Великите любовни истории: Вирджиния Улф и любовните й лутания: Гениалната писателка, която така и не разбра любовта
Тя е от оная рядка порода писатели, които успяват да впримчат в думи възторга, болката, красотата и ужаса на новия век. Наред с други велики свои съвременници, Джеймс Джойс и Марсел Пруст, тя неуморно търси и открива нови литературни форми, чрез които да разкрие и обясни сложната модерна душевност.
Преследвана от невидими демони още от най-ранна детска възраст, тази крехка и ексцентрична лондончанка ще изживее един живот извън стандартите на епохата, един живот, изпълнен с впечатляващи творчески проникновения, но и опустошителни душевни състояния, един живот сред много приятели, но и в голяма самота, един живот на ефимерни желания и дълбоки разочарования, на банални заблуди и сърцеразбиващи истини, един живот като роман, написан от нея самата.
Това е историята за странните любови на Вирджиния Улф.
Кръгът “Блумбсбъри”
Вирджиния Стивън (както е моминското й име) се ражда през 1988 г. в семейната къща на “Хайд Парк Гейт” 22, където живее до смъртта на баща й през 1904 г. Тогава по-голямата й сестра Ванеса намира къща на площад “Гордън” в бохемски квартал Блумбсбъри и взима Вирджиния при себе си. Именно с този площад се свързва създаването на популярния интелектуален кръг от писатели и художници, спойката между които се дължи най-вече на общата склонност на незачитане на традиционния морал и социалните стереотипи.
Самото ядро на кръга се състои от група приятели: Вирджиния, брат й Тоби, Литън Страчи, Саксън Сидни-Търнър, Клайв Бел и Ленард Улф. Всичките приятели на Вирджиния от този период са странни птици, чиито животи се преплитат в сложни мрежи от отворени връзки, драми и снобизъм. Сложната вътрешна динамика на кръга става предпоставка за много емоционални влюбвания и раздели, както и за развитието на по-сериозни отношения. Какъвто ще се окаже и случаят на Вирджиния и Ленард.
Момичето, което е свикнало да казва “Не”
Бъдещият съпруг на Вирджиния, Ленард Улф, попада в кръга “Блумсбъри” покрай приятелството си с Тоби, с когото са съвипускници в колежа “Тринити”. Когато сестрите на Тоби му идват на гости в Кембридж за традиционния майски бал през 1900 г., Ленард е поразен от красотата им. В спомените му те са “облечени с бели рокли и с големи шапки, държаха в ръка чадърчета, а хубостта им те оставяше без дъх. Бяха тихи, величествени и тревожни.” Официалното запознанство на Ленард и Вирджиния ще стане на 17 ноември 1904 г. Семейство Стивън го канят у дома си на площад “Гордън”, за да се сбогуват преди отпътуването му за остров Цейлон, където е получил чиновническо назначение. По време на вечерята Ленард ще забележи, че Вирджиния е особено притихнала и иглежда измъчена, болна.
Ленард заминава за Азия и сякаш всичко приключва преди да е започнало. През 1909 г. обаче Литън Старчи го окуражава да й предложи брак, което е доста великодушно, но и подмолно от негова страна предвид факта, че самият той го е направил малко преди това и Вирджиния го е отрязала. Ленард също се пробва, но не получава отговор.
През юни 1911 г. той получава едногодишен отпуск, но когато вдишва с пълни гърди познатата лондонска мъгла и осъзнава колко много му е липсвал живота в Англия, решава да не се върне в Цейлон. Няколко месеца по-късно се установява в малък апартамент на четвъртия етаж на площад “Брансуик” и срещите му с Вирджиния зачестяват. В края на декември вече не е останала и капка съмнение, че е влюбен в нея. Признава й любовта си и прави повторно предложение за брак.
“Нека си помисля,” е сдържаният й отговор.
И ще мисли цели пет месеца.
Да обичаш на инат
Един от най-добрите биографи на Вирджиния Улф, Хърмаяни Лий, описва Ленард Улф като “напрегнат като струна млад мъж, тъмнокос, слаб, с издължено лице, на което се е запечатила язвителна усмивка, с решителен син поглед и треперещи ръце.” Само можем да си представим какво треперене е било, докато е чакал отговора на избраницата си – дали като римски цезар ще вдигне палец нагоре и ще го спаси от мъките му или напротив, ще го обърне надолу и ще му разбие сърцето?
Край на душевните му терзания ще сложи писмото на Вирджиния от 1 май 1912 г.
“Струваш ми се толкова чужд. А аз съм плашещо нестабилна…Понякога си мисля, че никога не бих могла да споделя нищо с никого. Наречи ме хълм, или камък. Да, искам всичко – любов, деца, приключения, интимност, работа… Лутам се между чувството на полувлюбеност в теб и тоталната отчужденост. Мисля си, че ако се омъжа за теб, нещото което неминуемо ще застане между нас, е сексът. Както ти казах с брутална откровеност оня ден, аз не изпитвам никакво физическо влечение към теб.”
Всъщност отсъствието на физическо привличане се дължи до голяма степен на клиничното състояние на Вирджиния. Отвращението й от хетеросексуалния секс е в резултат на психологическа травма от детството, когато, както самата тя твърди в мемоарите си, полубрат й Джералд. блудства с нея. Въпреки че заявява на Ленард право в очите, че няма да спи с него, тя е искрено привързана към него и компанията му я прави щастлива. За нея са важни разбирането, безрезервната обич, интелектът… Той е първият й читател, нейният най-голям фен, незаменимият й партньор във всичко. Затова в крайна сметка казва “Да”.
Брак на умовете
Независимо че е изпълнен с много тежки моменти, бракът им успява да устои изпитанията на времето. А първото корабокрушение ги дебне буквално зад ъгъла.
Само година след като се бракуват на 10 август 1912 г., на Ленард му се налага да се сблъска за първи път с проявленията на менталното заболяване на съпругата му, за наличието на което до този момент само е подозирал.
В опит да приключи с живота си Вирджиния взима голяма доза от барбитурата “Верона”. Когато се свестява в болницата, докторите й казват, че за жена с нейното заболяване не е добра идея да има деца. Въпреки че ненавижда дори мисълта да прави секс с мъже, осъзнаването, че никога няма да бъде майка й се отразява тежко и до края на живота си ще мъкне невидимата каруца с труповете на неродените си деца.
Отделно от здравословните неприятности обаче, бракът на Ленард и Вирджиния потръгва повече от добре. Отсъствието на секс изобщо не се отразява върху взаимоотношенията им и двамата се впускат в руслото на една спокойна и хармонична връзка – както в личен, така и в професионален план. През 1915 г. младото семейство стават и бизнес партньори, когато основават издателската къща Hogarth Press. В началото издателството е просто хоби, но с времето ще се разрасне в сериозен бизнес. Между 1917 и 1946 г. с логото на Hogarth Press ще видят бял свят 527 заглавия, сред които и забележителната творба на Т.С. Елиът “Пустата земя”.
Вирджиния и Ленард разполагат с няколко жилища, но в нито едно не са така щастливи, както във ваканционната си къща си в Родмел, Съсекс. Там тя пише с почти маниакално настървение, а в моментите, когато не го прави, двамата се наслаждават на взаимната си компания, четат или градинарстват. А тя пече хлябове с хрупкава коричка.
Да си гей във време, когато дори няма дума за това
Въпреки че бракът й е повече от щастлив, влиянието на кръга “Блумбсбъри”, в който моногамността не е на почит, оказва своето влияние върху Вирджиния и тя изобщо не се свени да превключва на флиртаджийски режим, когато й се прииска. И го прави както с мъже, така и с жени.
През 1921 г. е представен проектозакон срещу “крайни неприличните сексуални актове между жени”, който обаче така и не е гласуван (защото законодателите се притесняват, че това само ще накара жените да пробват какво е!). И понеже много от приятелите от най-тесния й социален кръг нямат проблем да изразяват различната си сексуалност, Вирджиния не намира причина защо и тя да не може да бъде “queer”. И го прави – както в творчеството си, така и в личния си живот.
Вита
През 1927 г. Вирджиния Улф написва “Орландо” – фантастична биография на 16-годишен поет от двора на кралица Елизабет I, който като хамелеон сменя пола и личността си, пътувайки във времето. Историята приключва, когато накрая героят се превръща в лейди Орландо – почтена съпруга и майка от началото на 20 век. Един детайл, който може би убягва на запознатите с творчеството на Улф, е, че романът всъщност представлява любовно послание към приятелката й Вита Саквил-Уест.
Въпросната приятелка е ексцентрична, харизматична и демонстративно бисексуална аристократка, същи и писателка!, която, ако живееше днес, щеше да се определи като джендър-флуидна. Въпреки че не принадлежи към прословутия Булмсбърийски интелектуален кръг, успява да спечели интереса И сърцето на Вирджиния.
Вирджиния е привлечена от 10 години по-младата Вита на първо място, защото разпознава собственото си затормозено аз в нейната житейска история. И двете произхождат от семейства със студенокръвни, незаинтересовани родители, и двете не са доволни, че са се родили жени. От малка Вита мрази пола си, понеже заради него е лишена от правото да наследи семейното имение в Кент. На 21-годишна възраст се жени за дипломата Харолд Никълсън.
Понеже и двамата са бисексуални, помежду им цари мълчаливо съгласие връзката им да бъде отворена. Това напълно устройва Вита. През 1917 г. те успява да предизвиква голям скандал, когато избягва във Франция с любовницата си Вайълет Кепел. Майките на двете жени обединяват сили, за да саботират връзката им и да ги върнат при съпрузите им, но без успех. Вита и Вайълет се заклеват във вечна обич и любов, както и никога повече да не правят секс с мъжете си.
И за да стане историята още по-заплетена, един ден до Вита достига слухът, че Вайълет е спала с Харолд. Тя избеснява и се отмята от сафистката[1] им клетва.
Въпреки че се чувства предадена, поне сърцето й вече е свободно за нова любов. И я намира през в лицето на Вирджиния Улф, с която се запознава през 1922 г. на светско парти в Лондон.
Улф, разбира се, знае за бурната й връзка с Вайълет (че кой ли от Лондон до Париж не знае по онова време!) и се възхищава на свободния й дух. Освен това чувства, че Вита е човек, на когото може да довери и най-съкровените си тайни. Вита пък открито се възхищава на остроумието и интелигентността на новата си приятелка и не пропуска случай да й демонстрира обожанието си.
Вирджиния обаче се колебае. “Ах, пише тя в дневника си, какво да правя с тази сафистка, която май ме харесва, въпреки че съм стара? Наистина ли съм влюбена? А какво изобщо е любовта?”
Игра на страст, копнеж и завист
В дните, в които не се виждат, Вита и Вирджиния си разменят емоционални писма. Вирджиния все още се колебае дали да нарече чувствата си с истинското им име, а именно – любов, затова предпазливо продължава да уверява Вита, че “много я харесва”. Последната пък е далеч по-директна в изразяването на чувствата си – в едно от писмата си от 1926 г. й признава: “Превърнах се в нещо, което не иска нищо друго освен Вирджиния. Ти сломи всичките ми защитни механизми и ме подчини.” А на съпруга си казва в прав текст, че е спала с Улф.
Динамиката във взаимоотношенията между двете жени се подклажда от взаимното им възхищение, уважение и… завист. Вита завижда на Вирджиния за гениалността й, а Вирджиния пък й завижда за самочувствието и безпардонната арогантност, с което преминава през живота. Съпругът Ленард е наясно с връзката им и я одобрява, защото вижда колко благотворно се отразява тя върху Вирджиния, писането й и крехкото й психическо здраве.
Сериозните взаимоотношения с Вирджиния никога не са спирали необузданата и свръхсексуална Вита да има и други любовници. С течение на времето страстта между двете замира и постепенно се се отчуждват. Окончателният край на връзката им идва през 1929 г. Двете жени обаче остават в приятелски отношения и продължават често да си ходят на гости.
През 1940 г. в едно от най-тъжните писма до Вита, излезли изпод ръката на гениалната писателка, се казва: “Тук цари тотално спокойствие. На двора играят боулс[2]. Toку що сложих свежи цветя в стаята ти. Ти си някъде там, а около теб валят бомби. Какво мога да кажа освен, че те обичам и че ще прекарам тази странно тиха вечер, мислейки за теб и колко си сама.”
Шест дни преди да умре, Улф написва последните си редове до Вита, копто завършва с : ”Ти ме дари с такова щастие.”
На 28 март 1941 г. 59-годишната Вирджиния Улф напълва джобовете на палтото си с камъни и нагазва в река Оуз, която тече близо до дома й. Тялото й е намерено чак на 18 април. Ленард я погребва под едно дърво в градината на къщата им в Родмел, Съсекс.
В предсмъртното си писмо до него тя пише: “Повече не мога да се боря. Знам, че разрушавам живота ти, че без мен ще можеш да работиш спокойно. Това, което искам да кажа е, че на теб дължа цялото щастие в живота си. Беше безкрайно търпелив и невероятно добър с мен. Искам да го кажа – всеки го знае. Ако някой можеше да ме спаси, то това със сигурност щеше да си ти. Всичко в мен се разруши освен вярата в твоето чистосърдечие. Не мога да си позволя да продължа да съсипвам живота ти повече. Никои други двама души не биха могли да познаят щастие, по-голямо от нашето.
В.“
[1] Сафистки (по името на древногръцката богиня Сафо) са наричали жените, които изпитват сексуално влечение към други жени.
[2] Популярна на Острова игра, целта на която е да се търкаля изкривена топка, така че тя да спре в близост до по-малка бяла топка, наречена „Джак“
