Последните писма на осъден на смърт

Уилям Ван Пойк е един от многото затворници, които са осъдени на смъртна присъда. Неговото провинение е, че през 1987 г. се опитва да помогне на приятел да избяга, докато го местят от един затвор в друг. При опита за бягство убива един от пазачите и съответно е заловен и осъден.

Във времето, което му остава, преценява, че може да пише писма на сестра си. Като човек на смъртна присъда, той предпочита да прекара времето си, осмисляйки стореното и разсъждавайки малко за живота. Разказва историите на останалите затворници и също така се разкайва за стореното, макар и късно. Сестра му започва да публикува писмата малко по-късно в блог. Именно там се прави петиция за промяна на смъртната присъда, но без успех. Ето какво пише в последните си две писма:

„3 юни, 2013 г.
Мила сестричке,

Остават ми десет дена, преди да си тръгна. Вече знаеш, че убиха моя съсед по килия, Елмър. След това ме преместиха в неговата килия. Когато екзекутират някого, местят всички в следващата килия. И така всички трябва да стигнем до 1-ва килия и стаята за екзекуции, която е точно до нея. Това е килията на лошия късмет, много малко от нас излизат живи. След два дена минава на 2-ра фаза – ще преместят всичките ми вещи и ще поставят пазач, който да записва всичко, което правя. Очакват ме трескави дни, изплашен съм и много емоционален, трябва да напиша последните си писма, трябва да направя последните си телефонни обаждания, последните посещения, последните сбогувания.

Всичко е по-сложно с този особен режим и „специалните процедури“ около него. Правя все повече срещи с администрацията и ме питат дали съм добре, интересуват се дали искам да бъда погребан или кремиран. Отказах „последната вечеря“. Нямам интерес да участвам в този ритуал, така няма да мога да дам материал на някой запъхтян репортер, който да пише още материали преди екзекуцията. Освен това, материалните облаги ще са последното, което ще ми минава през главата. Наблюдавах Елмър през последните няколко дни и разбрах много добре как протича процеса; тези ритуали явно носят някакъв притъпяващ комфорт на онези, които нямат нищо против да убиват хора. Макар и за тях да е удоволствие, за участника е болезнено да изпълнява своята роля от сценария. Всичко прилича на епизод от „Зоната на здрача“, искаш да грабнеш някого, да го разтърсиш здраво и да го питаш: „Ей, не виждаш ли какво се случва тук!?“.

До 6 юни очаквам да получа отговор и най-вероятно ще знаеш какво е окончателното решение преди моето писмо. Едва ли ще успея да обжалвам процедурата. Прекараните години в затвора ми показаха, че щом една смъртна присъда е подписана, става напълно невъзможно да бъде обжалвана. Всички останали проблеми, които излизат по пътя са пълно облекчение и разсейват от вниманието и датата за екзекуция. Забелязвам, че никой не иска да се заеме с обжалването на една екзекуция, никой не иска да е човекът, който ще я спре. Много хора ме подкрепиха и се бореха за промяна на присъдата, а моят песимизъм се усеща като предателство на всичко, което сториха за мен. Освен това не искам да повторя цялата процедура със сбогуванията след 30 дена, в случай, че жалбата се разгледа. Не мога да причиня повторно сбогуване на хората, които обичам.

Времето – този изненадващ субект и абстрактен концепт – постоянно започва да се компресира за мен. Оставам тук и сега, няма да се ровя в миналото и отказвам да гледам напред в бъдещето, но ще наблюдавам всеки разгърнат момент от съзнанието ми. Все още мога да виждам красотата на този свят и да оценявам добротата на красивите души, които неуморно работеха да направят това място малко по-добро. Спокоен съм и намерих мир, сестричке, не се притеснявай за мен и моя път към смъртта. Смятам да премина през това без страх и ще призова всичката милост, която мога да намеря в себе си. Каквото и да се случи, всичко е наред и се случва по правилния начин.

Много любов,
Бил“

Снимка: By CACorrections (California Department of Corrections and Rehabilitation) – https://www.flickr.com/photos/37381942@N04/4905111750/in/set-72157624628981539/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11627466

Второто писмо на Бил е написано на 12 юни 2013 г. Това е последното, което успява да запише, преди да бъде екзекутиран със смъртоносна инжекция.

„Мила сестричке,

Ако четеш това, аз отдавна съм приключил пътя си на тази земя, изкупих греховете си. Когато сълзите ти изсъхнат, а те ще изсъхнат, погледни към небето, позволи си да се усмихнеш и помисли за мен, свободен съм най-накрая. Макар и да съм напуснал физическото си тяло, знай, че душата ми – вечна и безгранична – ще намери място сред останалите звезди.

Въпреки многото ми провали на земята, бях благословен да бъда обичан от много специални хора. Разбери, че в последните ми часове, любовта се запази в мен и донесе мир. Любовта, като нашите души, е вечна и ни обединява. След време ще ни събере отново. Дотогава на добър час на всички, които ме обичаха!

Светлина и любов,
Бил“

Интересен факт е, че по време на делото, Ван Пойк се защитава сам и признава много от грешките си в живота. Единственото, което все пак отказва да признае, че е човекът, който натиска спусъка и отнема живота на надзирател Фред Грифис. Прекарва 25 години в затвора, преди да седне на електрическия стол. Обявен е за мъртав в 7 часа и 24 минути следообед на 12 юни, 2013 г. Последните му думи са: „Освободете ме.“. През декември 2019 г. около 2656 затворника все още очакват окончателното решение и подписването на смъртната си присъда.

Заглавна снимка: By David from Washington, DC – _MG_5878, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32382692