Великите любовни истории: Рудолф Нуреев и Ерик Брун – голямата любов на един развратен истерик в тялото на гениален балетист и неговата пълна противоположност
Te революционизират балетното изкуство, за да го превърнат в нещо невиждано досега. Динамиката помежду им е взривоопасна, съдбовна, непоносима. Любовта им е стихийна и трудна. Те са самото въплъщение на мита за привличащите се противоположности. Единият е ненаситен секс маниак и непоносим егоцентрик, другият – сдържан, саможив и моногамен.
Единият е руски огън, другият – скандинавски лед.
Те са Рудолф Нуреев – може би най-харизматичният и велик балетист на нашето време и Ерик Брун – кралят на Кралския датски балет.
Невъзвращенец
Четвъртото дете на татарските мюсюлмани Хамет и Фарида Нурееви, Рудолф, се ражда през 1938 г. в транссибирския експрес на път за Владивосток. Семейството е толкова бедно, че майка му го носи на гръб до училище, за да не си изкаля единствения чифт обувки, които има. Когато е на седем, Фарида успява да се сдобие отнякъде с билети за новогодишно балетно представление в сибирския град Уфи, където живеят по онова време. Още с първите музикални тактове малкият Руди е запленен от танцовото изкуство и вече знае какъв ще стане като порасне. В средата на 50-те заминава за Ленинград, за да учи балет.
Талантът му не остава незабелязан и скоро му предлагат солистко място в балета “Киров.” Само в рамките на три години изиграва 15 главни роли. В края на десетилетието Руди вече е сензация – но засега само в рамките на Съветския съюз. Това обаче не го задоволява и все по-настоятелно започва да гледа на Запад. Бунтарският му нрав и неконформистко поведение го правят подозрителен в очите на КГБ. След едно турне на трупата във Виена от Министерството на културата издават забрана за пътуване в чужбина на примабалетиста на “Киров.” Обаче под натиска на френските организатори на гастрола на балета в Париж съветските власти са принудени да вдигнат забраната.
И така, през пролетта на 1961 г. Нуреев стъпва на френска земя. Изпълненията му изправят на крака взискателна парижка публика. Отзивите в Le Monde са възторжени, а някои критици го сравняват дори с богоподобния Нижински. Името на младежа е в устата на всички, а който веднъж е зърнал изпънатото му като струна, мускулесто тяло и лицето му с високи скули, трептящи ноздри и широко разположени, сивосини очи, се е предал в плен на неустоимия му чар.
Руди усеща, че светът скоро ще е в краката му. Но не и ако се върне с другите от трупата в Съюза, където е сигурен, че КГБ го чака, за да си “поговорят” за скандалното му поведение – не веднъж и два пъти балетистът е видян да посещава гей барове във френската столица при това, без изобщо да си прави труда да го прави дискретно. Въпреки че до ушите му достига новината, че обичната му майка е болна и иска да бъде до нея, Руди вече знае, че за него няма път назад. И избира свободата.
На 16 юни, с помощта на френските власти и някои приятели, успява да се изплъзне от охраната на летището и да избяга. Трупата се връща без него в Москва. Още същата седмица Руди подписва договор с Гранд балета на Маркиз Кюва и танцува в “Спящата красавица”.
Оттук нататък гениалният балетист ще се превърне в персона нон грата в родината си. Въпреки че години наред пише писмо след писмо на съветските власти с молба да му разрешат да се върне, за да види майка си, получава само откази. Чак през 1987 г. молбата му е удовлетворена от тогавашния държавен ръководител Михаил Горбачов и той се прибира у дома, но само за да изпрати майка си на последния й път.
Всеяден
Освен с магнетичното си сценично присъствие Рудолф Нуреев става известен и с неутолимия си глад за секс. Чука когото и да е, където и да е. За никого не е тайна, че е гей, но макар предпочитанията му да клонят повече “в ляво”, обича от време на време да спи с балерини. Всъщност първото му сексуално, а донякъде и любовно преживяване в юношеството му е с жена – 46-годишната бивша балерина Ксения Юргенсон, съпруга на учителя му по балет. След нея момичета в бели пачки започват да се редят на опашка, за да получат малко от вниманието на ненаситния му член.
Малко след като забягва на Запад, Нуреев се запознава с 18 години по-възрастната от него примабалерина Марго Фонтейн. За първи път си партнират в “Жизел” в лондонската “Ковънт Гардън” през февруари 1962 г. Бързо професионалните им отношения прерастват въс всеотдайно приятелство.
Марго е негова муза, негов кумир, светлината на живота му. Не се знае със сигурност дали са имали сексуални отношения, но това не е важно, понеже и без секса тя е един от най-важните хора в живота му. Години по-късно, докато умира от рак в американска болница, Марго му звъни всеки ден. Даже отказва да си вземе болкоуспокояващите преди да е чула гласа му. Разговорите им са кратки, болезнени. Смъртта й през 1988 г. го съсипва. Може би трябваше да се оженя за нея, когато това беше още възможно, самобичува се той.
Жените обаче винаги са били само разядка преди да бъде сервирана истинската храна. Мъжете! Красиви. Млади. С напращели членове под прилепналите трика.
В Париж Нуреев се чувства като дете в сладкарница – забира секс партньори-еднодневки както от гей клубовете, така и направо от улицата. С годините апетитът му се шлифова. Приписват му връзки с Елтън Джон, Фреди Меркюри и Жан Маре. Обаче каквото и да се е случвало между чаршафите, реално или нереално, нито един от тези мъже няма значение, защото голямата, неповторимата, единствена любов в живота на Нуреев е той – русокосият красавец, студен като лед, който те изгаря при допир.
Къде го чукаш, къде се пука
Понеже Франция отказва да му даде статут на политически бежанец, през 1962 г. Нуреев заминава за Дания, където властите се оказват по-отзивчиви. Нещата се стичат идеално за него, понеже в датската столица му се открива възможността да изучава специфичната балетна техника “Бурновил”, а негов инструктор е не кой и да е, а самият Ерик Брун, по когото е обсебен още от времето, когато го гледа да танцува на сцената на “Болшой” през 56-а като част от трупата на Американския балетен театър. Всъщност не го гледа лайв, а на направен от негов приятел запис, защото тайните служби са се погрижили неудобният Нуреев да е извън Москва по време на гастролите на американците.
По онова време Брун си има приятелка – Мария Толчийф, която е считана за първата голяма американска примабалерина. Връзката им е сложна и трудна. Въпреки че в артистично отношение двамата са идеалната двойка, в личен план изобщо не е така. Постоянно се карат, разделят се и се сдобряват, и пак се карат., и пак се сдобряват. По време на един от многото пъти, когато пак са в лоши отношения, Мария решава да играе хитро като представи на Брун съветския балетист за свой ужахор. За целта специално пътува до Лондон, където се намира тогава Нуреев, и му прави предложение, на което той просто не може да устои: да дойде с нея в Копенхаген, за да се запознае с Ерик Брун.
Срещата, която ще се окаже съдбовна и за трима им, става в бара на луксозния хотел “D’Angleterre” в датската столица. Началото е малко неловко, защото това е първият път, когато любовниците се виждат след последното им скарване. Брун се държи неестествено, Нуреев пък все още не говори английски добре и разговорът буксува. Срещата не се развива според плана, а Мария инстинктивно усеща, че нещо току що се е случило между двамата балетисти. И това “нещо” ще я извади от любовната игра…
На другия ден Нуреев отива в залата, за да гледа урок на Брун.
И не си тръгва от живота му през следващите 25 години…
Огън и лед
В началото на 60-те Брун е в пика на кариерата си. Критиците не пестят суперлативите си за него, а всички големи балетни компание се надпреварват да го канят. Не само в очите на критиците, но и в очите на Руди то е нищо по-малко от бог – хем е влюбен до полуда в таланта му, а и в него самия, хем го мрази заради нереалната лекота, с която прави скоковете. Бидейки представители на различни школи, техниката на двамата е коренно различна, но това не им пречи да се учат един от друг на различни трикове и дори да копират стиловете си.
Съвместната им работа и общата страст към балета бързо прераства в интимна връзка, за която обаче невъзмутимият, красив и висок датчанин не говори. Руди обаче е на другия полюс на емоциите. Никога преди това не е имал сериозна връзка, просто защото никога преди това не е бил толкова тотално, безумно влюбен в някого. И иска да го изкрещи пред целия свят.
Двамата хем не могат един без друг, хем да бъдат заедно е истинско изпитание. Избухливият и егоцентричен Нуреев изисква цялото внимание на партньора си само за себе си и когато не го получава, прави истерични сцени. Българската балерина Соня Аронова и близка приятелка на Брун си спомня: “Отношенията им никак не бяха лесни. Ерик винаги успяваше да контролира емоциите си, докато Рудолф беше подвластен на често менящите се настроения. Когато Ерик се опитваше да му обясни нещо и не се получаваше, Рудолф се разстройваше и вдигаше скандал. Рудолф изискваше прекалено много от Ерик. Той от своя страна се раздаваше, доколкото може, обаче в крайна сметка се чувстваше съсипан, изстискан…”
Рудолф не разбира желанието на патньора си да остава понякога сам, защото самият той обича да е сред много хора. Датчанинът пък се дразни на промискуитета на Руди. Въпреки че са във връзка, сексуалният апетит на Нуреев си остава все така ненаситен и той не изпуска сгоден случай да изчука някого. Поведението му обрича общото им бъдеще на пълен провал.
Но понеже любовта, когато е истинска, ръжда не хваща, години след като интимните им отношения приключват, двамата остават толкова близки, колкото могат да бъдат само двама души, които се обичат… и мразят от дън душа.
Когато “край” невинаги значи “край”
В началото на 70-те кариерните пътища на Брун и Нуреев се разделят. Първият продължава да бъде солист на Кралския датски балет, но танцува също за Американския балетен театър, както и за други балетни компании. Брун е заклет пушач и постоянно страда от язва, затова не е чудно, че в края на десетилетието здравето му вече е сериозно разклатено и той решава да не се ангажира повече с класически роли. През 1983 г. приема да оглави Националния балет на Канада и остава на тази длъжност до смъртта си три години по-късно.
Нуреев пък осъществява мечтата си да танцува за Нюйоркския балет.
През 1975 г. се озовава на една сцена с Ерик Брун, който тогава е член на трупата на Канадския балет. Спектакълът, който ги събира, е “Копелия”. Рудолф е в главната роля на Франц, а Ерик е злият доктор Копелиус и негов съперник в любовта. Неугасналите все още чувства на страст и омраза между двамата балетисти наелектризират атмосферата в залата до крайност и правят антагонизма между героите им да изглежда страховито истински. Критиците и публиката са единодушни – това не е просто балетен спектакъл, това е вулкан от емоции.
Когато завесата пада, “враговете” се хвърлят в прегръдките си. Никой на сцената не успява да сдържи сълзите си при гледката на този финал след финала, който успява най-после да разреже като с нож напрежението, тегнещо по време на целия спектакъл.
11 години по-късно нашите герои отново ще се съберат – но по далеч по-тъжен повод.
1986
През тази година Нуреев е директор на Парижката опера и балет. Заради сприхавия му характер и отвратителния начин, по който се държи с хореографите и балетистите, се зараждат брожения сред колектива, целящи да го отстранят от длъжност. Има обаче сериозна причина за поведението му, за която все още никой не подозира. Две години по-рано балетистът е диагностициран със СПИН – факт, който той отказва да приеме, защото все още не проявява болестни симптоми, а и е сигурен, че учените все ще измислят някакво лекарство преди това да стане.
В този тежък за него период Нуреев получава телеграма, с която му съобщават, че Ерик Брун умира в болница в Торонто. Диагнозата е терминален рак на белите дробове, която е напълно логично последствие от нездравословния му навик да пуши по три кутии цигари на ден. За разлика от Нуреев, който упорито отказва да се предаде на болестта си, Брун приема спокойно мисълта за наближаващата смърт. Въпреки че по онова време живее с тогавашния си любовник, той не престава да пита за Руди и да настоява да го види преди да настъпи краят.
След като получава телеграмата, Руди хваща първия полет за Канада, но когато пристига, заварва в болничното легло само едно далечно подобие на красивия мъж, когото някога, или по-скоро винаги, е обичал. Дълбоко седираният Ерик така и не идва в съзнание, за да види Руди за последен път преди да издъхне.
Рудолф Нуреев надживява с шест години своя непрежалим любим. В крайна сметка болестта се оказва по-силна от жаждата му за живот и го поваля на болнично легло през ноември 1992 г. Издъхва два месеца по-късно.
Докато спускат ковчега му в прясно изкопания гроб в гробището “Сен Женевиев” край Париж, звучи музиката от последното действие на балета “Жизел.” Опечалените хвърлят пръст и бели лилии върху капака. Последни в земята полетяват балетните му обувки – за да останат във вечността заедно с гениалния си притежател.
