от ложите фланелка на голия до кръста Диего Марадона.

Огромни надуваеми прасета и пилета в секторите зад вратите. Напрегнато усещане за напрежение и омраза, но и футболна омая, за която мечтаят милиони фенове на футбола от целия свят.
Това е антагонизъм, който побеждава всеки друг във великата игра!

Безброй са митовете и великите моменти на сблъсъка, в който участие са взимали Алфредо ди Стефано, Диего Марадона, Енцо Франческоли, Габриел Батистута, Хуан Роман Рикелме, Карлос Тевес и много други.

Но със Суперкласико е свързана и най-голямата трагедия в аржентинския футбол. Споменатата „Трагедия на 12-и вход“.
На 23 юни 1968 г. 71 привърженици на Бока на средна възраст под 19 години никога не се завръщат у дома след градския сблъсък на „Ел Монументал“.
Повече от половин век по-късно властите още не са се произнесли категорично как се стига до бруталния инцидент, а по-старите запалянковци на грандовете имат различни версии за него.

Историята, фактите и слуховете
В слънчевата юнска събота привържениците на Бока прекосяват града, за да подкрепят своите на „Монументал“ в 89-ото градско дерби, чиято история започва през 1913-а.

На терена се води поредната свирепа битка, но мачът не е шедьовър и завършва 0:0. След последния съдийски сигнал гостуващата агитка се насочва към изходите на трибуна „Сентенарио“, а фаталната случка става на вход №12, откъдето идва и останалото в историята й наименование „Tragedia de la Puerta 12“.

Първите, които се насочват към изхода, са премазани или се задушават от прииждащата зад тях тълпа.
Според една от версиите, запалянковци на Бока от горните редове започват да хвърлят надолу горящи шалове и знамена на врага, което предизвиква суматохата.

Има и градска легенда, че хулигани на Ривър пробиват до „Сентенарио“ и започват мелета, което принуждава част от хората да побягнат към изхода.
Свидетели на трагедията отпреди 52 години са категорични, че металните порти са били заключени и това е предизвикало стълпотворението.

През 1968-а дори тръгва мълва, че полицията е отговорна за кървавата баня заради безумна постъпка. По време на дербито униформените били обстрелвани с пликчета с урина от гостуващия сектор и за отмъщение блокирали изхода за няколко минути след края му.
Президентът на Ривър по онова време Уилям Кент също се опитва да хвърли вината за трагедията върху органите на реда, но няколко месеца след „Tragedia de la Puerta 12“ съдът се произнася, че виновни са домакините и за престъпна небрежност в затвора са вкарани двама от директорите на „милионерите“.

Те обаче прекарват зад решетките по-малко от половин година, след което са оправдани, а случаят потъва в архивите.
В края на сезона 68-те клуба от Аржентинската футболна асоциация (AFA) събират сериозна сума за семействата на жертвите, но хората не искат пари, а искат да научат истината за смъртта на близките си – в болшинството си деца и тийнейджъри.

Твърди се, че само две фамилии приемат обезщетението и подписват документи, че никога и под никаква форма няма да предявяват бъдещи претенции към Ривър Плейт и AFA. За другите 69 парите нямат значение…

Ако днес отидете на „Ел Монументал“ и потърсите вход №12, няма да го намерите. След „Tragedia de la Puerta 12“ числата са заменени с букви и вече е „L“ в опит да се заличи кошмарният спомен. Нищо обаче не е в състояние да изтрие черния 23 юни 1968-а от календара на Суперкласико, което наред с безбройните си екзалтиращи моменти през 107-годишното си съществуване, има и своята половинвековна кървяща рана.
Рано или късно пандемията ще свърши. Омразата между Бока и Ривър – никога! Настане ли време за нова битка животът в Буенос Айрес ще замре. Във въздуха ще се носи грохотът от стадиона, сеизмографите ще отчитат земетресение, а телевизорите ще работят даже и в родилните отделения.