Александър Солжецинин – писателят, който беше изгонен от СССР, мразен от САЩ, за да се пренесе в ничията земя
„Нашата настояща система е уникална в световната история, защото освен нейните физически и икономически ограничения, тя изисква от нас пълно предаване на душите ни, непреъснато и активно участие в общата, съзнателна лъжа. За това гниене на душата, това духовно поробване, хората, които искат да бъдат хора, не могат да се предадат.“
Това са думите на Александър Солжецинин, непосредствено след като успява да избяга от СССР и да се озове в страната на „свободните“ от другата страна на океана. Неговата визитка е особено впечатляваща, след като забележим, че е руски писател, философ, историк и политически затворник. Като един от големите противници на режима, може би най-голямото му щастие е фактът, че е успял да живее около 17 години след падането на режима, който го е променил значително. Първата му публикация е издадена през 1962 г., докато разказва историята „Един ден от живота на Иван Денисович“.
Книгата се оказва особено приятна и нечувана по това време, а самият герой се озовава в затворнически лагер. Изведнъж преписват бъдещо величие като това на Толстой, Достоевски и Чехов. През следващите 5 десетилетия, славата му не само се повишава, но и много скоро започват да го кичат с всякакви звания. Мнозина го наричат герой на литературата, а повечето му книги идват с особени заглавия като „Първи кръг“, „Раково отделение“, „Архипелагът Гулаг“. Най-вероятно мнозина са чували историята на затворническата система, където загиват милиони, но и до днес официалната цифра не може да бъде потвърдена. Можем да знаем, че в апогея си, тази система е прибрала около 60 милиона души.
Проблемът е, че СССР не обича критики, особено ако идват от собствените писатели и точно по тази причина писателят е изхвърлен от всеки един интелектуален кръг. Истината има много лица и всички те могат да удрят жестоко. Описанието на този писател не е особено трудно. С голяма дълга пророческа брада и трезви студени очи, Солжецинин никога не намира място под слънцето, което наистина да му харесва. Критиките, които ще отправи към злото в Кремлин, по-късно ще се пренесе и върху странните традиции на запада. След падането на режима, успява да се завърне в родината си и признава, че страда за упадъка на страната си. За около 50 години, около 30 милиона негови книги са продадени в света и са преведени на около 40 различни езика. За това творчество, руснакът получава Нобелова награда за литература.
Когато Иван Денисович успява да намери място сред изданията, благословията идва директно от Хрушчов, който се надява, че по този начин ще засили либералните черти на партията, самият лидер също говори срещу зверствата и престъпленията на Сталин. Проблемът е, че Никита е заменен и по-крайните партийци бързо решават да заличат делата му, обявяват автора за предател и конфискуват всичко написано. За мнозина обаче, тези крайни мерки са закъслени. Популярността на автора извън границите на страната са вече факт. Още по-лошото е, че когато поредната литературна жертва пада под ударите, светът вече познава и други герои. Изключването от писателския кръг в никакъв случай не е прецедент, Борис Пастернак отдавна е последвал тези стъпки. След като съпротивата е жестока, Александър взима някои микрофилми на забранения си текст и го изнася извън СССР.
Започва петиция срещу властта, насочва вниманието си към управляващите, пише отворени писма и бързо намира подкрепата на други творци и приятели, които да се включат в неговата дейност. Тяхната съпротива остава в историята като един от най-видните опити да се изправят срещу диктатурата, при това по време на студената война. Стотици подписват петицията срещу неговото заглушаване, включително и Жан-Пол Сартр. Писателят получава световна подкрепа от редица личности, включително Трюман Капоте и Кърт Вонегът. Всички се включват в културния бойкот на СССР. Правотата му се подкрепя с получаването на Нобелова награда по литература. Солженицин обаче няма смелост да пътува до Стокхолм за своята награда, защото се притеснява, че няма да му позволят да се върне след това. Когато го питат за церемонията, той цитира нещо конкретно от книгата си:
„Насред изтощителните премествания от затворнически лагер, марширувайки в колона в мрака на люто студените вечери, в нишки от лагерни лампички, проблясващи в тъмнината, ние често чувствахме, че в нас, в гърдите ни, се издига онова, което бихме искали да извикаме на целия свят – ако само целият свят можеше да ни чуе.“
Напомня на своите приятели и почитатели, че докато обикновеният човек е задължен да не се обвързва с лъжите, артистите имат много по-голяма отговорност:
„В силата на писателите и артистите е заложено да направят нещо много повече: да победят лъжата!“
И след като битката се оказва невъзможна, Солжецинин решава да вдигне завесата за едно от най-големите възможни престъпления – Архипелагът Гулаг. С около 300 000 думи разказва за живота на онези, които се озовават там без съд и присъда, без каквато и да е вина. Книгата е публикувана в Париж и Ню Йорк, получена е тайно под формата на микрофилм. Александър се надявал да я издаде за първи път в СССР. Предлага я на редица издателства, но през септември 1973 г. я прибира. КГБ вече разполагали с копие на книгата, след като успели да разпитат Елисавета Воронянская, която работила при него като машинописка.
Не се знае какви методи са приложени върху дамата, но малко след тази среща, тя се обесва. Парижките издателства не само я публикуват, но и я пускат на руски език малко преди Коледа. Междувременно писателят се радва и на топли думи от руския в-к „Правда“, където се публикува неговата история „Пътят на предателя“. Всеки ден по телефона получава смъртни заплахи, както за самия себе си, така и за семейството си. На 12 февруари 1974 г. Солжецинин е арестуван. На следващият ден му е съобщено, че неговото гражданство е отнето, а той самият ще бъде депортиран. По време на своя арест е с кожена шапка и палто от овча кожа, през следващите години ще ги пази много ревностно, докато живее в изгнание.
Именно с тях си тръгва, когато го качват на полета за Франкфурт. Причината да не са го заличили е, че Александър официално става твърде опасен и вълненията около неговата смърт могат да се превърнаат в бунт и заличаване на редица партийни членове. Солжецинин е приет в дома на своя колега, немският новелист Хайнрих Бьол. Само шест седмици след това, съпругата му, както и тримата му сина, също пристигат. Именно Наталия Светлова изиграва голяма роля в пренасянето на всички текстове. След кратък престой в Швейцария, семейството заминава за САЩ. В следващите 18 години, руският писател живее тихо, затворен, не се показва, отказва да говори с когото и да било.
На съседните къщи стоят надписи „Не даваме упътвания за дома на Солжецинин“. В това време не спира да пише и не спира да критикува своята родна страна, която сега се е превърнала в мащеха. Въпреки това, мечтата да се завърне отново, не угасва. През 1978 г. е поканен да прочете реч в Харвард и там благодари на САЩ, че го е приела и предоставила убежище. Не спестява обаче критиките. Нарича жителите духовно слаби и отдадени във вулгарния материализъм, напомня им, че са страхливци, защото толкова лесно са се предали във Виетнам.
В тази страна успял да види твърде малко хора, които са готови да умрат за идеалите, които се проповядват, ако изобщо такива съществуват. Благодари много на пресата, която не спира да нарушава личното му пространство. Западът също се вижда в чудо, малцина са познавали писателя, който има такава слава в Русия, а сега, на тяхна територия, продължава да сипе толкова много обиди. Когато е посетен в дома си от журналист, темата на разговор е различна, но накрая на интервюто, Дейвид Ремник ще заяви, че това е човекът, чийто гений спокойно може да се нареди до този на Оруел, ако не го и задминава.
Въпреки това, когато хората чуят за него, по-често го смятат като човек, който живее като отшелник, като луд, като анти-семит и много други. През 70-те години, когато президента Джералд Р. Форд решава да го посети, мнозина го съветват да пропусне тази среща, защото писателят е обида дори и за своите приятели десиденти. Форд така и не се среща от точно тези съображения. В последствие се оказва, че във всяка една страна, в която се намира този трън, винаги ще бъде чут за противника, но никога няма да бъде приветстван за критиката, която може да сервира на аудиторията. Признават обаче, че историята за Архипелага Гулаг е истина и никой не може да я отрече. Не трябва да забравяме, че когато 43-годишният писател разказва историята, вече работи като учител по физика и астрономия в малко градче на около 70 километра от Москва.
Няма нужда да си измисля, след като прекарва времето си в трудови лагери от 1944 г. В това време, използвайки своите спомени, разказва как най-голямата победа за всеки затворник е, че когато седи в карцера, може да почива и гладува, но не и да изтормозва тялото си в изливане на тухли. Докато пише историята си, авторът няма и много хартия, затова използва двете страни на листа, докато трака на пишещата си машина. Понеже никой не иска да го публикува, Солжецинин най-накрая успява да се срещне с Хрушчов и да му даде ръкописа си.
А как се стига до лагера? Роден в кавказкия курортен град Кисловодск на 11 декември 1918 г., бъдещият носител на Нобелова награда започва своя живот с руската революция. Баща му Исак е руски артилерийски офицер, който се жени за Таиса Шербак. След като е демобилизиран след шест месеца, мъжът умира при ловен инцидент. Вдовицата се мести в Ростов на Дон и когато погребват бащата, решават да поставят и медалите в ковчега му, никой не се сетил, че именно те могат да свършат много работа пред бързо променящия се режим. Понеже майката говорела френси и английски, а баща ѝ бил земевладелец, следващите години не били толкова щастливи. По неговите думи, семейството живеело в нещо подобно на барака.
Александър е особено религиозен, но това не се гледало с добри очи, спомня си как докато бил малък, по-големите момчета скъсали кръста от врата му. Включва се в младия Комсомол и младежката комунистическа бригада. Смятан е за добър студент с огромен глад към математиката, тогава дори не подозирал, че ще стане писател. През 1941 г. успява да завърши университет и малко след това немците нападат. Включва се във войната като доброволец и след това е изпратен в артилерийско училище. Служи три години като артилерист на разузнавателна батарея. Изпратен е в лагер, защото написал писмо до приятел, в което се обръщал с неувание към Сталин, наричайки го „човекът с мустаците“.
Макар и да има брилянтно минало в партията, веднага е изратен в трудовите лагери. Първо копае въглища, след това лее тухли, на финалът претърпява и нервен срив, след като го смазват от бой, защото е отказал да клюкари своите съкилийници. През юли 1947 г. е преместен в Специален Затвор 16, където тежката работа била разменена с научни експерименти. Като човек, който много добре познавал математиката, често се шегува, че именно тя спасила живота му. През 1968 г. неговият роман „Първи кръг“ се издава извън СССР и много от историите включват точно това преживяване. При по-специални условия, писателят трябва да работи върху програма, която да разпознава гласове, както и да прави кодирани съобщения.
В свободното си време пише поеми, рисува скици и прави опити да пропише. Забравя най-важната подробност – трябва да мълчи и точно това е големият му проблем. Отново е наказан и изгонен, за да се върне обратно в трудовия лагер. Затворникът нямал право да изнася хартия и често написаното оставало в килията или се унищожавало. Забелязал как литовските католици правили броеници от дъвчен хляб. Помолил да направят такава и на него и всеки ден, когато нова мисъл се появявала в главата му, той започвал да я повтаря и повтаря, докато не я запомни и може да я каже без никакви колебания.
Едва след това минава на следващата хлебна мъниста. До края на престоя си си спомня, че е запомнил повече от 12 000 мисли. През 1953 г. е изпратен в далечния изток, но докато пътува, разбира, че Сталин е починал и получава по-лека присъда и може да се завърне в Русия. Продължава да пише и да крие всичко с надеждата, че един ден материалите му ще бъдат публикувани. При завръщането си установява, че често има болки в стомаха и при посещение при лекаря, разбира, че има огромно раково образувание. Точно тогава се ражда и прословутата история „Раковото отделение“. Успява да стигне до Ташкент, където ще напише „Дясната ръка“.
„Бях като болните хора наоколо и въпреки това бях различен. Имах по-малко права от тях и бях принуден да мълча. Хората идваха да посетят болните, техните близки се притесняваха, единствената им грижа беше да се оправят отново. Ако аз се възстановя, смятам, че това ще е почти безсмислено: бях на 35 години и въпреки това през онази пролет нямах никой, когото мога да нарека свой в целия свят. Не притежавах дори паспорт и ако трябваше да се възстановя, щях да напусна тази зелена изобилна земя и да се върна в пустинята си, където бях заточен завинаги. Там бях под открито наблюдение, докладвах на две седмици и дълго време местната полиция дори не беше позволила на мен, умиращият човек, да замина за лечение.“
След като се възстановява, писателят се среща за втори път с жената, която обичал толкова много и някога се оженил. Наталия го изоставила, след като бил изпратен в изгнание, но когато се събират отново, той получава втори шанс. Свежда се и реабилитационен трибунал, който да заяви, че всички обвинения падат и Александър „Съветски патриот“. След това продължава да пише и да твори, докато преподава. След първите публикации идват бедите и Брежнев. След редица гонения, писателят най-накрая ще заяви:
„Никой няма право да се меси на пътя на истината, за да продължа по него, аз съм подготвен на всичко, включително и да приема смъртта.“
Когато получава Нобелова награда, пропагандната машина заявява, че е дадена не за неговото творчество, а за неговата антисъветска дейност. След време се развежда, за да се ожени втори път за Наталия Светлова. По това време тя се включва в неговата битка, а след като заплахите не спират, писателят често ляга със съпругата си, както и с вила за сено до леглото си. Докато живее в САЩ, Александър не прави нищо друго, освен да пише. Не напуска имението, което му е дадено за героичните успехи. Казват, че е събитие, ако някога реши да вдигне телефона си. В последствие успява да се върне, но както самият той казва, животът му е толкова различен и объркан, че той самият не може да каже къде принадлежи и какво наистина се случва с него.
Снимки: Wikipedia
