Как социализмът унищожи вело културата в България

Колоезденето е особен спорт в България и макар и в момента да продължава да се възражда, миналото наистина показва, че ентусиасти не са липсвали. Една от причините да виждаме разпад е и факта, че след 9-и септември започва да се гледа с друго око на спорта. От една страна е ясно, че организацията започва да куца, макар и да се провеждат състезания като обиколката на България. По време на Царска България ще открием, че велосипедът е бил на въоръжение на родната полиция, а години по-късно Южен Виетнам дори използва такива военни сили, макар и тяхното изпълнение да не е чак толкова успешно.

Вело състезанията се зараждат още по времето на Царска България и освен различни формати като крос-кънтри и шосейно колоездене, повечето ентусиасти дори предлагат да се направи един специален турнир в армията, тъй като вече има достатъчно други дисциплини, които се практикуват. През 1948 г. откриваме, че в родното списание „Свят“ обръщат внимание на тази дисциплини и цитирайки изданието „Ла перл“, посочват, че за завършването на обиколката на Франция са необходими най-малко 3-4 велосипеда, където състезателното колело се оценява на сумата от близо 40 хиляди франка, а след това са необходими резервни гуми и екип, който да поддържа цялата техника. Интересен факт е, че по това време във Франция за техническата част са необходими около 300 хиляди франка.

Това изключва тренинга, издръжката на състезателите и т.н. Тъй като говорим за време, в което социалистическите републики не възприемат капитализма и факта, че спортът наистина е скъпо удоволствие, родните автори посочват, че се изисква таланта на онзи бегач, който да се закупи от фирмите и фабриките, които трябва да го привлекат. По мнението на родната преса, това ограничава активните атлети и те винаги са по-малко от тези в социалистическите страни. Най-важното е, че добрите технически резултати идват в следствие на премиите, различни трикове и допинга.

Последното е вярно, тъй като ще открием, че още по време на Втората Световна война има сериозно разпространение на метамфетамините в армията, но по-късно се предлагат и различни други химикали за медицински цели. Интересното е, че постиженията на колоездачи като Бартали ще се описват като специален начин на живот, но и като постоянна иновация и развитие на велосипеда, което липсва в Съветските страни. За да бъде още по-забавно и да разберем, че реално родната преса от 1948 г. стои много далеч от истината, забелязваме, че колоезденето не се представя като благороден спорт, поне не и толкова благороден, колкото е борбата.

Често се дава пример как аматьорите имали възможност да победят в обиколката на Франция, но благодарение на организатора Готе, който преследвал колоната и стигнал до първите с молба, че трябва да намалят скоростта, за да позволят на останалите да спечелят. Такива били моралните основи на спорта в буржоазните страни. Голяма част от посоченото дори не отговаря на истината, но преди да стигнем до факта, че България е можела и най-вероятно в близко бъдеще отново ще има доста шансове да се превърне в качествена вело сила, тъй като в момента интереса към тази дисциплина е особено висок.

Нека се върнем само 6 години назад, за да видим историята на Рангел Митов – перничанин, който в последствие преминава в софийски вело клуб.

На 3 март се дава старта на държавното първенство по крос-кънтри и установяваме, че същото се провежда вече четири години. Пристигат играчи от София и двама души от Самоков, тъй като авторите обясняват, че основната причина е липсата на вело гуми в периода на война. Друг фактор е дългата и тежка зима, която създава проблеми на състезателите за подготовка. Обиколката по крос-кънтри се провежда между 16 души. Един от етапите е едва 22 километра, но тук идва и голямата изненада, няма никаква маркировка по пътя, тъй като повечето състезатели искали наистина да бъдат сигурни, че състезателят има познания в околността и може да се ориентира лесно.

Рангел Митов е 2-кратен шампион в състезанието, първо се забелязва неговата добра физическа форма, както и факта, че в самото начало Митов просто се изстрелва. Изминаването на етапа, което е впечатляващо, приключва за 43 минути, а средната скорост е 30.7 км/ч.

Ще открием, че идеята за провеждане на състезание от рода на „Обиколката на България“ започва да се разглежда още през 1922 г. Именно тогава Българския колоездачен съюз предлага да се организират етапи и да се поканят други вело клубове и дори частни лица, тъй като всяко едно състезание винаги привлича туристи. Интересен факт е, че законът на Царска България изисква от всеки един колоездачен клуб да предоставя физическо възпитание на всички младежи до 21-годишна възраст, като обгрижването не трябва да започва по-рано от 16-годишна възраст.

Тъй като обаче вело-клубовете още не попадат под закона и не се определят още като спорт, повечето вело-клубове изпълняват втора наредба на същия и не чакат съгласието на държавата, за да привличат нови таланти. Нещо повече, повечето вело клубове искат дори да се изпратят лица от различните фабрики, с които да се работи, тъй като повечето заводи не обръщат внимание на физическата подготовка. Пишем тези редове по една много проста причина – оказва се, че внимание към работника и спорта има, при това много по-рано, отколкото се опитват да покажат днес някои източници.

Друг факт е, че в изданието „Български колоездач“, което се издава до преди края на 9-ти септември, българи пътуват в чужбина, за да наблюдават как се движи самото състезание и какво наистина се случва. Нещо по-приятно е, че именно тогава различните клубове избират дестинация, до която да пътуват, най-често манастири, изчакват освещаване и продължават да правят различни обиколки. С оглед на статистиката, няма село или град, което да не се похвали с вело клуб.

Например четем за Радомирски, Тетевенски, Павликенски и най-различни други такива. Тъй като липсват социални мрежи, въпросният в-к дори показва и какви сборни излети ще се правят и до какви исторически места ще се ходи. Нещо повече, градовете и общинските съветници, дори кметове, се стремят да помогнат на родния спорт. За такова разбираме от статия в същия в-к. Хаджи Борис Германов е кмет на Варна, който закупува часовник-хронометър за клуба в града на стойност от 1000 лева. Само няколко месеца по-късно в същото издание откриваме и една особена история за родни колоездачи, поканени от румънски колеги, за да се състезават в обиколката на Румъния.

По думите на изданието, отначало родните вело клубове са срещали сериозно затруднение и не са имали необходимите права за участие. Това е давало повод на родните играчи да потърсят време, за да се включат и в това състезание. Въпреки липсата на разрешение, български колоездачи отиват в Румъния и осъзнават, че няма да играят честно, а ще се борят постоянно с различни своеволия на румънските колеги.

Най-голям подвиг в това меле е извършил Марин Николов, който от самото начало е бил на прицел на останалите атлети. По думите на изданието, той е събарян няколко пъти от колелото. В края на състезанието става ясно, че Николов и неговите по-млади колеги са били постоянно блокирани и от факта, че мнозина са със счупени колела, без никаква помощ от поддържащ екип, остават изоставени, сякаш никога не са били част от това състезание. Николов отказва няколко пъти лекарска помощ, но накрая на поредния етап, в който разбира, че румънските атлети играят борба, а не колоездене, дава сигнал на българската група, че е време да си ходят, но не като победени, а като атлети, които не са получили правото да се състезават.

Спортната култура в страната определено е била на високо ниво и не трябва да се изненадваме от тези факти, разбира се, сега, когато вече има достатъчно технология и достъп до въпросния спорт, наблюдаваме засилен интерес и може би началото на една нова и по-различна епоха. Въпросът остава само и единствено върху идеята за време и създаване на правилното преживяване и удоволствието от играта.