Суфражетките – жените, които се осмелиха да се борят за правото си на глас

Те са смели, привлекателни и интелигентни. Те са съпруги и майки, работещи жени, принудени да се съобразяват с едни други условия на труд, които по никакъв повод не могат да се нарекат изрядни. Преди всичко обаче те са непокорни заради целта, която преследват – да имат правото на глас. 

Опитват се да го постигнат по всякакъв начин, което не включва само мирни действия. Вандализмът им е пословичен, а унищожението на имуществена собственост е начинът на тези жени да бъдат чути.

Суфражетките са неразделен елемент от движението, което дълго време се бори за правото на жените в Обединеното кралство да са част от вота на изборите. Начините им да демострират своето недоволство от наложените рестрикции и действащия с всички сили по онова време сексизъм, са повече от видими – суфражетките чупят витрини, взривяват пощенски кутии, предизвикват палежи в необитаеми сгради, използват пропаганда и всички способи на изкуството, за да бъдат чути.

Жената, която стои зад началото на този нескрит бунт, е британката Емелин Панкхърст (на основната снимка). Зад нея застават трите ѝ дъщери – Кристабел, Силвия и Адела, както и малка група последователки от Манчестър. Така през 1903 г. всички те, обедени от силата на своята кауза, основават Женския обществен и политически съюз, който, без изобщо да предполагат, ще промени хода на историята не само във Великобритания, но и в целия свят. 

„Дела, а не думи” е мотото, водещо суфражетките към крайната им цел. Обединявайки се в името на борбата за правото на жените да гласуват, Емелин Панкхърст и нейните спътнички, често опеделяни като мисионерки, се надяват да привлекат към себе си колкото се може повече застъпнички, за да докажат на обществото, че намеренията им са сериозни. 

Няколко години след създаването си Женският съюз мести седалището си в Лондон. Това действие е повече от нужно и го доказва фактът, че през следващите осем години борбата на суфражетките за спечелването на правото на вот се превръща в силна публична демонстрация. Освен това те не се страхуват да влизат в открита конфронтация с пазителите на реда. За да стига до все по-голяма аудитория, движението започва отпечатването на седмичен вестник, който до 1909 г. достига тираж от 22 хил. броя. По това време Женският съюз успява да се разпространи в голяма част от страната, но до края Лондон остава мястото с най-голяма подкрепа от представителките на нежния пол.

Базираният в столицата основен щаб на организацията позволява на суфражетките да протестират директно пред прозорците на управляващите. Затова присъствието им пред двореца Уайтхол става постоянно. Освен това те се възползват от всеки удобен момент и не се свенят да задават неудобни въпроси на депутати и да демонстират исканията си, като сами се оковават с вериги към значими сгради. 

С времето действията им стават все по-агресивни, а идеите как да покажат на управляващите, че не се шегуват, добиват вандалски характер. 

На 4 март 1914 г. Мери Ричардсън влиза в Националната галерия и нанася пагубни щети върху една от най-известните картини на испанския художник Диего Веласкес „Венера в огледалото”. Резките от остър предмет Ричардсън умишлено насочва към голото тяло на богинята, като оправдава действията си с думите – „Опитах се да унищожа картината на най-красивата жена в митологията като протест срещу правителството, което иска да посегне на госпожа Панкхърст – най-красивата героиня в съвременната история”.

Арестът на Ричардсън

Както всяка друга революция, така и тази на суфражетките не приключва само с единични демострации, които не биха довели бързо до завоюване на крайната цел. Мисионерките за правото на вот на жените се насочват към по-масови прояви, като например събитието, наречено Women’s Sunday, състояло се през лятото на 1908 г., определена като „чудовищна среща” заради своите мащаби. В него се включват суфражетки от цялото Обединено кралство, които маршируват демонстративно в седем различни шествия, минаващи през централната част на Лондон и стигайки до Хайд парк. Хореографията на демонстрантките привлича тъпла от над 300 хил. души. 

Друго подобно събитие е вдъхновено от коронацията на Джордж V през 1911 г. Тогава  Женският съюз решава сам да организира подобно събитие, което успява да привлече дори по-голяма брой от присъстващите на Women’s Sunday. Шествието за коронацията на суфражетките завършва с митинг в Ройал Албърт хол, където всички демонстрантки, наброяващи около 60 хил., са облечени в национални костюми.

Тъй като действията на суфражетките стават все по-войнствени, правителството решава да предприеме по-сериозни мерки срещу тях, в опита си да ги спре. Над хиляда от тях, включително лидерът им Емелин Панкхърст и трите ѝ дъщери, са вкарани в затвора по различни обвинения. Но дори това не може да ги спре. Много от тях са изпратени в затвора „Холоуей” в Северн Лондон, който се превръща в място за нова проява на непокорство, провокирана от несъгласието на тези жени да бъдат третирани като политически затворници. Демострацията този път е по-сурова и изразена в гладна стачка. Отговорът на управляващите обаче не закъснява, а действията им са повече от жестоки, въвеждайки насилственото хранене на затворничките. 

Не след дълго и тази идея на правителството да озъпти суфражетките не сработва, затова то е принудено да действа по „по-хуманен” начин. Чрез закон, прокаран през 1913 г., който неслучайно е наречен от демонстрантките „Игра на котка и мишка”, позволява на умишлено гладуващите суфражетки да бъдат освобождавани от затвора, ако отслабнат твърде много и здравословното им състояние се влоши. Но в цялото на пръв поглед хуманно дело, се появява едно условие, което променя цялата картина – след като укрепнат физически или бъдат хванати отново да проявяват гражданско неподчинение, свободата им ще бъде отнета повторно, или колкото пъти се налага. Като същинска игра на котка и мишка, откъдето е вдъхновено и името на новопоявилия се закон.

Избухването на Първата световна война принуждава суфражетките незабавно да прекратят демострациите и протестите си. Причината по никакъв начин не е свързана със страха от военните действия и последващите имуществени разрушения и хуманитарна криза. Дамите от Женския съюз се включват като активни участници в усилията на Великобритания да спечели войната. Всички суфражетки са освободени от затвора, а гладната им стачка бива прекратена. 

Тези жени не успяват да постигнат крайната си цел такава, каквато си я представят. Техните усилия обаче улеснява пътя на представителките на нежния пол да заемат по-активна обществена роля по време на военните действия. И точно тази тяхна отдаденост биват възнаградена. 

 1918 г. се превръща в една от най-важните в борбата за правата на жените – правителството на Обединеното кралство позволява на благосъстоятелни жени, над 30-годишна възраст, да гласуват на избори, а по-късно това решение ще повлияе и на други държави да променят законодателството си в тази посока. 

Историята на суфражетките е поредният пример, който доказва, че саможертвата в името на по-висша цел, би могла да промени много човешки съдби. Тя служи за вдъхновение на зародилия се през 60-е години на миналия век в САЩ феминизъм, чиито действия се разширяват и съсредоточават върху свободата и равноправието на жените.